Определение № 60534 от 04.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 724/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на ответника „Централна кооперативна банка" АД, [населено място], срещу решение № 2916 от 30.12.2019г. по в.т.д. № 5516/2019г. на Апелативен съд -София, с което е потвърдено решението от 16.07.2019 г. по т. д. № 1542/2017 г. на Софийския градски съд, VI-21 състав, с което по иска на „Корпоративна търговска банка” АД /в несъстоятелност/ срещу касатора на основание чл. 59. ал. 5 от Закона за банковата несъстоятелност е обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка” АД /н/ изявление за прихващане с вх. № 7041/30.06.2014 г. на „ЦКБ“, [населено място], с нейни вземания по договор за срочен депозит от 29.11.2012г. в общ размер на 5 000 777,78 евро, придобити с договор за цесия от 27.06.2014 г., сключен с „Централна кооперативна банка“ АД, регистрирана в Република България, с негови задължения към „КТБ“ АД по договор за банков депозит от 17.12.2012г., освен за частта, която ответникът би получил при разпределение на осребреното имущество, и на осн. чл. 59. ал. 7 ЗБН ответникът е осъден да заплати държавна такса в размер на 391 226,85 лeва. Касаторът счита въззивното решение за недопустимо, съответно за неправилно. Обосновава недопустимостта с наличието на предпоставки за спиране по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК на производството по главния иск по чл.59, ал.5 ЗБН до приемане на окончателната сметка за разпределение и приключване на производството по несъстоятелност по т.д. № 7549/2014 г. по описа на СГС, VI - 4 състав на „КТБ“ АД, което съдилищата не са сторили. Освен това, счита, че решението е недопустимо, тъй като е приложен материален закон, който е неприложим спрямо процесните правоотношения, съдържащи трансграничен елемент. Съответно поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като спрямо процесното прихващане не следва да се прилага със задна дата редакцията на чл.59, ал.5 ЗБН, обн. в ДВ. бр.98/28.11.2014 г., а трябва да се приложи законовият текст, който е действал към момента на извършване на процесното прихващане - 30.06.2014 г. Към тази дата е действала правна норма, в която не се съдържа забрана или ограничение за кредиторите да извършват прихващания с насрещни вземания на банката, респ. законът не е предвиждал възможност тези прихващания да бъдат обявявани за недействителни. Счита, че придаването на обратно действие на чл.59, ал.5 ЗБН с § 8 от ЗИДЗБН (обн. ДВ. бр.22/13.03.2018 г.), противоречи на изискванията на ЕКЗПЧОС и на основни принципи на правото на ЕС - правото на мирно ползване на собствеността, принципа за свободна пазарна икономика, принципа на пропорционалност и равнопоставеност и на принципа за предвидимост на закона. Поддържа, че придаването на обратно действие на правна норма, макар и по принцип да не е забранено от правото на ЕС, не е допустимо, ако има за резултат имуществена загуба или други негативни за правната сфера на субектите правни последици. В конкретния случай, с придадената ретроактивност на една санкционна по характера си норма, се създала реална намеса в имуществената сфера на определен кръг лица, без да бъде спазен принципа на предвидимост на закона и без да е осигурен справедлив баланс, който трябва да съществува между защитата на обществения интерес и защитата на правото на мирно ползване на собствеността. Посочено е, че тези кредитори получат удовлетворение по реда на чл. 100 ЗБН (съгласно новоприетата разпоредба по чл.64. ал.2 ЗБН (ДВ, бр.83/2019 г.) без право на изравняване с вече платеното по извършени преди това разпределения, като това несъмнено ги поставя в по - неблагоприятно положение от останалите кредитори на банката, които имат право да участват във всяко едно разпределение на осребреното имущество и в крайна сметка да получат по - висока степен на удовлетворяване. Отделно от това, тези кредитори са ощетени и не биха могли да се ползват от възможността по чл.23, ал.1, във вр. с чл.4, ал.1 от ЗГВБ (отм.) - да получат от Фонда за гарантиране на влоговете в банките на гарантираната по закон сума в размер на 196 000 лева. Те са лишени и от възможността да оспорват и възразяват пред синдика и съда по несъстоятелността, ако вземането им не бъде включено в списъка, или бъде включено, но не в реалния му размер. С оглед изложеното, счита, че нормата на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН (ДВ бр.22 от 2018) е в явно противоречи освен на българския закон (чл.14, ал.З от ЗНА), така и на основните принципи на правото на ЕС и в частност на чл. 17, ал.2 от Хартата на основните права на ЕС, във връзка с чл.6, ал.З от Договора за ЕС и чл. 1 от Допълнителен протокол № 1 (Протокол 1) към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Освен това касаторът твърди, че доколкото свободата на стопанска инициатива включва: а) свободата да се упражнява икономическа или търговска дейност, б) свободата на договаряне и в) свободната конкуренция, то е налице и противоречие на националния закон с този принцип, тъй като необосновано се ограничава свободата на договаряне, без държавата да осигурява справедливо равновесие между различните противоречащи си интереси. В допълнителна молба касаторът е поискал да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС по реда на чл.628 и сл. ГПК относно тълкуване на разпоредби от правото на ЕС: чл.119 от Договора за функциониране на ЕС, тълкуван във връзка с чл. 16 и чл. 52 от Хартата на основните права на ЕС и чл.63 от Договора за функциониране на ЕС, тълкуван във връзка с чл. 16 и чл 52 от Хартата на основните права на ЕС, както и за тълкуване на чл.1 от Допълнителен протокол № 1 (Протокол 1) към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) и по - общо с основните за правото на ЕС принципи на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, залегнали в чл.17, ал.2 от Хартата на основните права на ЕС във връзка с чл.6, ал.З от Договора за ЕС. Предлага следните въпроси: В съответствие ли са по-специално с чл.119 от Договора за функциониране на ЕС, тълкуван във връзка с член 16 и чл. 52 от Хартата на основните права на ЕС и по-общо с чл.63 от Договора за функциониране на ЕС, тълкуван във връзка с чл. 16 и чл. 52 от Хартата на основните права на ЕС, национални правни норми като чл.59, ал. 1, чл.59, ал.5 от Закона за банковата несъстоятелност и §8 от Преходните и заключителни разпореди на Закона за изменение и допълнение на ЗБН (обн. ДВ. бр.22 от 2018 г.), предвиждащ обратно действие за нормата по чл.59, ал.5 ЗБН, с които норми се въвежда допълнително ограничаване на упражняването на правото на кредиторите да извършват свободно прихващания на свои вземания със задълженията си към банка в период, когато тя е поставена под надзор от централната национална банка с цел нейното оздравяване, но за нея не е поискано и няма открито производство по несъстоятелност и дали въведеното с тези национални правни норми допълнително ограничаване: а) зачита основното съдържание на правото на стопанска инициатива; б) е при спазване на принципа за пропорционалност; в) е необходимо и действително отговаря на признати от Съюза цели от общ интерес, или на необходимост да се защитят правата и свободите па други лица, като се вземе предвид, че подобно ограничаване вече е въведено в националния закон с друга разпоредба - чл.59, ал.З ЗБН? Ако отговорът на предходният въпрос е положителен, то в съответствие ли е, по-специално с чл.1 от Допълнителен протокол № 1 (Протокол 1) към Европейската конвенция за защита правата па човека и основните свободи и по - общо с основните за правото на ЕС принципи на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, залегнали в чл.17, ал.2 от Хартата на основните права на ЕС във връзка с чл.6, ал.З от Договора за ЕС, както и с чл.49 от Хартата, национална правна норма като §8 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗБН, обн. ДВ. бр.22 от 2018г с която е придадено обратно действие на правна норма със санкционен характер, предвиждаща недействителност на правна сделка. Синдиците на „Корпоративна търговска банка” АД /в несъстоятелност/ - ищци по иска - чрез процесуалния си представител оспорват основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване, като молят съда да остави в сила обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав е намерил за неоснователно възражението за недопустимост на обжалваното решение, поради това, че Софийски градски съд не е спрял производството на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приемане на окончателната сметка за разпределение и постановяването на решение за прекратяване на производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД, предмет на т.д. № 7549/2014 г. на Софийски градски съд. Счел е, че подобна преюдициалност не съществувала като е препратил към мотивите на постановеното по делото определение № 4260 от 30.12.2019г., с което е отказано спиране на въззивното производство на посоченото основание. В определението са изложени съображения, че одобряването на сметка за разпределение по чл. 99 и чл. 104 ЗБН /частична или окончателна/ се извършва по административен ред /с решение на УС на ФГВБ/, а предвидената възможност за съдебно обжалване по чл. 99, ал. 5 ЗБН е факултативна фаза за контрол, която се развива в самостоятелно съдебно производство, различно от производството по несъстоятелност, висящо по т.д. № 7549/2014 г на Софийски градски съд. Посочено е, че към днешна дата висящо производство за одобряване на окончателна сметка за разпределение относно масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /било в административна, било в съдебна фаза/ не съществува, а основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е приложимо само при наличието на висящо към момента, и то съдебно, производство. Бъдещи евентуални съдебни производства не са релевантни, а извънсъдебни производства, дори и висящи, също не са неотносими. Прието е, че производството по несъстоятелност, открито по т.д. № 7549/2014 г. на СГС е висящо и то ще бъде такова до влизане в сила на решение по чл. 105 ЗБН за прекратяването му. Счетено е, че решението по чл. 105 ЗБН поражда единствено конститутивно действие - прекратява производството по несъстоятелност при наличието на предпоставките по чл. 105, ал. 1 и постановява заличаване на банката от ТР /ал. 3/. Решението не установява със СПН права, правоотношения или факти, от значение за изхода по исковия спор по чл 59 ЗБН. Същото се отнася и до решението, с които се одобрява частична или окончателна сметка за разпределение. Такава връзка на преюдициалност не може да се изведе от формулировката на чл. 59, ал. 5 ЗБН, предвиждаща, че недействителността не обхваща частта, която прихващащият би получил при разпределението на осребреното имущество. Формулировката не касае предпоставките за уважаване на предявения конститутивен иск, нито съществуването на потестативното право, което е негов предмет, а е относима към правните последици на самото конститутивно решение, които подлежат на преценка при прилагане на решението, а не при постановяването му. Като аргумент за това е посочена и разпоредбата на чл. 59, ал. 6 ЗБН, предвиждаща, че в случаите по ал. 5 действието на прихващането се отлага до изпълнението на окончателната сметка за разпределение по чл. 104 ЗБН, а при продажба на банката като предприятие, прихващането има действие след одобряване на сделката от съда по чл. 91, ал. 3 ЗБН. Въз основа на изложеното е заключил, че след като едва след уважаване на иска по чл. 59. ал. 5 ЗБН действието на прихващането се отлага, то логически следва, че самото исково производство не подлежи на спиране до изпълнението на същата окончателна сметка по чл. 104 ЗБН, тъй като при евентуално спиране не би се постановило съдебно решение, чието действие да може да се отложи. Въззивният съд е посочил, че не е налице и нередовност на исковата молба с оглед изискванията на чл.127, ал.1, т.4 и 5 ГПК. Мотивирал се е, че предмет на конститутивния иск по чл.59, ал.5 ЗБН е единствено потеститивното право да се обяви относителна недействителност на волеизявлението за прихващане, а не правните последици на самото конститутивно решение, изразяващи се в това, че недействителността засяга частта, която прехващащият кредитор би получил при разпределение на осребреното имущество и в отлагане на действието на прихващането, така както е посочено в чл.59, ал.6 ЗБН. Посочено е, че извън предмета на иска са самите правни последици, в които се състои търсената чрез иска правна промяна, както и техния обхват, като те подлежат на преценка при прилагането на конститутивното решение, а не при постановяването му. С оглед на това е прието, че индивидуализацията на предмета на иска по чл.59, ал.5 ЗБН е чрез съдържанието на страните на конкретното волеизявление за прихващане, чиято относителна недействителност се претендира, каквото е направено в настоящия случай от ищеца. С оглед на това не са възприети доводите на касатора, че в исковата молба трябва да се разграничи в коя част от прихващането е целената правна промяна, тъй като това е извън предмета на иска. От събраните доказателства по делото е установено за безспорно по делото от фактическа страна, че: 1) с решение № 73/20.06.2014г. на УС на БНБ, обявено в ТР на 23.06.2014г., „КТБ" АД е била поставена под специален надзор, поради опасност от неплатежоспособност, а впоследствие на същата е отнет лиценза за извършване на банкова дейност с решение № 138/6.11.2014 г. на УС на БНБ, обявено в ТР на 7.11.2014 г.; 2) спрямо същата банка е открито производство по несъстоятелност и е обявена в несъстоятелност при начална дата на неплатежоспособност 20.06.2014г. с решение от 22.04.2015г. по т.д. № 7549/2014 г. на Софийски градски съд, изменено с решение от 3.07.2015г. по т.д. № 2216/2015г. на Апелативен съд-София: 3) по силата на договор за банков депозит от 17.12.2012г., сключен с ответната „ЦКБ“ АД – Скопие, „КТБ“ АД е притежавала вземане за главница в размер на 5 000 000 евро, а заедно с начислените лихви към 30.06.2014 г. - 5 004 305,56 евро; 4) по силата на договор за банков депозит от 29.11.2012г. „ЦКБ“ АД - София е притежавала вземане към „КТБ“ АД за главница в размер на 20 000 000 евро към 30.06.2014г., към което са били начислени и лихви; 5) с уведомление с вх. № 7038/30.06.2014г. „ЦКБ” АД - София е уведомила „КТБ“ АД, че на 27.06.2014г. е цедирала в полза на „ЦКБ” АД - Скопие част от вземането си към банката в размер на 5 000 777,78 евро, от които 5 000 000 евро - главница и 777,78 евро - лихви към 30.06.2014г., от общия депозит в размер на 20 000 000 евро; и 6) с изявление с вх. № 7041/30.06.2014г. „ЦКБ” АД - Скопие е уведомила „КТБ“ АД, че на основание чл.103 ЗЗД извършва прихващане между цедираните му от „ЦКБ” АД - София вземания в общ размер на 5 000 777,78 евро, срещу насрещното му задължение към „КТБ" АД, произтичащо от открития депозит в размер на 5 004 305,56 евро към 30.06.2014г. Относно процесното изявление за прихващане с вх. № 7041/30.06.2014г., ищецът „Корпоративна търговска банка” АД /н/ е предявила главен иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН и евентуален иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН. Апелативният състав е разяснил, че целта на исковете по чл. 59, ал. 3 и 5 ЗБН е да се преодолее поставянето на получилия удовлетворение чрез прихващането кредитор в по-добро положение /преференция/ в сравнение с това, в което той би бил при разпределение на имуществото на длъжника по правилата на чл.94 ЗБН, ако това прихващане не бе извършено. Същевременно съдът е отбелязал, че фактическият състав на чл. 59, ал. 5 ЗБН, на който е основан главния иск, е претърпял промяна от 2014г. до момента, вследствие на законодателни промени. Първоначалната редакция на разпоредбата от приемането на ЗБН (ДВ. бр. 92/27.09.2002 г.) е предвиждала, че „недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността освен за частта, която кредиторът би получил при разпределението на осребреното имущество, е прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения“. Тази редакция е съществувала до изменението на разпоредбата със ЗИДЗБН, ДВ, бр. 98/28.11.2014г. и при действието й е извършено процесното прихващане с изявление с вх. № 7041/30.06.2014г. Прието е, че обект на тази законова редакция са прихващания, извършени само от длъжника. Посочено е, че „длъжник“ по смисъла на конкурсното законодателство е лицето, спрямо което е открито производство по несъстоятелност, в случая - банка „КТБ“ АД. Не е споделено тълкуването на ищеца, че с разпоредбата се имало предвид длъжникът на банката, т.е. прихващащият кредитор, който бил и длъжник по насрещното си задължение към нея. Счетено е, че цялостната редакция на чл.59 ЗБН до изменението от 2014г. е следвала обоснованата логика на чл.645 ТЗ, като ясно е разграничавала предпоставките за обявяване на относителна недействителност на извършени от кредиторите прихващания /ал. 3/, от тези на извършени от длъжника в несъстоятелност прихващания /ал. 5/. Въз основа на изложеното апелативният съд е заключил, че в приложното поле на първоначалната редакцията на чл.59, ал.5 ЗБН не са били включени прихващанията, извършени от кредитор на банката, каквито са процесните, поради което по тази редакция процесното прихващане не е отменимо. Посочено е, че е извършено изменение в чл. 59 ЗБН с § 9. т. 1 от ЗИД на Закона за държавния бюджет на РБ за 2013 г. (ДВ, бр. 98/28 11.2014 г.), в сила съгласно § 12, от 28.11.2014г., като ал. 5 е придобила следната редакция: „Недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността освен за частта, която всеки от тях би получил при разпределението на осребреното имущество, е всяко прихващане, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения, което е извършено от кредитор или от банката: 1) след началната дата на неплатежоспособността; и 2) след датата на поставянето на банката под специален надзор при условията и по реда на глава единадесета, раздел VIII от Закона за кредитните институции, включващ наложена мярка по чл. 116, ал. 2, т. 2 от същия закон, ако тази дата предшества датата по т 1." Счетено е, че целта на изменението е да приравни извършените от кредитор и от банката прихващания, като предпоставките за тяхната отмяна са едни и същи: 1) да е извършено валидно изявление за прихващане, 2) то да е извършено след по-ранната от двете дати - началната дата на неплатежоспособност или на поставяне на банката под специален надзор. Посочено е, че липсва изискване за недобросъвестност на кредитора, разбирана като знание за неплатежоспособността на банката, като е без значение и кога са възникнали двете насрещни задължения. Прието е, че тези предпоставки по тази редакция на ал.5 на чл.59 ЗБН са налице спрямо процесното изявление за прихващане с вх. № 7041/30.06.2014г., тъй като е извършено след 30.06.2014г. - началната дата на неплатежоспособност, която е и дата на поставяне на „КТБ“ АД под специален надзор. За да приеме за приложима актуалната редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН спрямо процесното прихващане, съдът е се е позовал на § 8 от ЗИДЗБН (ДВ, бр. 22/13.03.2018 г.), с която е придадено обратно действие на разпоредбите на чл. 59, ал. 5, 6 и 7 ЗБН - считано от 20.06.2014г. Мнозинството от въззивния състав е счело, че разпоредбите на чл. 59, ал. 5 ЗБН и § 8 от ЗИДЗБН, не противоречат на изискванията на ЕКЗПЧОС и на правото на ЕС Намерило е, че същите са подчинени на основните цели на производството по банкова несъстоятелност по чл. 2 ЗБН, като е взет предвид и общественият интерес, свързан със стабилността и доверието в банковата система. С оглед на това е прието, че потестативното право да се обяви относителната недействителност на процесното прихващане е възникнало, поради което и предявеният главен иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН е счетен за основателен. Предвид това не е разглеждан предявеният при евентуалност иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН. Решението е подписано с особено мнение на един от членовете на състава. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Дали в предмета на иска по чл.59, ал.5 ЗБН се включва правото да се обяви относителна недействителност на прихващането изцяло, така, както е изявено, или се включва правото да се обяви относителна недействителност на прихващането само извън размера на това, което кредиторът би получил при осребряване на имуществото на банката?; Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК; 2/ Кой е приложимият закон по отношение на прихващане с насрещно вземане на банка - местно лице, извършено от кредитор - чуждестранно лице? Позовава се на предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК, респ. по реда на чл. 280, ал.1, т.З ГПК.; 3/ Дали разпоредбата на § 8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН (обн. ДВ, бр. 22/13.03.2018 г.), с която е придадено обратно действие на чл. 59, ал. 5 ЗБН (в редакцията му, обн. в ДВ, бр.98/28.11.2014г.), считано от 20.06.2014 г., е приложима с оглед на действието на ратифицирани от Р България международни договори и по — специално на чл.1 от Допълнителен протокол № 1 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, респ. по - общо с оглед на действието на основни за правото на ЕС принципи на правна сигурност, свобода на стопанска инициатива и на защита на оправданите правни очаквания, залегнали в Хартата на основните права на ЕС и Договора за ЕС и в тази връзка коя редакция, на чл. 59, ал. 5 ЗБН е приложима към прихващанията, извършени след 20.06.2014г. до 28.11.2014г.?; Жалбоподателят се позовава на допълнителните предпоставки по на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи т. 73 от Решение от 14.02.2019 г. по дело № С-630/2017 г. на Съда на ЕС. Поддържа се и наличие на основанията по чл.280, ал.2, предл. 2-ро и 3-то ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На първо място, доводите на касатора за наличие на евентуална недопустимост на въззивното решение са неоснователни. На първо място, обжалваният акт не е недопустим, поради нарушение на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като липсва висящо дело, по което със сила на присъдено нещо да бъдат признати или отречени факти, от значение за потестативното право, предмет на иска по чл.59, ал.5 ЗБН. Искът е обслужващ производството по несъстоятелност, с прекратяването на което би отпаднала и нуждата от воденето му, поради което не може да се възприеме становището на жалбопадателя, че производството по конститутивния иск трябва да се спре по постановяване на решение за прекратяване на производството по несъстоятелност. Въззивният съд правилно е разграничил предмета на конститутивния иск /потестативното право да бъде обявена за относително недействително изявлението за прихващане като едностранна сделка, която следва да е достигнала до адресата си/ от правните последици на конститутивното решение, очертани в чл.59, ал.5 и 6 ЗБН, поради което липсва основание за спиране на исковото производство до приемане на окончателната сметка за разпределение. Обусловеността е точно обратната – при приемане на сметката за разпределение, ще бъде зачетено действието на конститутивното решение, постановено по иска по чл.59, ал.5 ЗБН, с оглед отлагателното условие по чл.59, ал.6 ЗБН. С оглед на изложеното, не е налице и нередовност на исковата молба, тъй като ищецът не дължи посочване на правните последици на решението в исковата молба, а следва да очертае обстоятелствата, от които произтича потестативното му право, каквото в случая е направено. Предвид горното, не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК, и поставеният в изложението въпрос № 1, свързан с предмета на иска по чл.59, ал.5 ЗБН, не може да предпостави допускането на решението до касационен контрол. Вторият въпрос, свързан с приложимия закон относно прихващане между местно и чуждестранно лице /банки/, така както е формулиран, не може да обуслови допускането на касационното обжалване, тъй като не обхваща факта, че се касае до отменителен иск, обслужващ производство по несъстоятелност на банка. С оглед на това, по отношение на този въпрос не е налице общият критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото с решение № 8/27.05.2021г. по конст. д. № 9/2020г. на Конституционния съд на Р България разпоредбата на пар.8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН (обн. ДВ бр.22 от 2018г.) е обявена за противоконституционна и невалидна от приемането й, ирелевантна за спора е частта от въпрос № 3, свързана с наличие или липса на противоречие на посочената норма с общностното или международното право, като тя не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. От друга страна, с оглед решаващите мотиви на въззивната инстанция, че спрямо извършеното на 30.06.2014г. прихващане, нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в действащата й редакция /ДВ бр. 98/2014г./, се прилага от 20 юни 2014г., предвид придаденото й обратно действие по силата на § 8 ЗИДЗБН /ДВ, бр. 22 от 2018г./, обуславяща за крайния изход на спора по иска по чл.59, ал.5 ЗБН е втората част от въпрос № 3 - „коя редакция, на чл. 59, ал. 5 ЗБН е приложима към прихващанията, извършени след 20.06.2014г. до 28.11.2014г.“, спрямо която е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Осъществена е и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване, с оглед обявената с решение № 8/27.05.2021 г. по конст. д. № 9/2020г. на Конституционния съд на Р България противоконституционност на § 8 ЗИДЗБН /ДВ, бр. 22 от 2018г./. Предвид допускането на касационния контрол по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, настоящият състав на ВКС не разглежда наведеното основание по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по конкретизирания, съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: „Коя е приложимата редакция на чл.59, ал.5 ЗБН към прихващанията, извършени преди изменението на разпоредбата със Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014г. /ДВ бр. 98 от 24.11.2014г./, вр. с § 8 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност /ДВ бр.22 от 13.03.2018г./?“ На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 195 613,42 лева, съобразно стойността на погасеното чрез прихващане вземане. По искането за преюдициално запитване: По отношение на конкретните въпроси, който касаторът моли да бъдат отправени от ВКС като преюдициално запитване до СЕС, следва да се отбележи, че според постоянната практика на СЕС - решение от 07.05.1997г. по дело С-253/1995г., Moksel, решение от 16.11.1995г. по дело С-152/1994г., Van Buynder, решение от 16.01.1974г. по дело 166/1973, Rheinmuhlen и други, националният съд не е обвързан от исканията на страните по делото за отправяне на преюдициално запитване. В конкретния случай, настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се отправя преюдициално запитване по поставените от касатора въпроси, поради тяхната ирелевантност за спора / решение от 16.09.1982г. по дело 132/81, Vlaeminck, решение от 16.07.1992г. по дело С-343/90, Lourenco Dias и други/. Решаващият извод на въззивната инстанция, обусловил изхода на делото, се базира на разпоредбата на пар.8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН (обн. ДВ бр.22 от 2018г.) и даденото с нея обратно действие на разпоредбата на чл.59, ал.5 ЗБН. Доколкото обаче тази разпоредба е обявена за противоконституционна и невалидна от приемането й с решение № 8/27.05.2021г. по конст. д. № 9/2020г. на Конституционния съд на Р България, липсва необходимост да се изследва дали тя е противоречала на общностното право. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд