Определение № 360 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4789/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Териториално поделение „Държавно горско стопанство Габрово“, чрез процесуален представител адв.М., срещу решение от 18.09.2019г., постановено по в.гр.д.№283/2019г. на Окръжен съд - Габрово, с което е потвърдено решение от 09.05.2019г. по гр.д.№1480/2018г. на Районен съд – Габрово за уважаване на предявените от С. К. К. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ, както за уважаване на предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ за още сумата 907,20лв. след отмяна на първоинстанционното решение в частта за отхвърлянето му за този размер. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3, и ал.2, пр.3 ГПК на въззивното решеиние. Ответникът по касационната жалба С. К. К., чрез процесуален представител адв.Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от С. К. К. срещу Териториално поделение „Държавно горско стопанство Габрово“ искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ за признане за незаконно и отмяна на дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед № 100/23.05.2018г.; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „старши лесничей” и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на 5896,80лв., като е присъдена още сумата 907,20лв. след отмяна на първоинстанционното решение в частта за отхвърлянето на иска за обезщетение за този размер. Въззивният съд е приел за незаконосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение между страните на приложеното от работодателя основание за уволнение – дисциплинарно уволнение, по съображения, че не е доказано извършването на дисциплинарните нарушения – неявявен на работа в периода 4 -15 декември 2017 г. без уважителни причини, през което време същият е бил в законоустановен отпуск, разрешен от работодателя му по установения в закона ред и за който е прието, че не е установено по делото от работодателя да е съобщил на служителя заповедта си за отлагане ползването на отпуска. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следния въпрос: „Следва ли да се прилага по аналогия на закона нормата на чл.175, ал.2 КТ – относно прекъсване на отпуск по взаимно съгласие изразено в писмена форма от страните когато е издадена заповед, с която работодателят отлага платения годишен отпуск на основане чл.176, ал.1, т.1 КТ“. Поставеният от касатора въпрос не е относим към решаващите мотиви на въззивния съд за незаконосъобразност на уволнението, а именно, че не е установено по делото от работодателя да е съобщил на служителя заповедта си за отлагане ползването на отпуска. Със заповед № 191/21.11.2017 г. на служителя е било разрешено ползването на платен годишен отпуск в размер на 31 дни, считано от 04.12.2017 г. В последствие е издадена заповед № 212/01.12.2017г. за отлагане ползването на разрешения вече отпуск на служителя на основание чл. 176, ал. 1, т. 1 КТ - поради възникнала производствена необходимост и започнала проверка. Поставеният от касатора въпрос не е относим към решаващите мотиви на въззивния съд за незаконосъобразност на дисциплинарното уволнение, а към допълнително изложените съображения на съда, че не е установено служителят да се е съгласил с отлагането, във връзка с изложените от съда съображения, че по аналогия следва да бъде приложен чл. 175, ал. 2 КТ, а именно при прекъсване следва да се постигне взаимно съгласие на страните, изразено писмено, тъй като последицата за работника е същата за него - а именно възникнало задължение да се яви на работа. Касаторът сочи, че следва да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като в противоречие с практиката на ВКС във въззивното решение не е обсъдено негово оплакване във въззивната жалба /че неправилно първоинстанционният съд е приел, че издадената заповед, с която е отложено ползването на отпуска на служителя е нищожна/. С оглед правмощията си на инстанция по същество на спора – въззивният съд е достигнал до собствени правни и фактически изводи. Съобразил е твърденията на страните и като ги е преценил с оглед съвкупната преценка на събраните доказателства, е достигнал до обосновани изводи. Обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от твърденията за установени, а други за неосъществили се. Тези му действия са в унисон с трайната и последователна практика на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция, обективирана в множество съдебни актове, напр. решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 724 от 30.11.2010 г. по гр. дело № 507/2009 г. на ІV г.о., решение № 173 от 03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ІІ т.о., решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр.д. № 534/2011 г. на ІV г.о., решение № 248 от 15.11.2016 г. по гр. дело № 784/2016 г. на ІV г.о., решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. дело № 952/2015 г. на ІІІ г.о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на ІV г.о., решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. дело № 3871/2016 г. на ІІІ г.о., решение № 46 от 27.04.2018 г. по гр. дело № 2454/2017 г. на І г.о. и пр. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя наличие на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Настоящият съдебен състав не намира това основание в случая да е налице. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е изложил оплаквания за неправилност на въззивното решение в частта, с която частично е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение в частта за обезщетението и е присъдена още сумата 907,20лв. на това основание, но е е формулирал правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно ожбалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не сочи материалноправен или процесуалноправен въпрос, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1200лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.