Определение № 50050 от 08.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2286/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните в производството срещу въззивно решение № 167 от 12. 07. 2021 г., постановено от Великотърновски апелативен съд /ВтАС/, Гражданско отделение по в.т.д. № 74 по описа на съда за 2021 г., с което след частична отмяна на първоинстанционно решение № 260071 от 26. 11. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Русе по т.д. № 24 по описа за 2020 г., поправено с решение по същото дело № 260013 от 26. 01. 2021 г., е отхвърлен предявеният от „СПЕЦИАЛИЗИРАНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ ПО КАРДИОЛОГИЯ МЕДИКА КОР“ АД срещу НАЦИОНАЛНАТА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА /НЗОК/, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на законна лихва върху дължими за извършена и отчетена, но незаплатена медицинска помощ на здравно осигурени лица за периода 01. 01. 2017 г. – 31. 12. 2017 г. по договор № 183353/17. 02. 2015 г. и договор № 183353/23. 05. 2017 г. в размери, върху суми по главници и за периоди, подробно описани в решението, и е потвърдено същото първоинстанционно решение в останалата му осъдителна част, с която предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 от ЗЗД, са уважени за сумите по главниците, със законните последици по отношение на лихвите за период след завеждането на иска, и на разноските в производството.

Касаторът-ищец „СПЕЦИАЛИЗИРАНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ ПО КАРДИОЛОГИЯ МЕДИКА КОР“ АД обжалва въззивното решение в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение в съответните му части, по същество е отхвърлен предявеният от ищеца против НЗОК иск за присъждане на законна лихва върху дължими суми за извършена и отчетена, но незаплатена медицинска помощ на здравно осигурени лица за периода 01. 03. 2017 год. - 31. 12. 2017 год. по Договор № 180353/17. 02. 2015 год. и Договор № 180353/23. 05. 2017 год. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, както следва: 8 738 лв. законна лихва от 01. 05. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 31518 лв.; 23870 лв. законна лихва от 01. 06. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 88860 лв.; 5845.79 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 07. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 22458 лв.; 5328.21 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 08. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 21170 лв.; 6056.21 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 09. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 24915 лв.; 6319.23 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 10. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 26920 лв.; 7100 лв. законна лихва от датата на падежа – 01. 05. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 31398 лв.; 8727.27 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 12. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 40071 лв.; 652.65 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 01. 2018 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 3120 лв.; законна лихва в размер на 1511.51 лв. от датата на падежа – 01. 02. 2018 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 7536 лв., и за присъждане на законна лихва върху дължими суми за извършена и отчетена, но незаплатена медицинска помощ на здравно осигурени лица за медицински изделия по същите договори за същия период, както следва: 3094.65 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 06. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 11520 лв.; 7868.83 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 07. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 30230 лв.; 2061.31 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 08. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 8190 лв.; 1327.19 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 09. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 5460 лв.; 753.52 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 10. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 3120 лв.; 1852 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 11. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 8190 лв.; 2576.52 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 12. 2017 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 11830 лв.; 2855.35 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 01. 2018 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 13650 лв.; 526.33 лв. законна лихва от датата на падежа - 01. 03. 2018 год. до завеждане на исковата молба върху сумата 2 730 лв.

По изложени в жалбата на ищеца съображения се твърди неправилност на въззивното решение в отхвърлителната му част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Като намира за правилен основният извод на въззивния съд в насока на това, че ответникът НЗОК дължи заплащане на осъществените от ищеца надлимитни дейности по клинични пътеки – болнична помощ и осигуряване на медицински изделия, ищецът намира за неправилен извода на съда, че ответникът не дължи законна лихва върху главниците, представляващи дължими възнаграждения за така осъществените надлимитни дейности при условията на договора – от съответните падежи, както са уговорени в същия, а че дължи такава при условията на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД - от покана, за каквато съдът е счел исковата молба. Оспорва се основният извод на въззивния съд за недължимост на лихви върху възнагражденията за осъществени надлимитни дейности от датите на уговорените в договорите падежи /приложими според съда само за дейностите, осъществени в рамките на установените лимити/, поради наличието в двата процесни договора между страните, на уговорена специална процедура, която предвижда вземане на решение от НЗОК след съответна проверка и преценка. Твърди се, че такава проверка от контролните органи на НЗОК е извършена през м. септември 2020 г. на цялата надлимитна дейност на ищцовата болница за 2017 г., за което са представени по делото доказателства, но въпреки това не било взето решение за заплащане, а в ЗЗО и НРД за МД 2020-2022 г. липсва конкретно посочване на срокове, в рамките на които след извършване на такива проверки, НС на НЗОК следва да вземе решение за заплащане на извършените, отчетени и проверени от НЗОК дейности. Доколкото такива срокове няма, касаторът-ищец намира, че НЗОК изпада в забава за заплащане на надлимитните дейности, при условията на договорите с ищеца, а именно – след изтичането на определения в договорите срок за заплащане на отчетената дейност в рамките на лимита. Допълнително се твърди, че е неправилен извода на съда, че в случая поканата по см. на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД е исковата молба, доколкото по делото е налице изрична писмена покана от ищеца до ответника, приложена още към исковата молба с искане за заплащане на процесната надлимитна дейност за 2017 г., която покана не е обсъдена от въззивния съд в мотивите му към обжалваното решение, въпреки позоваването на нея от страна на ищеца. Иска се отмяна на въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен акцесорният иск за заплащане на законна лихва върху дължимите възнаграждения за осъществена надлимитна дейност и по същество – уважаването му в цялост, със законните последици относно разноските в производството.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът-ищец формулира материалноправни въпроси, по които според жалбоподателя въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се и че въззивният съд се е произнесъл по материален спор, по който има противоречива съдебна практика и решаването на спора е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Според касатора е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Поставят се въпросите:

1. Дължи ли законна лихва за забава НЗОК в случаите, при които в качеството на ВЪЗЛОЖИТЕЛ по договор за оказване на медицинска помощ по КП/АмбПр/КПр не заплати на ИЗПЪЛНИТЕЛЯ извършената и отчетена дейност по КП/АмбПр/КПр над определените месечни стойности, посочени в Приложение № 2 към договора за просроченото време и от кой момент следва да се определи?

2. Приложими ли са общите правила на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД в договорите, сключвани между НЗОК и изпълнителя на болнична медицинска помощ, предвид ограниченията за отчитане и заплащане на „надлимитната дейност“?

3. Следва ли съдът, при тълкуване на договорна клауза, съобразно чл. 20 от ЗЗД да търси действителната, а не предполагаемата воля на страните, произтичаща от изменението на тази клауза, като наред с това изследва целта на договора?

В изложението се твърди, че при формирането на главния си извод относно недължимост на законна лихва за период преди исковата молба, съдът не е изследвал същността на плащанията по процесния договор, неговата цел и последиците от неплащане на надлимитната дейност, иначе би стигнал до различни изводи. Претендира се обжалваното решение да е в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, а именно: решение № 78/30. 05. 2017 г. по гр.д. № 3351/16 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 152/02. 02. 2021 г. по т.д. № 385/2020 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 154/04. 03. 2021 г. по т.д. № 2530/2019 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и ТР № 3/2011 г. на ОСГТК, което обуславяло допустимостта на касационната жалба на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Излага се, че в противоречие с посочената практика въззивният съд в обжалваното си решение неправилно е приел, че клаузите, предвиждащи дължимост на законна лихва за забава при неизпълнение на задължението на възложителя да заплати извършената и отчетена дейност в срока по чл. 45 от договора не се прилагат, а се прилагат общите правила на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. По отношение на общо заявената в изложението очевидна неправилност на обжалваното решение се твърди, че е очевидно неправилен, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, правният извод на съда, посочен на стр. 6 от решението, че: „С оглед липсата на договорен срок за изпълнение, възложителят не е изпаднал в забава от сочения от изпълнителя момент и лихва се дължи по общите правила на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД – след покана, за каквато следва да се приеме исковата молба.“

Касаторът-ответник НЗОК обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното такова в неговата осъдителна част, с която са уважени предявените срещу НЗОК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 от ЗЗД за осъждането на НЗОК да заплати на ищеца суми по главници, представляващи възнаграждения за извършена и отчетена, но незаплатена медицинска помощ на здравно осигурени лица по два броя индивидуални договори за оказване на такава помощ по клинични пътеки, както следва: 31518,00 лв. – главница за периода 01. 03. - 31. 03. 2017 г.; 88860,00 лв. главница за периода 01. 04. - 30. 04. 2017 г.; 22458,00 лв. главница, дължима за периода 01. 05. - 31. 05. 17 г.; сумата 21170,00 лв. главница, дължима за периода 01. 06. - 30. 06. 17 г.; сумата от 24915,00 лв. главница, дължима за периода 01. 07. - 31. 07. 17 г.; сумата от 26920,00 лв. главница, дължима за периода 01. 08. - 30. 08. 17 г.; 31398,00 лв. главница, дължима за периода 01. 09. - 30. 09. 17 г.; сумата от 40071,00 лв. главница, дължима за периода 01. 10. - 31. 10. 17 г.; сумата от 3120,00 лв. главница, дължима за периода 01. 11. - 30. 11. 17 г.; сумата от 7536,00 лв. главница, дължима за периода 01. 12. - 31. 12. 17 г., както и законната лихва върху така присъдените главници, считано от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, както и главници, представляващи възнаграждение за представляваща извършена и отчетена, но незаплатена медицинска помощ на здравно осигурени лица за медицински изделия по силата на сключени два броя индивидуални договори за периода 01. 12. 2017 г. - 31. 12. 2017 г., от които: 11520,00 лв. – главница за периода 01. 03. - 31. 03. 2017 г.; 30230,00 лв. главница за периода 01. 04. - 30. 04. 2017 г.; 8190,00 лв. главница, дължима за периода 01. 05. - 31. 05. 17 г.; сумата 5460,00 лв. главница, дължима за периода 01. 06. - 30. 06. 17 г.; сумата от 3120,00 лв. главница, дължима за периода 01. 07. - 31. 07. 17 г.; сумата от 8190,00 лв. главница, дължима за периода 01. 08. - 30. 08. 17 г.; сумата от 11830,00 лв. главница, дължима за периода 01. 09. - 30. 09. 17 г.; 13650,00 лв. главница, дължима за периода 01. 10. - 31. 10. 17 г.; сумата от 2730,00 лв. главница, дължима за периода 01. 12. - 31. 12. 17 г., както и законната лихва върху така присъдените главници, считано от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

В жалбата се заявяват оплаквания за неправилност на въззивното решение в тази му част, поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е формирал правните си изводи при неправилно тълкуване и приложение на законовите разпоредби и договорни клаузи. Конкретно се излага, че е изцяло неправилен изводът на въззивния съд, че макар и да не са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, клаузите от процесните договори, които предвиждат на изпълнителните на медицинска помощ да се заплащат само онези дейности, които са в рамките на стойностите по Приложение № 2, същите не дават основание на НЗОК да откаже плащане за извършена медицинска дейност и вложени медицински изделия над лимита по приложението, ако те са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Твърди се, че след като съдът е приел че процесните клаузи не са нищожни, то те са изцяло валидни и обвързват страните по задължителен за тях начин, доколкото договорите имат силата на закон за страните, които са ги сключили, поради което и същите клаузи не само не въвеждат за ответника задължение за заплащане на надлимитните дейности, но и напротив – въвеждат в отношенията между страните забрана за такова заплащане, поради което и при тълкуването на договорите между страните въззивният съд е извършил подмяна на волята им. Твърди се също, че от мотивите на съда се установява извършено изолирано тълкуване на нормите на Закона за здравното осигуряване /ЗЗО/, доколкото същите въвеждат изискване за гарантиран на здравно осигурените лица, определен освен по вид и обхват, но и по обем пакет от здравни дейности, и това е именно лимитираният такъв, който не включва надлимитни дейности, като процесните, като тълкуването на съда противоречи на Решение № 2 от 22. 02. 2007 г. по к.д. № 12/2006 г. на Конституционния съд. Оспорва се правилността на извода на съда, че предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 от ЗЗО при превишаване на месечния лимит, като формиран при неправилно тълкуване на договорите между страните и приложимата нормативна уредба, в противоречие с Правилата за условията и реда за прилагане на чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от Закона за бюджета на НЗОК за 2017 г., според които прогнозен характер имат стойностите само за определени видове медицински дейности, а процесните не са с прогнозен характер. Твърдят се допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила при формулирането на част от задачите на изслушаните по делото експертизи в частта им относно отчитането на медицинските дейности, оспорени от ответника като недопустими за установяване по делото от ВЛ с медицинско образование. Иска се отмяна на въззивното решение в частта му, с която е уважен искът за осъждането на ответника да заплати процесните суми по главниците, ведно със законната лихва за период след завеждането на иска до окончателното изплащане, и по същество – отхвърлянето му в цялост, със законните последици относно лихвите и разноските в производството.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът-ответник формулира материалноправни и процесуалноправни въпроси със съответното им обосноваване, сочещо според него на наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както следва:

1. Докъде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл. 20 от ЗЗД и може ли при извършването на това тълкуване да се подменя действителната воля на страните? Претендира се противоречие по този въпрос на въззивното решение с трайната практика на ВКС по прилагането на чл. 20 и чл. 20а от ЗЗД, обективирана в решение № 102/01. 08. 2017 г. по гр.д. № 50254/2016 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 199/06. 03. 2018 г. по т.д. № 735/2017 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 74/09. 07. 2019 г. по т.д. № 1698/2018 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., и много други – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

2. Извършени медицински дейности, попадащи в обхвата на пакета здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, но извън рамките на обемите, договорени в НРД и не в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година, подлежат ли на заплащане от страна на НЗОК? Твърди се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 2 от 22. 02. 2007 г. по к.д. № 12/2006 г. на Конституционния съд - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ГПК.

3. Как следва въззивният съд да цени заключение на вещо лице, на което първостепенният съд е поставил задача, изискваща преценка за съответствие с нормативни разпоредби и договорни клаузи?

4. При конкретно посочени във въззивната жалба оплаквания, свързани със задачите към вещите лица и техните заключения, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви за приемането им или отхвърлянето им? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с т. 1 - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09. 12. 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Страните взаимно оспорват жалбите си. И двете страни претендират разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция въззивният съд е приел, че спорният въпрос в производството е дължи ли ответникът НЗОК на ищцовата болница плащане за дейности и медицински изделия в болничната медицинска помощ, които са над определените с договорите лимити. Въззивната инстанция изцяло е споделила извода на първоинстанционния съд, че сумата се дължи в общо претендирания и размер от 392886 лв., от които 297966 лв. за оказана медицинска помощ по клинични пътеки и 94920 лв. за медицински изделия. Според въззивния съдебен състав последователно и непротиворечиво в съдебната практика се приема, че за НЗОК съществува задължение да заплаща извършените надлимитни дейности. Макар и да не са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД клаузите от договорите, които предвиждат на изпълнителните на медицинска помощ да се заплащат само онези дейности, които са в рамките на стойностите по Приложение № 2, същите клаузи не дават основание на НЗОК да откаже плащане за извършена медицинска дейност и вложени медицински изделия над лимита по приложението, ако те са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Както е прието в Решение № 169/16. 02. 2021 год. на ВКС по т.д. № 1916/2019 г., II т.о., ТК, здравноосигурените лица не са страна по Националния рамков договор за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 от ЗЗО. В същото време те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК (чл. 4, ал. 1 и чл. 35, т. 1 ЗЗО), а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗО на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. Ако общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ, поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 ЗЗО при превишаване на месечния лимит. Съдът е посочил, че в случая надлимитните медицински дейности за периода м. март - м. декември 2017 год., за които се претендира заплащане, са в предметният обхват на двата договора и са извършени реално, видно от заключението на медицинската експертиза. Отделно от това, те са отчетени надлежно пред НЗОК чрез електронните отчети. С оглед на това ищцовата болница е изправна страна по договорите и като такава следва да получи цената на извършените дейности. Въззивният съд е намерил предявеният иск по чл. 86 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава върху дължимите за съответните месеци суми за надлимитна дейност от падежите на всяка от тях до датата на исковата молба за неоснователен, като е посочил, че според уговорките в самите договори - чл. 3, ал. 2 и чл. 40, ал. 2 от договора от 17. 02. 2015 год.; чл. 4, ал. 2 и чл. 41 от договора от 23. 05. 2017 год., законната лихва за забава върху дължимите суми за отделните месеци се дължи от съответните падежи по чл. 35 и чл. 45 от двата договора (съответно) само за извършената, отчетена и приета за плащане от РЗОК сума, включена в лимитите по Приложение № 2 към договорите. За заплащане на надлимитната дейност, извършена от болницата по клинични пътеки и за медицински изделия, и в двата договора е предвидена специална процедура - чл. 42, ал. 4 от първия договор и чл. 39, ал. 3, и чл. 40 от втория договор, която предвижда вземане на решение от НЗОК след съответна проверка и преценка. При това положение според въззивния състав следва да се приеме, че изискуемостта на вземането на болницата за извършената надлимитна дейност не настъпва с изтичане на предвидения в договорите 30-дневен срок, отнасящ се до лимитната дейност, и в договора от 23. 05. 2017 год. - чл. 41, това е предвидено изрично. При изложеното въззивният съд е приел, че по отношение на вземанията за извършена надлимитна дейност, предмет на предявения главен иск, приложимо е правилото на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД - забавата на длъжника настъпва след покана, за каквато в случая следва да се счете исковата молба. Предвид това, въззивната съдебна инстанция е отменила обжалваното първоинстанционно решение в частта, с която са уважени претенциите за сумата 74148.87 лв. законна лихва върху главницата от 297966 лв. неплатена медицинска помощ по клинични пътеки за времето от съответните падежи до датата на исковата молба, и 22915.70 лв. законна лихва върху главницата от 94920 лв. неплатена медицинска помощ за медицински изделия за същия период, като неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и вместо това е отхвърлила исковете в тази им част.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, като даденият му от въззивния съд отговор е от значение за изхода на делото във въззивната инстанция - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване, представено от ищеца с жалбата му, не са изложени по отношение на всеки въпрос поотделно, твърдения в обосноваване значението му за такова допускане, както и относно твърдените да са относими към всеки от въпросите, допълнителни селективни критерии измежду тези по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложени са общо такива твърдения непосредствено след формулираните три въпроса - за противоречие на въззивното решение със също там посочена практика на ВКС по чл. 290 от ГПК и едно тълкувателно решение, поради което и съдът приема, че общо по въпросите се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Първият въпрос на касатора-ищец не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен с посочената т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Отговорът на този въпрос е изцяло обусловен от установените по делото от фактическа страна конкретни обстоятелства, т.е. въпросът е относим не към преценката за наличие на основания за допускане на касационно обжалване, извършвана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а към правилността на въззивното решение по същество, която може да бъде проверявана единствено след допускане на касационното му обжалване и в същинско производство по чл. 290 от ГПК с предмет проверка наличието или липсата на основания по чл. 281 от ГПК за касирането му.

Вторият въпрос на касатора също не отговаря на изискванията за годно общо основание за допускане на касационно обжалване в изясненият точен смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Отговорът му е включен от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, доколкото действително съдът е приел, че законна лихва върху процесните главни задължения на ответника НЗОК се дължи след покана, за каквато покана съдът е счел предявяването на иска, и определяйки моментът на изпадането на длъжника в забава именно по правилото на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Този отговор обаче е принципно приложим към всеки правен спор, по който не се твърди или установява другата възможна хипотеза за изпадане на длъжника в забава за изпълнение на договорно задължение – тази на уговорен срок, уредена в чл. 84, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Поради това и въпросът от една страна се явява хипотетично зададен и в обосноваването му липсва конкретика, а от друга страна е неясен в частта си относно визираните в него ограничения за отчитане и заплащане на „надлимитната дейност“ – в отнасящото се към този въпрос съдържание на изложението на основания за допускане на касационно обжалване на ищеца само общо се твърди, че съдът не е изследвал същността на плащанията по процесния договор, неговата цел и последиците от неплащане на надлимитната дейност, иначе би стигнал до различни изводи, без при това от същото изложение да става ясно как именно визираните в договора ограничения за отчитане и заплащане на надлимитната дейност, са обусловили даденият от съда отговор на въпроса в противоречие с посочената непосредствено след това твърдение съдебна практика.

Третият въпрос на касатора-ищец, формулиран изцяло на плоскостта на правилата за тълкуване на договорите и задълженията на съда във връзка с това тълкуване, отново не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, съответно – обосноваващите го твърдения са несъответни на видните от мотивите към обжалваното решение, действителни изводи на съда, обусловили този изход. Въззивният съд в случая не е тълкувал /освен само в най-широк смисъл – като обсъждане на съдържанието им за нуждите на разрешаването на спора/, като неясни, противоречиви и/или непълни, уговорките в процесните договори, в какъвто смисъл е поставен въпросът, и в какъвто случай само би могло и да се изследва дали съдът е приложил правилно, точно и в пълнота правилата на чл. 20 от ЗЗД, а еднозначно и ясно е приел, че в процесните договори липсва уговорен срок за изпълнение на процесните задължения по главниците, поради което и възложителят не е изпаднал в забава от сочения от изпълнителя момент, а лихва се дължи по общите правила на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД – след покана. Същият въпрос е и неясен в частта си относно задължението на съда да търси действителната воля на страните, произтичаща от изменението на договорна клауза, без да се конкретизира точно коя договорна клауза се има предвид, и отражението на това изменение на действителното съдържание на договора, във връзка с изследването и на целта на договора, каквито предпоставки въпросът съдържа.

На свой ред не се установява да е налице и претендираното от ищеца противоречие на дадените от въззивния съд в решението му отговори на трите така поставени въпроса с цитираната в изложението му практика на ВКС. Решение № 78/30. 05. 2017 г. по гр.д. № 3351/16 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. е постановено по въпроса за приложението на чл. 15, ал. 1 от Приложение № 2Б към постановление № 94 на МС от 24. 04. 2014 г. вр. с чл. 59 ЗЗО и в частност относно това в компетентността ли е на директора на РЗОК да определя коя по ред хоспитализация следва да се заплаща от касата, при липса на констатирани нарушения при лечението и по какви критерии следва да се извършва тази преценка, и по никакъв начин няма връзка с поставените от ищеца по настоящото дело въпроси. Същото се отнася и до решение № 152/02. 02. 2021 г. по т.д. № 385/2020 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., постановено по дело, по което касационното обжалване е допуснато по въпроса: „Какъв е приложимият давностен срок по отношение вземанията на кредитора по индивидуалните договори, сключени между НЗОК и изпълнителите на медицинска болнична помощ по реда на чл.59 ЗЗО, вкл. за надлимитни дейности?”. Решение № 154/04. 03. 2021 г. по т.д. № 2530/2019 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. е постановено по правен въпрос относно това следва ли при тълкуване на сключения между страните договор, изменен със споразумение, да се търси действителна воля на страните, като наред с това се изследва целта на договора и конкретно как предметът на договора, включващ лимитите на извършените медицински дейности се отнасят към целта на договора, предоставяне на посочените в договора здравноосигурени лица болнична медицинска по помощ по клинични пътеки, съответно – относим изцяло към спорния предмет по настоящото дело в частта му само по претендираните от ищеца главници, които са му и присъдени с обжалваното решение. Не се сочи какво конкретно противоречие на въззивното решение с цитираното ТР № 3/2011 г. на ОСГТКВКС се претендира, но последното е постановено изцяло по въпроса за съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от ЗЗД и неговите основни и задължителни характеристики, с оглед отграничаването на материалноправните хипотези на приложимата към различни задължения погасителна давност, и касационният състав въобще не намира възможна негова връзка с процесния случай.

Наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК въобще не е аргументирано в изложението на ищеца. По отношение на същото само общо се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материален спор, по който има противоречива съдебна практика и решаването на спора е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което общо твърдение, състоящо се само в простото пресъздаване на съдържанието на нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не е достатъчно да мотивира съда да приеме наличието и на това основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и твърдяната от касатора-ищец очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният негов порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, и без за това да се налага някакъв нарочен анализ на приетото в мотивите, и на постановеното от съда. В случая очевидната неправилност на въззивното решение се обосновава с твърдението за грубо нарушение на правилата на формалната логика при формирането на правния извод на съда, посочен на стр. 6 от въззивното решение, че: „С оглед липсата на договорен срок за изпълнение, възложителят не е изпаднал в забава от сочения от изпълнителя момент и лихва се дължи по общите правила на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД – след покана, за каквато следва да се приеме исковата молба.“ От една страна, не става ясно кое или кои от правилата на формалната логика се твърди този иначе ясен и безпротиворечив извод на съда грубо да нарушава, и такова грубо нарушение съдът в настоящия си състав не открива. На следващо място, така изложеното е относимо изцяло към правилността на извършената от съда преценка на доказателствата по делото, и на правните твърдения и доводи на страните по същото, без при това от съдържанието на решението и на мотивите към него за настоящия касационен състав да се разкрива такъв тежък негов порок, че същият да води до очевидната му неправилност в смисъла, обяснен по-горе.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на ответника.

Първият от поставените от ответника въпроси е до голяма степен хипотетичен. Отнесен към общото оплакване в касационната жалба на този касатор, че съдът е формирал правните си изводи при неправилно тълкуване и приложение на законовите разпоредби, и договорни клаузи, отговорът на същия не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото решаващите изводи на съда в решението му, обусловили този извод са базирани не на тълкуване на процесните договори между страните, в какъвто смисъл изцяло е поставен въпроса, а на възприемането и прилагането от страна на съда, на общи принципи на действащия обективен правов ред, основно в насока на това, че според действащата конституционна рамка и законова уредба, здравноосигурените лица не могат да бъдат лишавани от здравна помощ по силата на уговорки в договор, като процесните. При изложеното същият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което и по отношение на този въпрос не се дължи преценка за наличието на поддържания допълнителен селективен критерий за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Вторият въпрос на касатора-ответник също не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Претендираният от касатора, като противоречащ на решение на Конституционния съд негов отговор, пряко противоречи на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, които са изцяло и ясни в насока на това, че липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, ако общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, а не обратно, както въпросът предполага и това е ясно /двукратно/ видно от възпроизведените в настоящите мотиви, такива на въззивния съд. Поради изложеното не е налице и претендираното противоречие със соченото решение на Конституционния съд, съответно – и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ГПК.

Третият и четвъртият въпрос на касатора-ответник следва да се разглеждат общо, доколкото и двата се отнасят към съответстващото им оплакване в жалбата - част от защитната теза на касатора-ответник по делото в насока на това, че поставените от първоинстанционния съд, като задачи на вещото лице /ВЛ/ с медицинско образование по допуснатата СМЕ, в частта им относно отчитането на медицинските дейности, не могат да бъдат установявани от специалисти с такова именно /медицинско/ образование. От двата въпроса първият е изцяло хипотетичен, поради което и поначало не е годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. Вторият от въпросите е правен, но само принципно годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото и двата въпроса са несъответни на действителните обстоятелства по делото, поради което и отговорите им не са обусловили изхода на същото във въззивната инстанция. Свързаните с тези въпроси оплаквания на касатора са изцяло базирани на твърдения за липса на компетентност у ВЛ с медицинско образование да даде заключение относно отчитането на процесните медицински дейности. При това видно от конкретните изявления на ответника по делото, същият оспорва компетентността на ВЛ с медицинско образование да даде заключение не за редовността на ежедневното електронно отчитане на извършените процесни медицински дейности чрез ПИС на НЗОК /чл. 351 от НДР за 2017 г./, което се извършва изцяло въз основа на наличните медицински документи във всяка от ИЗ-та на конкретните здравноосигурени лица, на които е оказана медицинска помощ, и което е действително предмет на разглеждане в мотивите на въззивното решение. Оспорва се текущото отчитане на същите дейности по реда на чл. 352 от същия НРД, който ред е относим само към такива дейности в рамките на уговорените лимити за осъществяването им, поради което - и неприложим към процесните. Последните са изцяло „надлимитни“, т.е. над определените месечни стойности, посочени в Приложение № 2 към договорите между страните, и за тях е налице и изрична договорна забрана за отчитането им от страна на изпълнителя, по конкретно претендираният от касатора-ответник ред, и в смисъла, който се съдържа в последните му два въпроса, със съответстващите им оплаквания в касационната му жалба. Все в този смисъл дори и да се приеме, че отговорите на тези въпроси са обуславящи за изхода на делото във въззивната инстанция, то същите отговори са относими към правилността на обжалваното решение и биха могли да бъдат преценявани като съответстващи или несъответстващи на цитираната от касатора задължителна практика на касационната съдебна инстанция, едва след допускане на касационно обжалване на въззивното решение - за наличие на някое от основанията измежду тези по чл. 281 от ГПК за касирането му, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК за проверка само относно наличие на основание за допускане на касационно обжалване.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК страните имат право на разноски за защита в касационното производство, съответно - всяка от тях само на адвокатско, респ. - юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на касационната жалба на противната страна. Дължащото се на касатора-ищец възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК е в размер на 8448.96 лв. с ДДС, а касаторът-ответник има право на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение