Определение № 198 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3794/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 26373 от 23.10.2020 г., подадена от Етажна собственост на апартаментен хотел „Месембрия Ризорт” – гр. Несебър, к.к. „Слънчев бряг”, представлявана от М. Г. Т. в качеството на управител на етажната собственост, чрез адвокат М. Т. от АК - Б., срещу определение № ІV-260520 от 09.10.2020 г. по в.ч.гр.д.№ 2396/2020 г. по описа на ОС - Бургас, ІV въззивен гр.състав.

С атакуваното определение е отменено Определение № 471 от 13.08.2020 г. по гр.д.20202150100644/2020 г. по описа на Районен съд Несебър, и вместо това въззивният съд е постановил допускане на обезпечителна мярка по предявения от „Месембрия Ризорт” ООД иск по чл. 40 ЗУЕС чрез спиране на изпълнението на решенията, взети на проведеното на 06.03.2020 г. Общо събрание на етажната собственост на комплекс „Месембрия ризорт”.

Ответникът по частната касационна жалба „Месембрия Ризорт” ООД е депозирал отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК чрез адвокат П. А. от АК - Б.. Възразява, че жалбата е недопустима, евентуално – не са налице основания както за допускане на обжалването, така и за отменяване на определението.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна срещу съдебен акт, по отношение на който настоящият състав на съда преценява, че е процесуално допустимо да бъде обект на касационна проверка по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове по чл. 40 ЗУЕС. По тази причина и на основание чл. 274, ал. 4 ГПК по правило не подлежат на касационна проверка и определенията, постановени в производства на дела по искове по чл. 40 ЗУЕС.

В случая, обаче, атакуваното определение е постановено по реда на чл. 389 – чл. 396 ГПК – в резултат от сезирането с молба за обезпечаване на иска по чл. 40 ЗУЕС с налагането на мярката по чл. 40, ал. 3 ЗУЕС (спиране изпълнението на решението на ЕС, чиято отмяна е поискана). С него исканото обезпечение е допуснато от въззивния съд, след отменяване отказа на първоинстанционния съд, поради което актът попада в приложното поле на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Съгласно тази норма, в случай че въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК съставлява специално правило спрямо общата правна норма по чл. 274, ал. 4 ГПК и дерогира приложението на последната. Наред с това, чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК не препраща към чл. 280, ал. 3 ГПК, което мотивира настоящия състав да приеме, че въззивното определение, с което за първи път се допуска обезпечение, подлежи на касационно обжалване, независимо от това дали самото решение по иска, чието обезпечение е допуснато, би подлежало на касационно обжалване.

За да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на съда съобрази следното:

С изложението на основанията за допускане на обжалването касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК по въпросите:

1. „Допустимо ли е произнасяне по молба за обезпечаване на иск, без съдът да е разгледал изначално допустимостта му, предвид видния хронологичен критерий и лесното установяване на недопустимостта на иска на това основание”;

2. „Допустимо ли е произнасяне по молба за обезпечаване на иск, при наличието на данни и доказателства за липсата на активна процесуална легитимация и погасено процесуално право за предявяване на иск, респективно при непредставяне на доказателства за собствеността към момента на предявяване на иска” и

3. „Допустимо ли е уважаването на искана обезпечителна мярка, без искането да е подкрепено с убедителни писмени доказателства по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК, както и дължи ли въззивната инстанция произнасяне и излагане на собствени мотиви по всички въпроси, касаещи евентуална допустимост на иска, чието обезпечаване се иска, в случаите, в които първата инстанция е отказала допускане на обезпечението, но същото се уважава от въззивния съд, предвид задължението на съда да прецени доколко исканата обезпечителна мярка е подходяща, за да се допусне обезпечение по така предявен иск”.

Посочени са актове на ВКС с довод, че произнасянето на окръжния съд влиза в противоречие с тях, както и са представени писмени доказателства във връзка с твърдението, че не решенията, взети от ОС на ЕС на 06.03.2020 г., а поведението на ищеца създава опасност от нанасянето на вреди на ЕС.

Поставените от касатора питания не удовлетворяват изискванията, на които следва да отговаря правният въпрос като общо основание за допускане на обжалването. На първо място - не кореспондира с данните по делото становището (залегнало в първото питане), че въззивният съд не е извършил преценка за допустимостта на предявения от „Месембрия Ризорт” ООД иск по чл. 40 ЗУЕС. Видно от мотивите на обжалваното определение, въззивният съд е упражнил правомощието си по чл. 278, ал. 4 във връзка с чл. 269, изр. 1 ГПК и е формирал положителен извод относно допустимостта на иска при съобразяване твърденията на ищеца и представените с исковата молба доказателства. Предвид етапа на развитие на производството към момента на постановяване на въззивния акт, обективно не е възможно преценката на съда да бъде извършена въз основа на други източници на информация относно релевантните в тази връзка факти. Без опора е и предпоставилото въпрос № 2 становище, че въззивният съд е допуснал обезпечението при отсъствие на доказателства за собствеността към момента на предявяване на иска във връзка с установяване на активната процесуална легитимация на „Месембрия Ризорт” ООД. Този довод е в пряко противоречие с изходящите от самия касатор изявления, обективирани в „писмо от електронна поща от 07.07.2020 г., 19:30:56” и „уведомление” от М. Г. Т. – управител, съгласно които дружеството е третирано като адресат на задължението по чл. 6, ал. 1 ЗУЕС да изпълнява решенията на Общото събрание на етажната собственост и да съдейства за осъществяване на целите на органите на управление на етажната собственост. Тези задължения са такива именно за собствениците на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост, които са и субектите, активно легитимирани да сезират съда с иск по чл. 40 ЗУЕС. Поставеният въпрос № 3 обобщава оплакванията за допуснати нарушения при формиране и обективиране на правораздавателната воля, обсъждането на които излиза извън предмета на фазата по селектиране на касационните жалби, включително частните касационни жалби.

Следва изрично да се подчертае, че допускането на постановената от въззивния съд мярка почива и е в съответствие с разясненията, дадени с т. 3 от ТР № 5 от 24.06.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГК, което само по себе си изключва допускане на касационното обжалване – както на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и по чл. 280, ал. 2 ГПК. Наред с това не се констатира противоречие с никой от актовете на ВКС, приложени от касатора.

Във връзка са представените от касатора документи следва да се има предвид, че същностна черта на упражнявания от ВКС касационен контрол е осигуряването на правилното приложение на закона при фактическите обстоятелства, установени пред инстанциите по същество. Ето защо в производството пред ВКС нито е допустимо да се сочат нови доказателства, нито да се обсъждат такива, поради което не е допустимо представените от касатора с настоящата жалба да бъдат вземани предвид както във фазата по селектиране на жалбите, така и при произнасяне по вече селектирана жалба.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия