Определение № 50277 от 30.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1420/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК), чрез процесуалния ѝ пълномощник, срещу решение № 79 от 14 .0 3.2022 г. по в. т. д. № 745/2021 г. на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение, I състав, с което е потвърдено решение № 30 от 15.11.2021 г., постановено по т. д. № 38/2021 г. по описа на Окръжен съд – Търговище в обжалваната му осъдителна част, с която НЗОК е осъдена да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – Попово“ ЕООД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], сумата от 49 735 лв., дължима по Договор № 250181/22.05.2018 г., и представляваща стойността на извършената и незаплатена, поради надвишаване на лимита и по други причини, медицинска дейност по клинични пътеки: за м. април 2018 г. – 6 005 лв. (съответно 5 655 лв. + 350 лв.); за м. май 2018 г. – 9 760 лв. (8 850 лв. + 910 лв.); за м. юни 2018 г. – 11 090 лв.; за м. юли 2018 г. – 5 480 лв. (4 430 лв. + 1 050 лв.); за м. август 2018 г. – 9 090 лв. и за м. септември 2018 г. – 8 310 лв., на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 59 от ЗЗО; сумата от 13 582.29 лв., представляваща обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата за времето от падежа на всяко месечно плащане (26 -то число на следващия месец) до датата на завеждане на исковата молба – 20.04.2021 г., както и разноски по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на атакуваното въззивно решение. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че в негова тежест е възникнало задължение за плащане на претендираната от лечебното заведение сума, в която връзка излага съображения за неправилно тълкуване и приложение на относимите към настоящия случай норми на ЗЛЗ, ЗЗ, ЗЗО, ЗБНЗОК за 2018 г., Националния рамков договор за медицинските дейности за 2018 г., както и на сключения между страните индивидуален договор. Поддържа, че изводите на съда относно фактическата обстановка не кореспондират с доказателствения материал по делото. Твърди, че НЗОК не е поемала задължение да заплати неотчетена и недоговорена с лечебното заведение дейност над стойностите, определени в Приложение № 2 към сключения между страните договор, поради което не дължи плащания за такава, независимо от извършените от лечебното заведение медицински услуги в повече от уговорените стойности. Поддържа наличието на пълно изпълнение на задълженията по договора и заплащане на извършената, отчетена и потвърдена от възложителя дейност. Моли за отмяната на въззивното решение и за постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена в цялост. Претендира присъждането на разноски за всички инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. първо ГПК, поради противоречие на правните изводи на въззивния съд с Решение № 2/22.02.2007 г. по конституционно дело № 12/2006 г. на Конституционния съд на Република България относно съдържанието на разпоредбата на чл. 35 от ЗЗО. В изложението, при позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Какво е значението на установените лимити за заплащане на извършени медицински дейности по отношение правата и задълженията на страните по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки във връзка и с правото на здравноосигурените лица за достъп до медицинска помощ? и 2. Дължи ли се на изпълнителя на болнична медицинска помощ заплащане на отчетени от него дейности, в случаите когато стойността им е над нормативно и договорно определените стойности и надхвърля определената за съответното болнично заведение бюджетна рамка? Твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като липсва практика на ВКС и са разрешавани противоречиво от съдилищата. Касаторът сочи в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с изложените вече твърдения, че атакуваният съдебен акт е постановен при неправилно приложение на материалния закон, както и че съдът се е произнесъл свръхпетитум. Ответникът по касационната жалба – „Многопрофилна болница за активно лечение – Попово“ ЕООД, чрез процесуалния му пълномощник, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба и наличието на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените разноски за платено адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, а и установено от представените по делото доказателства, че между страните на основание чл. 59 от ЗЗО и в съответствие с Националния рамков договор за медицинските дейности между НЗОК и Българския лекарски съюз за 2018 г. е сключен договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 250181/22.05.2018 г., по силата на който лечебното заведение е оказвало болнична медицинска помощ по клинични пътеки на здравноосигурени лица, на здравноосигурени лица по § 2, ал. 1 от Закона за бюджета на НЗОК за 2018 г., за акушерска помощ по чл. 82, ал. 1, т. 2 от ЗЗ и на лицата по § 9, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2018 г., медицинска помощ по клинични пътеки от приложение № 9 към чл. 1 от Наредба № 3/2018 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и в Приложение № 17А „Клинични пътеки на НРД за МД 2018 г. – изрично посочени в чл. 1, ал. 1 от Договора. Посочил е, че от заключението на вещите лица по назначената в първата инстанция комплексна счетоводно-медицинска експертиза се установява, че част от медицинските дейности по клиничните пътеки, включени в процесния договор съобразно съответните спецификации, незаплатени от НЗОК за исковия период от м. април до м. септември 2018 г., са извършени според съответните медицински стандарти, съгласно приложените в експертизата данни; същите са отчетени на НЗОК, съобразно предвидения в Договора начин; спазени са предвидените за КП диагностично-лечебни алгоритми. Въз основа на констатациите на експертизата в медицинската ѝ част е установено, че цената на извършените и незаплатени дейности, съобразно предвидените в Договора цени за процесния период, е общо 50 085 лв., както следва: за м. април – 6 005 лв. (5 655 лв. + 350 лв.); за м. май – 9 760 лв. (8 850 лв. + 910 лв.); за м. юни – 11 090 лв.; за м. юли – 5 480 лв. (4 430 лв. + 1 050 лв.); за м. август – 9 440 лв. (9 090 лв. + 350 лв.) и за м. септември – 8 310 лв. Размерът на дължимата мораторна лихва върху забавените суми за периода от падежите на задълженията (съобразно чл. 46 от Договора) до 20.04.2021 г. е общо 13 673. 75 лв. Във връзка със спорния във въззивната инстанция въпрос относно това, дължи ли се на изпълнителя на болнична медицинска помощ заплащане на реално извършени и отчетени от него медицински дейности, в случаите когато стойността им е над нормативно и договорно определените стойности и надхвърля определената за съответното болнично заведение бюджетна рамка, решаващият състав е приел, че независимо от особения характер на регулираните отношения между изпълнителите на медицинска помощ и НЗОК, по отношение на сключения през 2018 г. договор важат правилата на договорното право, като, за да бъде уважен този иск, ищецът следва да ангажира доказателства за реално изпълнение на задълженията на болницата към здравноосигурени лица по клинични пътеки, които се заплащат от НЗОК. Изтъкнал е, че основната цел на договорите по чл. 59 ЗЗО е осигуряването на свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности и свободен избор от пациента на изпълнител – чл. 4, ал. 1 ЗЗО. Независимо, че задължително здравноосигурените лица не са страна по договорите, им е предоставен пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, и свободен избор на изпълнител на тези дейности, поради което НЗОК е длъжна да заплаща всички дейности в обхвата на този пакет (чл. 45, ал. 1 от ЗЗО) на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител. След като всяко едно здравноосигурено лице има право да получи медицинска помощ от лечебно заведение, сключило с НЗОК индивидуален договор по чл. 59 ЗЗО, това лечебно заведение няма право да отказва предоставяне на медицинска помощ – то е длъжно да изпълни своето договорно задължение, независимо от това дали е достигнат лимита и дали съответната медицинска дейност ще бъде „надлимитна“. Въззивният съд е подчетрал, че изпълнението от лечебното заведение на това задължение и извършване на медицинска дейност след достигане на лимита не е основание възложителят НЗОК да се освобождава от задължението да заплати съответните „надлимитни“ дейности, като наличието на клауза в договора, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, която е в рамките на стойностите по Приложение № 2, не може да е основание да се откаже плащане на медицинската дейност и вложените медицински изделия, когато са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. От една страна, бюджетът на НЗОК е законово регламентиран като задължителен финансов способ и принцип на финансиране на дейността в областта на болничната медицинска помощ, заплащана чрез системата на задължителното здравно осигуряване. От друга страна, здравноосигурените лица не са страна по НРД за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО. Те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и на свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК (чл. 4, ал. 1 и чл. 35, т. 1 ЗЗО), а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет (чл. 45, ал. 1 ЗЗО) на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. В случай че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Предоставянето на своевременна и качествена медицинска помощ от страна на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител на медицинска помощ в превишение на установената бюджетна рамка за съответната година не представлява неизпълнение на задълженията на изпълнителя на медицинска помощ по сключения между него и РЗОК индивидуален договор с последица отхвърляне от заплащане на извършената дейност. В този смисъл въззивният съд се е позовал и на приетото в решение № 152 от 02.02.2021 г., постановено по т. д. № 385/2020 г. на ВКС, TK, ІІ т. о., съгласно което, когато изпълнителят е извършил реално дейностите по чл. 45 ЗЗО, дори и да надхвърлят определените с индивидуалния договор и Приложение № 2 към него лимити, възложителят следва да изпълни дължимата насрещна парична престация. Съставът на Апелативен съд – Варна е посочил, че в случая от събраните по делото доказателства се установява, че пациентите, за които са отчетени оспорваните КП, са регистрирани в регистрационния болничен журнал в приемния кабинет на изпълнителя и са подадени в ежедневните отчети до НЗОК; отчетите са регистрирани в информационната система на НЗОК (с изключение на малка част, за която претенциите са отхвърлени и първоинстанционното решението в тази част не е обжалвано); в съответствие с изискванията на чл. 352 от НРД за 2018 г. изпълнителят е отчел всички случаи по оспорените КП, като за 61 клинични пътеки плащане е отказано поради надвишаване на доворените месечни стойности, а по 16 пътеки по други причини. Отбелязал е, че в процесния договор не се съдържат клаузи, които да уреждат за чия сметка са разходите за дейности, извършени от изпълнителя след достигане на лимита, а няма и законово основание тези разходи да останат за негова сметка, доколкото не той извършва дейност по чл. 1 и чл. 2 от ЗЗО – по набирането на здравноосигурителни вноски и премии, управлението на набраните средства и тяхното разходване за закупуване на здравни дейности и услуги. Извел е извод, че следва да се извърши плащане и на надлимитните дейности, тъй като в договорите не е предвидена възможност след изчерпване на предварително определените стойности лечебното заведение да прекрати извършването на определените по договора дейности, а напротив – в чл. 5, т. 1 от Договора за оказване на болнична помощ изрично е въведено изискване ищецът, в качеството му на изпълнител, постоянно да осигурява договорената БМП на ЗОЛ, изрично в т. 8 – да разполага по всяко време на изпълнение на договора с медицински специалисти, в т. 9 – да осигурява непрекъснато 24-часово изпълнение на лечебната дейност. Следователно, според въззивния съд, от посочените основни задължения на ищеца се установява, че НЗОК му е възложила изпълнението на дейностите, предмет на договора, като не е поставено ограничение на приема на ЗОЛ съобразно лимита на договорените средства. Напротив, в чл. 5, т. 10 изрично е посочено, че не следва да изисква заплащане или доплащане от ЗОЛ за дейност, предмет на настоящия договор, от което следва изводът, че всяка извършена дейност от Приложение № 2 на Договора следва да бъде заплатена от възложителя. Решаващият състав е изложил и аргументи, че опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие е национален приоритет, който се гарантира от държавата чрез прилагане на редица принципи, между които и осигуряване на качествена здравна помощ, като в процесния случай лечебното заведение е изхождало именно от този принцип в съответствие с критериите за добра клинична практика. По тези съображения и предвид съдържанието на сключения между страните договор въззивният съд е приел, че извършените над определения лимит дейности са извършени от лечебното заведение по повод на изпълнение на неговите задължения по договора, като отказът за плащане с посочено основание – други причини, също е неоснователен, тъй като е безспорно установено, че тези, за които искът е уважен, са извършени и надлежно отчетени дейности, предвидени в договора, като лечебното заведение се явява изправна страна и следва да бъде възмездено за извършената престация – предмет на исковата претенция. Въззивният съд е отчел и обстоятелството, че както в сключените договори, така и в приложимия в отношенията между страните Национален рамков договор за 2018 г., са предвидени редица санкционни клаузи, поради което при констатиране на отделни нарушения от страна на изпълнителя на болнична помощ, свързани с документооборота или начина на провежданото лечение, възложителят, с оглед тежестта на нарушението по изпълнение на вида и обема по пакети болнична помощ, следва да обоснове и съответния размер на финансова неустойка, а не да отрича по принцип правилно извършеното лечение от страна на изпълнителя. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Не е налице първото поддържано основание за допускане на касационно обжалване – противоречие на въззивното решение с решение на Конституционния съд на Република България. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е повторил оплакванията от касационната жалба за противоречие на обжалваното решение с Решение № 2/22.02.2007 г. по конст. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на РБ, но не е посочил конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по отношение на който е осъществено твърдяното противоречие. Съгласно задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на посочен от касатора правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 от ГПК е самостоятелно и достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Допълнително следва да се изтъкне и недоказването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, доколкото мотивите на обжалваното решение не съдържат изводи, влизащи в противоречие с цитираното решение на Конституционния съд на РБ, чийто предмет е конституционосъобразността на разпоредби от Закона за бюджета на НЗОК за 2007 г. То не съдържа произнасяне по конституционосъобразност на приложим към настоящия спор нормативен акт. По отношение на въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, същите са относими към предмета на спора, тъй като касаят задължението на НЗОК да заплаща извършени от болничните заведения надлимитни дейности, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По въпроса дали съществува задължение на НЗОК да заплаща извършени надлимитни дейности и дали са действителни уговорките в индивидуалните договори между НЗОК и изпълнителите на болнична медицинска помощ, с които плащането от НЗОК се ограничава до определени стойности, е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 169/16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. на ВКС, II т. о., в което е прието, че уговорената в сключения между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки само ако е в рамките на стойностите на Приложение № 2, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 от ЗЗД. Тази клауза не противоречи на императивни разпоредби на ЗЗО и съответства на чл. 4, ал. 1, т. 2 от Закона за бюджета на НЗОК и Националния рамков договор. Тя обаче няма за последица отказ от плащане на медицинска дейност и вложени медицински изделия, стига те да са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. В случай че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 от ЗЗО при превишение на месечния лимит. Уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово – отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, прeдл. 1 от ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми в ЗЗО. Наличието на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, изключва наличието на селективното основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Неоснователни са и доводите за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК не е тъждествена на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а има предвид особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите на акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая изброените по-горе пороци не са налице, напротив - доводите и аргументите на касатора, с които обосновава очевидната неправилност на въззивното решение, са относими единствено към касационните основания по чл. 281, т.т. 2 – 3 от ГПК. С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 500 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение