Определение № 131 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1343/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Трейлайн“ ООД, чрез процесуален представител, против Решение № 38 от 03.02.2024 г. по в. т. д. № 179/2023 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено Решение № 77 от 20.12.2022 г. по т. д. № 31/2022 г. на Окръжен съд - Търговище за осъждане на настоящия касатор да заплати на „ДИД - Снежана Дамянова“ ЕООД сумата от 97 269,68 лв., представляваща неизплатени задължения за доставени количества природен газ, за периода от 01.05.2021 г. до 31.12.2021 г., представляваща сбор от сумите: 4 399,74 лв. с вкл. ДДС, остатъчен частичен дълг, по фактура № [ЕГН] от 31.05.2021 г.; 4 943,88 лв. с вкл. ДДС по фактура № [ЕГН] от 30.06.2021 г.; 9 409,43 лв. с вкл. ДДС по фактура № [ЕГН] от 31.07.2021г.; 16 216, 96лв. с вкл. ДДС по фактура № [ЕГН] от 31.08.2021г.; 9 094,34 лв. с вкл. ДДС по фактура№ [ЕГН] от 30.09.2021г.; 20 853,54 лв. с вкл. ДДС по фактура № [ЕГН] от 31.10.2021 г.; 22 045,28 лв. с вкл. ДДС по фактура № [ЕГН] от 30.11.2021г. и 10 306,51лв. с вкл. ДДС по фактура № [ЕГН] от 31.12.2021г., ведно със законната лихва, считано от 01.03.2022 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 11 846,67 лв., направени по делото разноски по исковото и обезпечителното производство, включващо и изпълнителното дело по налагане на обезпечителните мерки.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск, както и присъждане на сторените разноски. Поддържа се недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне по недопустимо първоинстанционно решение, постановено по нередовна искова молба и по непредявен иск. Според касатора, изводът на съда за наличие на постигната договорка между страните относно цена, срок на доставка и начин на отчитане на доставените количества е неправилен по съображения, че от една страна с обжалваното решение е прието наличие на един правопораждащ факт – устен договор за доставка от 2018г., какъвто не е установен по делото, а от друга страна е счетено, че всяка от осемте фактури свидетелства за отделно сключен договор при мълчаливо съгласие на купувача. За необоснован се сочи и изводът на въззивния съд, че фактурите доказват цената на горивото и начина на отчитането му чрез разходомер, поставен от ищеца в обекта на ответника. В тази връзка съдът не бил съобразил заявеното от ответника оспорване истинността на фактурите с твърдения, че не носят подпис на представител на дружеството, че не отразяват вярно количеството доставен газ-метан, както и за нередовност на воденото от ищеца счетоводство. Касаторът се позовава и на допуснати от въззивния съд процесуални нарушение при обсъждане на приетите по делото доказателства, довело до необоснованост на решаващите изводи.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. „За задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, които са от значение за спора, както и доводите на страните и да обоснове направените от него изводи“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл.266, ал.3 ГПК доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения ?“.

Излагат се доводи, че формираните от въззивния съд правни изводи по поставените въпроси са в противоречие с практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 - Тълкувателно решение № 1 от 09.01.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; Решение № 60112 от 18.10.2021 г. по гр. дело № 576/2021 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 65 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 183 от 21.11.2018 г. по т. д. № 542/2018 г. на ВКС, I т. о.; по въпрос № 2 – Тълкувателно решение № 1 от 09.01.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 7 от 29.01.2021г. по т.д. № 94/2020 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 135 от 16.06.2015г. по гр.д. № 6627/2014г. на ВКС, III г. о.

Ответникът – „ДИД – Снежана Дамянова“ ЕООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявен от „ДИД – Снежана Дамянова“ ЕООД срещу „Трейлайн“ ООД иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.318 ТЗ за заплащане на сумата от 97 269, 68 лв., представляваща стойността на доставени от ищеца, но незаплатени от ответника количества природен газ за периода от 01.05. 2021 г. до 31.12.2021 г. С постановеното по спора решение Окръжен съд – Търговище е уважил изцяло предявения иск.

За да потвърди акта на първата инстанция, Апелативен съд – Варна е приел за доказано по делото наличието на твърдяните в исковата молба трайни и еднообразни търговски взаимоотношения между страните по доставка на газ - метан, при установената между тях в тази връзка устна уговорка, като количествата са били определяни според показанията на отчитащите устройства на двете страни. От представените писмени доказателства и заключението на Съдебно-счетоводната експертиза (ССчЕ) съдът е установил, че за периода 01.10.2018г. - 31.12.2021г. страните са осъществили помежду си търговски оборот на стойност 195 222,63 лв. с една единствена стока - природен газ, като за процесния период ищецът е разполагал с доставените на ответника количества газ, закупени от „Булгаргаз“ АД; Експертизата установила, че стоката била доставяна периодично и за всяка месечна доставка била съставяна отделна фактура, като предвид начина на отчитане на доставеното количество природен газ и задължението за заплащането му, съдът е приел, че процесните 8 фактури свидетелстват за отделно сключени договори при мълчаливо съгласие от страна на купувача - търговец, на основание чл.292 ТЗ; Всички счетоводни операции били отразени коректно в счетоводството на продавача, което било водено редовно, а купувачът не подавал декларации по чл.118 ал.10 ЗДДС; Процесните фактури са били осчетоводени в счетоводствата и на двете дружества, като при ищеца били включени в сметка 411 - вземания от клиенти, а при ответника „Трейлайн“ ООД - в сметка 401 - задължения към доставчици, по партидата на ищеца „ДИД - Снежана Дамянова“ ЕООД; Сумата по двете сметки съвпада изцяло в счетоводствата и на двете дружества и е в размер на 97 269,68 лв.; Ответникът включил процесните фактури в дневника си за покупки по ЗДДС и ползвал данъчен кредит в съответните периоди на издаване на данъчните документи.

Въз основа на така установените факти, решаващият въззивен състав е формирал извод, че процесните фактури отразяват възникналата между страните облигационна връзка, като осчетоводяването им от търговското дружество - ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Според Апелативен съд – Варна, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска (неавтентична), или е останала неподписана за „получател” от купувача по договор за търговска продажба, респективно от възложителя по договор за изработка, същата би могла да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни и е ползван данъчен кредит. С оглед на това, възражението на ответника, че фактурите не са подписани от негов представител, освен като невярно, е прието и за ирелевантно за спора.

По възражението на ответника, свързано с количествата на доставената стока и нейната цена - че посочените във фактурите количества природен газ не съответстват на реално доставените, а са в по-малък обем, а цената не е била изрично договорена между страните, Апелативен съд – Варна въз основа на СТЕ е установил, че търговското измерване на доставената от ищеца на ответника енергия се е извършвало чрез отчитане на показанията на наличните при ответника два броя разходомери диафрагмен тип и един брой разходомер ротационен тип, които са били собственост на ответника; Към разходомера ротационен тип бил допълнително монтиран от ищеца коректор, който съобразявал температурата и налягането на газта и отчитал доставените количества в нормални кубически метри на база измереното от ротационния разходомер; Този коректор е бил одобрен според европейските директиви и стандарти и може да се използва за търговски разплащания при сделки с газове, като за него ищецът представил сертификат за съответствие, че въпросният уред с посочен сериен номер съответства на Наредбата за осъществяване изискванията и оценяване на съответствието на средствата за измерване, в сила от 20.04.2016 г., въвеждаща европейските изисквания; Самият уред, чрез мрежа на мобилен оператор е изпращал информация за отчетени количества природен газ към акаунт на ищеца, достъп до който акаунт е имал и ответникът; За доставените количества газ ответникът подписал осем акцизни данъчни документа, издал е потвърдително писмо с дата 20.01.2022 г., в което потвърдил задължение (салдо) към 31.12.2021 г. към ищеца в размер на 97 269,68 лв., следователно, във всеки момент ответникът е можел да контролира постъпилите при него количества природен газ и съответно да възрази по отразяването им във всички издадени от него документи, което не е било сторено. Изложено е също така, че обстоятелството, че коректорът на ищеца не е минал метричен контрол, не е доказателство само по себе си за невярното му отчитане, още повече, че този коректор е работел въз основа на данните от уредите на ответника, за които също не са били представени доказателства да са минали такъв контрол. С оглед на това, съдът е счел, че не може да се направи извод, че евентуалното наличие на некоректни данни за количествата природен газ се дължи единствено и само на поведението на ищеца, още повече, че по делото не са били ангажирани доказателства или данни ответникът да е правил възражения относно количеството и качеството на стоката преди завеждане на делото. Въз основа на това, съдът е достигнал до извод за неоснователност на оспорването на количествата газ метан, получени от ответника по процесните осем фактури.

По отношение цената на закупената стока, Апелативен съд – Варна приел за установено по делото наличието на трайни търговски отношения между страните, датиращи поне от 2018 г., поради което е намерил, че по отношение на съществените елементи на договора за търговска продажба, в т. ч. и по отношение на цената, приложение намира разпоредбата на чл.292 ТЗ, според която всяко предложение се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. В случая, за получената стока ответникът е подписал акцизен данъчен документ, фактура с посочена цена, респективно - осчетоводил е всичките процесни осем фактури, без да направи възражение за цената, като по първата фактура дори извършил и частично плащане, което според съда само по себе си представлява съгласие с основните елементи на договора. Според решаващия въззивен състав събраните по делото гласни доказателства не обосновават извод, различен от формирания.

Предвид установеното, Апелативен съд – Варна е приел исковата претенция за основателна, поради което е потвърдил обжалвания пред него първоинстанционен съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В касационната жалба касаторът се позовава на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване поради недопустимост на въззивното решение, произнесено по недопустимо първоинстанционно решение, постановено по нередовна искова молба и по непредявен иск, като изложените в тази връзка аргументи са по съществото на спора, а не към твърдяната нередовност на исковата молба и порок на първоинстанционния акт. Независимо от това, предвид дължимата от съда служебна проверка за допустимост на решението, при извършената такава настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за вероятна недопустимост на въззивното решение. Същото е постановено по редовна искова молба, без да са били налице процесуални пречки за нейното разглеждане.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правните въпроси трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Относим към процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, първият въпрос формално покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от касатора и служебно известна на съда практика за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Въпросът не е предпоставен от пропуск на съда да обсъди релевантни за спора доказателства, възражения и доводи на страните, а изхожда от несъгласието с направените от въззивния съд изводи досежно наличието на трайни търговски отношения между страните по делото, начина на отчитане на доставеното количество газ, правните последици от отразяването на фактурите в счетоводството на ищеца и това на ответника и пр., което обаче е относимо към обосноваността на съдебния акт, която е извън предмета на преценка във фазата на селекция на касационните жалби.

Отговорът на втория процесуалноправен въпрос е даден в задължителните указания на т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които само при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, на които се основава първоинстанционното решение, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда / експертиза, оглед, освидетелстване/. Обвързването на този въпрос с конкретното оплакване на касатора не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като видно от постановеното в подготвителното заседание по чл.267 ГПК определение, въззивният съд е установил, че искането за ангажиране на нови доказателства е направено бланкетно и под условие – ако съдът прецени, че е необходимо. При липса на позоваване от страна на жалбоподателя на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, въпросът не може да обоснове искания достъп до касационно обжалване.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 7 596 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС, видно от представените преводно нареждане и извлечение от банкова сметка.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК