Определение № 1658 от 18.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 679/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „АГРОСТАР“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 303 от 01.11.2022 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 288 по описа на съда за 2022 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 260000 от 24.01.2022 г., постановено от Окръжен съд – Силистра по т.д. № 48 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която Т. К. О. е осъден да заплати на ищеца „АГРОСТАР“ АД, ЕИК:[ЕИК], на основание чл. 12, ал. 2 от Закона за арендата в земеделието /ЗАрЗ/ сумата 101160 лева - главница, предявена като частичен иск от общо дължима сума от 150000 лв., ведно със законната лихва върху сумата от 100000 лв. от датата на исковата молба – 02.07.2020 г. до окончателното изплащане, а за разликата над 100000 лв. до 101160 лева - от датата на молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК - 15.12.2021 г. до окончателното изплащане, по същество са отхвърлени, със законните последици по отношение на разноските в производството, предявените от касатора срещу Т. К. О. искове, както следва: - главни осъдителни искове с правно основание чл. 12, ал. 2 от ЗАрЗ и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, за сумата 101160 лева - главница, предявена като частичен иск от общо дължима сума от 150000 лв., представляваща пазарната стойност на подобренията, направени от ищеца - арендатор със съгласието на ответника - арендодател върху арендуваната земеделска земя, предмет на сключения между страните договор за предоставяне земя под аренда от 02.04.2007 г., вписан с акт № 282, том V, дв.вх.рег. № 2885 от 02.04.2007 г. на Служба по вписванията - [населено място], а именно: - 50.582 дка трайни лозови насаждения, състоящи се от две части, подробно посочени в т.7.1.-7.5. от исковата молба, включващи общо 9169 бр. лози (181.27 бр. лози/декар), засадени на общо 60 реда (40 реда лози десертно грозде с площ 31.900 дка и 20 реда лози десертно грозде с площ 18.682 дка); - подпорна конструкция от общо 4004 бр. железобетонни колове и подпорна конструкция от поцинкована тел - шпалирна система по пет реда тел със сечение 2 (два) мм за всеки един от 60-те реда от лозовото насаждение; - поливна инсталация за капково напояване за всеки един от 60-те реда от лозовото насаждение, с която сума се е увеличила стойността на арендувания недвижим имот, поради едностранното прекратяване на договора с едногодишно писмено предизвестие от арендатора, на основание Раздел VI „Прекратяване“, т. 1, предл. 3 от договора, считано от 30.03.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от 100000 лв. от датата на исковата молба – 02.07.2020 г. до окончателното изплащане, а за разликата над 100000 лв. до 101160 лева - от датата на молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК - 15.12.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, като неоснователни; - евентуални искове: - с правно основание чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ във вр. с чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, за разваляне по съдебен ред на сключения между страните договор за предоставяне земя под аренда от 02.04.2007 г., вписан с акт № 282, том V, дв.вх.рег. № 4482 от 02.04.2007 г. на Служба по вписванията - [населено място], поради неизпълнение на задълженията на ответника - арендодател Т. О. по Раздел II, т. 2 и т. 5 от договора за аренда от 02.04.2007 г. и чл. 6, ал. 1 ЗАрЗ; - с правно основание чл. 12, ал. 2 от ЗАрЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата 101160 лева - главница, предявена като частичен иск от общо дължима сума от 150000 лв., представляваща пазарната стойност на подобренията, направени от ищеца - арендатор със съгласието на ответника - арендодател върху арендуваната земеделска земя, предмет на сключения между страните договор за предоставяне земя под аренда от 02.04.2007 г., вписан с акт № 282, том V, дв.вх.рег. № 2885 от 02.04.2007 г. на Служба по вписванията - [населено място], а именно: - 50.582 дка трайни лозови насаждения, състоящи се от две части, подробно посочени в т.7.1. - 7.5. от исковата молба, включващи общо 9169 бр. лози (181.27 бр. лози/декар), засадени на общо 60 реда (40 реда лози десертно грозде с площ 31.900 дка и 20 реда лози десертно грозде с площ 18.682 дка); - подпорна конструкция от общо 4004 бр. железобетонни колове и подпорна конструкция от поцинкована тел - шпалирна система по пет реда тел със сечение 2 (два) мм за всеки един от 60-те реда от лозовото насаждение; - поливна инсталация за капково напояване за всеки един от 60-те реда от лозовото насаждение, с която сума се е увеличила стойността на арендувания недвижим имот, ведно със законната лихва върху сумата от 100000 лв. от датата на исковата молба – 02.07.2020 г. до окончателното изплащане, а за разликата над 100000 лв. до 101160 лева - от датата на молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК - 15.12.2021 г. до окончателното изплащане на сумата; - с правно основание чл. 92 от ЗЗД във вр. с Раздел VII „Обезщетения“, т. 1 от сключения между страните договор за аренда от 02.04.2007 г. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата 18750 лева, представляваща следващо се обезщетение при предсрочно прекратяване на договора поради виновно поведение на ответника - арендодател, ведно със законната лихва за забава считано от датата на исковата молба до окончателното плащане.

В касационната жалба се излагат подробни оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при съществени процесуални нарушения, при неправилно прилагане на материалния закон и поради необоснованост.

В частта относно отхвърления главен иск в жалбата се твърди грубо нарушаване от въззивния съд на процесуалните правила, погазване на основни принципи на гражданския процес и нарушение на ТР №1/27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1/2020 на ОСГТК на ВКС. Касаторът счита, че противно на приетото от съда - че ответникът бил заявил нищожност на клаузата на т. 1. предл. 3 от Раздел VI от процесния договор за аренда, поради противоречие с чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ и чл. 87 ЗЗД, всъщност ответникът не е заявявал възражение за нищожност на основание чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ и чл. 87 ЗЗД нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба, нито в съдебното заседание пред въззивната инстанция. Първоинстанционният съд също не е въвеждал служебно в делото твърдяната от въззивния съд нищожност поради противоречие с чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ и чл. 87 ЗЗД и това е констатирано от въззивния съд. Според касатора въззивният съд недопустимо е подменил процесуалната позиция на въззивника - ответник, приписвайки му възражение, каквото той не е правил, съответно - такова възражение не е било надлежно въведено в предмета на делото, съответно - ищецът „Агростар“ АД е лишен от правото да вземе отношение по него. Излага се в жалбата, че въззивният съд вероятно е осъзнал несъществуващото ответниково възражение на нищожност, поради което го е „дублирал“ със служебно произнасяне, че клаузата на т. 1, предл. 3 от Раздел VI на процесния договор за аренда била нищожна поради противоречие с чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ. Поддържа се, че въззивният съд не е известил страните, че ще се произнася служебно по въпроса дали процесната клауза е нищожна поради противоречие с чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ, а това процедиране на състава на въззивния съд е в грубо нарушение на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, погазва състезателното начало в гражданския процес и фаворитизира открито и недвусмислено ответника, като съдът е постановил решение в негова полза, без да даде възможност на ищеца за становище по твърдяната нищожност на това законово основание.

Оспорва се като неправилен извода на съда в насока на това, че клаузата на т. 1, предл. 3 от Раздел VI на процесния договор за аренда е нищожна поради противоречие с чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ, като основан на незаконосъобразно правоприлагане по аналогия, при която съдът неправилно е приложил правните последици на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД спрямо фактическия състав на чл. 28, ал. 2 ЗАрЗ. Твърди се, че чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е приложим само относно сделките с вещни права върху недвижими имоти, заради присъщия на тези сделки транслативно-вещен ефект, поради което договорите за прехвърляне, учредяване, признаване и прекратяване на вещни права върху недвижими имоти не могат да бъдат „прекратявани“ по никакъв друг начин, освен чрез разваляне по съдебен ред; при договора за аренда транслативно-вещен ефект няма, а с него се създава облигационно право за временно ползване на чужда земеделска земя, подобно на временното ползване на чужда вещ по договор за наем. Според касатора след като при договора за аренда липсва транслативно-вещен ефект, след като липсва заплаха за правата на третите лица, това означава, че императивното правило на чл. 28, ал. 2 ЗАрЗ следва да се тълкува единствено стриктно-ограничително, а не разширително или да бъде разширявано по пътя на аналогията, от което следва, че потестативното право по чл. 28. ал. 2 ЗАрЗ, за упражняването на което законът изисква нарочна съдебна процедура, има строго определено приложно поле - съдебният ред е задължителен само относно хипотезите на разваляне поради неизпълнение на договори за аренда, които са сключени пожизнено или със срок на действие над 10 години. Според касатора по-натам развалянето по съдебен ред поради неизпълнение по чл. 28, ал. 2 ЗАрЗ е само една ограничена хипотеза на прекратяване, извън която остават: 1). останалите форми на прекратяване на договора, посочени в чл. 27 ЗАрЗ, както и: 2). изрично договорените механизми на прекратяване на договора, съобразно свободата на договаряне - чл. 9 ЗЗД.

Излагат се подробни оплаквания в насока на това, че съставът на въззивния съд не е обсъдил доводите на „Агростар“ АД, изложени в отговора на въззивната жалба и писмената защита пред първоинстанционния съд, както следва: довода, че уговорката за едностранно безвиновно прекратяване на процесния договор, формулирана в Раздел VI „Прекратяване”, т. 1, предл. 3 от договора за аренда от 02.04.2007 г. е действителна; важимостта и спрямо твърдението на въззивния съд за нищожност по чл. 28, ал. 2 ЗАрЗ и чл. 87, ал. 3 ЗЗД на доводите на касатора във връзка с възражението на ответника, че процесната клауза била недействителна, поради противоречие с чл. 27, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 29, ал. 1 ЗАрЗ; доводите на „Агростар“ АД срещу постановките, изложени в определение № 424 от 05.07.2012 г. на ВКС по ч.т.д. № 316/2012 г., I т.о., ТК и извода в същото, че правилото на чл. 27, ал. 1, т. 4 ЗАЗ е императивно; довода на „Агростар“ АД, че основание за нищожност не може да се извлече от диспозитивна правна норма, защото за да е налице недействителност поради противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, следва да е налице противоречие с конкретна императивна забранителна разпоредба; довода на „Агростар“ АД, че систематичното тълкуване на двете договорни клаузи - на Раздел IV, т. 1 - „Срок на действие”, с която страните са уговорили 25 годишен срок, съпоставена с уговорката за едностранно безвиновно прекратяване на процесния договор, формулирана в Раздел VI „Прекратяване”, т. 1, предл. 3 от договора показва, че още при сключването на договора страните са постигнали съгласие за договорен механизъм, по силата на който срочния характер на процесния договор да бъде превърнат в безсрочен и същия да бъде прекратен по волята на арендатора - право, което страната е свободна да упражни, при съобразяване на ограничението на чл. 4 ЗАрЗ; довода на „Агростар“ АД, че не съществува никакъв обществен интерес (социален, икономически, правен), който да задължава при срочен договор за аренда действието му задължително да продължи до края на срока му, ако страните са договорили още при сключването на договора възможност за неговото предсрочно прекратяване, извън случаите, посочени в чл. 4 ЗАрЗ; изложените от „Агростар“ АД факти и доказателства, че с действията си ответникът е приел прекратяването на процесния договор, с което и съдът е постановил решението си в нарушение на съдебната практика.

Претендира се, че съставът на въззивния съд е игнорирал и не е обсъдил заявените от „Агростар“ АД доводи за основателност на размера на предявения главен иск, което води до постановяване на обжалваното решение при груби нарушения на процесуалните правила и на материалния закон

По отношение отхвърлените евентуални искове се сочи, че съставът на въззивния съд е приел, че изявленията на ответника- арендодател нямат значение на „възпрепятстване“, както и че сключването на успоредни договори за същата земя от ответника – арендодател, няма такова значение. Излага се, че никъде в мотивите на обжалваното решение съставът на въззивния съд не споменава първата хипотеза на чл. 6, ал. 1 ЗАрЗ - задължението на арендодателя „да осигурява спокойното ползване“, което задължение е основен акцент в мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2015 г., ОСГТК. Твърди се, че е приложен неправилно материалния закон при приемането, че липсвало „възпрепятстване“, защото арендаторът упражнявал икономическата дейност от обекта на арендния договор, без въобще да се приложи втората хипотеза на чл. 6, ал. 1 ЗАрЗ, което е в противоречие със съдебната практика: решение № 79 от 14.03.2005 г. на ВКС по т.д. № 315/2004 г., ТК, II т.о. Визира се нарушение на материалния закон с приемането, че ответникът не е нарушил чл. II, т. 5 от договора за аренда от 02.04.2007 г., съгласно който ответникът „няма право да сключва договор за аренда (наем) с трети лица по отношение на земеделска земя - предмет на настоящия договор“, без да се зачете значението на тази договорна разпоредба, противно на практиката, обективирана в определение № 255 от 17.04.2013 г. на ВКС по т.д. № 673/2012 г., II т.о., ТК.

Твърди се, че съставът на въззивния съд не е обсъдил в тяхната цялост множество фактически твърдения, заявени от „Агростар“ АД в исковата молба и допълнителната искова молба, не е обсъдил в тяхната цялост множество събрани доказателства и правни доводи, обосноваващи извод, че ответникът - арендодател грубо е нарушил чл. II, т. 5 от договора за аренда и умишлено и системно е нарушавал задълженията си по чл. 6, ал. 1 ЗАрЗ и чл. II, т. 2 от договора за аренда, от които следва, че искът за разваляне на процесния договор е основателен, в каквато насока се излагат подробни оплаквания в жалбата. Твърди се и че обжалваното решение е неправилно в частта, с която съставът на въззивния съд е отхвърлил обективно съединените искове с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗАрЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и с правно основание чл. 92 ЗЗД, без да изложи конкретни мотиви за тяхното отхвърляне, което прави невъзможен правораздавателния контрол, а обжалваното решение се явява необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и оставяне в сила на първоинстанционното решение, постановено от Окръжен съд – Силистра в осъдителните му части /каквато правна възможност, при отменено в тази му част от въззивния състав първоинстанционно решение, за касационния състав не е налице – бел. на докладчика в касационната инстанция/, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поставят въпросите:

По отношение на отхвърления главен иск:

1. „Влиза ли в правомощията на въззивния съд да допълва предмета на делото с материалноправни възражения и оплаквания във въззивната жалба - че клауза от договора е нищожна поради противоречие с чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ и чл. 87 ЗЗД, каквито въззивника - ответник не е направил нито в отговора на исковата молба, нито пред първата инстанция, нито във въззивната жалба, нито в хода на въззивното производство? Такова допълване на възраженията/оплакванията на въззивника, в различие от хипотезата на служебното произнасяне по императивна правна норма, представлява ли нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес - съществено нарушение на съдопроизводствените правила?“ Твърди се, че въпросът представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като разрешен в противоречие с ТР №1/27.04.2020 на ОСГТК, ВКС, произнесено в тълкувателно дело № 1/2020 г., решение № 55 от 3.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 1245/2013 г., I т.о., ТК, решение № 263 от 24.06.2015 г. на ВКС по т.д. № 3734/2013 г., I т.о., ТК, определение № 390 от 18.07.2019 г. на ВКС по т.д. № 2601/2018 г., I т.о., ТК.

2. „Как следва да процедира въззивният съд, когато въвежда служебно в процеса въпрос за нищожност на правна сделка или части от нея, поради противоречие с конкретна императивна норма, когато въпросът за нищожност на формулираното от съда нормативно основание не е бил въведен в предмета на делото до този момент от процеса нито по възражение на ответника, нито служебно по почин на първоинстанционния съд? Задължен ли е въззивният съд да информира страните и да им осигури процесуална възможност да изразят становище дали от служебно въведеното от въззивния съд нормативно основание произтича нищожност на правната сделка или части от нея, съответно - да осигури процесуална възможност на страните да посочат доказателства, за да не бъдат нарушени принципите на състезателното начало и на равнопоставеност на страните в гражданския процес, както и постановките в ТР №1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС?“ 3. „Чрез какви процесуални действия е длъжен въззивният съд да уведоми страните - с определението по чл. 267 ГПК, а ако е пропуснал - с нарочно определение, постановено преди устните състезания на въззивното производство; възможно ли е въззивният съд да стори това едва в мотивите на въззивното решение?“

Твърди се, че така поставените втори и трети въпроси са включени в предмета на спора - въззивният съд въвежда за първи път в делото едва в мотивите на обжалваното решение въпроса за твърдяната от него нищожност поради противоречие с чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ и чл. 87 ЗЗД, и именно на това са основани решителните мотиви на съда за отхвърляне на иска. Твърди се, че същите въпроси са решени от въззивния съд в противоречие ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 145 от 01.12.2017 г. по т.д.№ 2587/2016 г. на ВКС, ТК, I т.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

4. „Правилото на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне по съдебен ред на договори за прехвърляне, учредяване, признаване или прекратяване на вещни права върху недвижими имоти, обосновава ли нищожност на клаузи за „едностранно прекратяване на облигационни връзки, имащи за предмет права и задължения, основани на ползването на недвижимите имоти“? Правилото на чл. 87, ал. 3 ЗЗД обосновава ли нищожност на клаузи за предсрочно безвиновно прекратяване с предизвестие на договори за аренда, които са сключени пожизнено или със срок на действие над 10 години?“ 5. „Правилото на чл. 28, ал.2 ЗАрЗ обосновава ли нищожност на клаузи за предсрочно безвиновно прекратяване с предизвестие на договори за аренда, които са сключени пожизнено или със срок на действие над 10 години? За кои хипотези е приложим съдебният ред за разваляне по чл. 28,ал. 2 ЗАрЗ: 1). съдебният ред по чл, 28, ал.2 ЗАрЗ е приложим само за хипотезите на разваляне поради виновно неизпълнение на договори за аренда, сключени за срок по-дълъг от 10 години или пожизнено (стриктно-ограничително тълкуване); съответно - правилото на чл. 28, ал.2 ЗАрЗ не забранява под страх от нищожност на страните по такива договори да уговарят договорни механизми (клаузи) за предсрочното безвиновно прекратяване с предизвестие на такива договори (извън случаите на разваляне поради виновно неизпълнение), на основание свободата на договаряне, регламентирана в чл. 9 ЗЗД?; 2). съдебният ред по чл. 28, ал. 2 ЗАрЗ е приложим не само в хипотезите на разваляне поради виновно неизпълнение на такива договори за аренда, но е задължителен за всички хипотези на едностранно прекратяване на договори за аренда, сключени за срок по-дълъг от 10 години или пожизнено (разширително тълкуване); съответно - правилото на чл. 28, ал. 2 ЗАрЗ забранява на страните, под страх от нищожност, да уговарят договорни механизми (клаузи) за предсрочното безвиновно прекратяване с предизвестие на такива договори, в които случаи свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД е изключена?“Твърди се, че така поставените четвърти и пети въпрос са включени в предмета на спора - въззивният съд изследва валидността на договорната клауза за едностранно безвиновно прекратяване по т. 1, предл. 3 от Раздел VI от процесния договор и са от значение за изхода на делото, защото съставът на ВАпС е основал крайния си решителен извод именно на приложеното от него разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ, обосновано с правоприлагането по аналогия на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Поддържа се, че същите въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 158 от 14.12.2009 г. на ВКС по т.д. № 185/2009 г., I т.о., определение № 1024 от 21.10.2010 г. на ВКС по гр.д. № 676/2010 г., III г.о., определение № 225 от 8.05.2018 г. на ВКС по т.д. № 2745/2017 г., I т.о., решение № 242 от 10.02.2017 г. по т.д. № 3389/2015 г. на ВКС, I т.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Евентуално се иска в случай, че се приеме, че цитираната съдебна практика не е относима към договорите за аренда, съответно че не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че поставените въпроси относно разпростиране реда за разваляне на договорите по чл. 28, ал. 2 ЗАрЗ спрямо процесната договорна клауза за безвиновно едностранно прекратяване на договора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като вярното посочване на приложното поле на тази правна норма ще позволи решаване на делото според точния смисъл на закона. Сочи се, че по така поставения въпрос, служебно въведен и разрешен от ВАпС в обжалваното решение („Спорът се отнася до валидността на клаузата на т. 1, пред. 3 от Раздел VI от процесния договор за аренда, която съдът следва да цени с оглед разпоредбата на чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ“), не е налице съдебна практика на ВКС, поради което са налице предвидените в чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

6. „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение? Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти?“ Твърди се, че въпросът е от значение за предмета на спора и за изхода на делото, защото съставът на ВАпС е основал решителните мотиви за нищожност, поради противоречие с чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ и чл. 87 ЗЗД, въз основа на които е отхвърлил предявения иск, без да обсъди изложените доводи, поради което същият е решен в противоречие с Постановление № 7 от 27.XII.1965 г., Пленум на ВС, решение № 93 от 6.07.2010 г. на ВКС по т.д. № 808/2009 г., I т.о., решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II т.о., решение №34 от 04.04.2014 г. по т.д. № 1282/2011 г. на ВКС, 2-ро т.о., решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4190/2014 г., IV г.о., решение № 27 от 28.06.2017 г. на ВКС по т.д. № 2430/2015 г., I т.о., решение № 144 от 14.12.2018 г. на ВКС по к.гр.д. № 5100/2017 г., решение № 28 от 6.03.2019 г. на ВКС по т.д. № 205/2018 г., II т.о., решение № 77 от 6.08.2019 г. на ВКС по гр.д. № 2151/2018 г., I г.о., решение № 60011 от 16.06.2021 г. на ВКС по т.д. № 2852/2019 г., I т.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение отхвърлените евентуални искове:

7. „Свободни ли са страните по договор за аренда, в съответствие с принципа на свободата на договарянето - чл. 9 ЗЗД, да включат в договора клауза, че на арендодателя се забранява да сключва договор за аренда (наем) с трети лица по отношение на същата земеделска земя, която е предмет на така сключения помежду им договор за аренда? Такава уговорка има ли сила на закон между страните по договора - чл. 20а ЗЗД, ако същата не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави? Ако въпреки тази уговорка арендодателят сключи повторен договор за аренда и/или повторен договор за наем с трето лице по отношение на същата земеделска земя, в която се намира обектът на арендата - налице ли е нарушение на задължението на арендодателя да се осигури спокойно ползване на обекта на арендата, съответно - дава ли основание на арендатора да развали договора за аренда по реда, посочен в чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ?“ Сочи се, че въпросът съставлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с решение № 137 от 25.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 888/2009 г., II т.о., решение № 578 от 13.11.2008 г. по т.д. № 338/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 253 от 1.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 884/2003 г., ТК, решение № 60181 от 4.06.2021 г. на ВКС по гр.д. № 4365/2019 г., IV г.о. Твърди се, че въпросът е включен в предмета на спора - ищецът изрично е въвел с исковата молба нарушението на договорната клауза на Раздел II, т. 5 като основание на иска за разваляне на договора, а вместо това въззивният съд е тълкувал сключването на повторен договор за наем от ответника единствено в контекста на общото законово задължение на арендодателя по чл. 6, ал. 1 ЗАрЗ да осигурява „спокойното и безпрепятствено ползване“, като е приел, че въведените от ищеца основания за разваляне не съставлявали „неизпълнение“.

8. „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение? Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди в мотивите си всички доводи и защитни тези на страните и всички събрани по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти и ако не кредитира част от доказателствата, да изложи подробни мотиви кои от тях не кредитира и защо?“ По отношение на въпроса /частично съвпадащ с шестия такъв/ се твърди, че представлява основание за допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Постановление № 7 от 27.XII.1965 г., Пленум на ВС, Решение № 93 от 6.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 808/2009 r., I т.о., решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II т.о., решение № 34 от 04.04.2014 г. по т.д. № 1282/2011 г. на ВКС, 2-ро т.о., решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4190/2014 г., IV г.о., решение № 27 от 28.06.2017 г. на ВКС по т.д. № 2430/2015 г., I т.о., решение № 144 от 14.12.2018 г. на ВКС по к.гр.д. № 5100/2017 г., решение № 28 от 6.03.2019 г. на ВКС по т.д. № 205/2018 г., II т.о., решение № 77 от 6.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2151/2018 г., I г.о., решение № 60011 от 16.06.2021 г. на ВКС по т.д. № 2852/2019 г., I т.о., решение № 210 от 9.02.2018 г. на ВКС по т.д. № 1115/2017 г., I т.о., решение № 76 от 16.05.2017 г. на ВКС по гр.д. № 2926/2016 г., IV г.о., решение № 22 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4581/2014 г., I г.о. Сочи се, че въпросът е включен в предмета на спора - непосочването от страна на въззивния съд на кои именно от всички събрани по делото писмени доказателства и на кое от приетите две заключения на СТЕ се е позовал в мотивите си, прави невъзможен правораздавателния контрол на въззивното решение, както и че същият е от значение за изхода на делото, защото съставът на ВАпС е основал решаващите за изхода на делото мотиви от решението си за отхвърляне на иска на това, че липсвало основание за разваляне на процесния договор за аренда, тъй като ищецът не бил доказал твърдяното нарушение на арендодателя, чрез сключването с трето лице на последващите договор за аренда от 29.06.2009 г. и договор за наем от 04.06.2020 г. за същите имоти, които вече са отдадени на ищеца „Агростар“ АД.

9. „Системното отправяне от арендодателя на писмени и устни изявления и претенции до арендатора, като: отправяне на искания към арендатора да изкорени трайно насаждение и да премахне подпорната конструкция; отправянето на покани към арендатора да се въздържа от извършването на каквито и да било агротехнически действия в обекта на арендата; да му освобождава земята и да си взема лозето и да си го носи в София, представляват ли отричане на правото на арендатора да ползва, обработва и стопанисва обекта на арендата съгласно договора; представляват ли нарушения на задължението на арендодателя да осигури спокойно ползване на обекта на арендата; дават ли основание на арендатора да развали по съдебен ред сключения договор за аренда поради неизпълнение съгласно чл. 28, ал. 2 ЗАрЗ?“ Твърди се, че въпросът представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, поради противоречие с решение № 79 от 14.03.2005 г. на ВКС по т.д. № 315/2004 г., ТК, II т.о. Евентуално се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдение, че въпросът е включен в предмета на делото и съставът на ВАпС е обусловил крайния си решителен извод за отхвърляне на евентуалния иск за разваляне на договора с мотива, че обсъдените от него твърдения били „лишени от релевантност“, съответно че не съставлявали „действия по възпрепятстване“, без да обсъди наведени от ищеца и доказване по делото изявления на ответника лозето да бъде изкоренено, извършени преди ищецът „Агростар“ АД да отправи предизвестието си за едностранно безвиновно прекратяване на процесния договор за аренда.

В допълнение към изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулира въпрос: 10. „Свободни ли са страните по договор за аренда, сключен за срок по-дълъг от 10 години или пожизнено, в съответствие с принципа на свободата на договарянето - чл. 9 ЗЗД, да включат в договора клауза, която въвежда още при сключване на договора механизъм за предсрочното му прекратяване, съответно за трансформирането му в безсрочен, чрез уговаряне на възможност за едностранно безвиновно прекратяване на действието на договора с предизвестие от арендатора; такава клауза действителна ли е или е недействителна поради противоречие с императивно правило от ЗАрЗ, което ограничава договорната свобода на страните; такъв договорен механизъм може ли да бъде валидно приложен след изтичане на минималния срок на договор за аренда по чл.4 ЗАрЗ?“ По отношение на същия се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като разрешен в противоречие с практиката на ВКС относно възможността за трансформиране на срочен договор за наем в безсрочен: решение № 67 от 28.01.2002 г. на ВКС по гр.д. № 968/2001 г.. V г.о., решение № 158 от 14.12.2009 г. на ВКС по т.д. № 185/2009 г., I т.о., ТК, определение № 1024 от 21.10.2010 г. на ВКС по гр.д; № 676/2010 г., III г.о., ГК, решение № 242 от 10.02.2017 г. по т.д. № 3389/ 2015 г. ТК, I т.о. на ВКС, определение № 225 от 8.05.2018 г. на ВКС по т.д. № 2745/2017 г., I т.о., ТК, решение № 137 от 25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 888/2009 г., II т.о., ТК, решение № 253 от 1.04.2004 г. на ВКС по гр. д. № 884/2003 г., ТК, решение № 60181 от 4.06.2021 г. на ВКС по гр.д. № 4365/2019 г., IV г.о., ГК. В случай, че се приеме, че тази съдебна практика относно трансформиране на срочни договори за наем в безсрочни не е относима към договорите за аренда и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради липса на съдебна практика на ВКС, постановена по общия исков ред, по въпроси за действителност/недействителност на клаузи за предсрочно прекратяване на действието на договор за аренда, сключен за срок по-дълъг от 10 години или пожизнено, с едностранно безвиновно предизвестие от арендатора, след изтичане на срока по чл. 4 ЗАрЗ.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявените от касатора искове, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че позовавайки се на срочния характер на сключения между страните договор за аренда от 02.04.2007 г. (същият е сключен за 25 години) и на разпоредбата на чл. 27 от ЗАрЗ, ответникът - арендодател оспорва като неправилен и постановен в противоречие с императивните разпоредби на ЗАрЗ, решаващия извод на първоинстанционния съд, че договорът е бил прекратен безвиновно с едностранно писмено предизвестие от страна на арендатора; твърди се в тази връзка, че клаузата на т. 1, предл. 3 от Раздел VI „Прекратяване“ от процесния договор за аренда е уговорена между страните в противоречие със закона, съответно е нищожна, в който смисъл се сочи и съдебна практика, аргументира и задължение за съда да следи служебно за нищожни договори или клаузи от тях, съответно да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; оспорва се като неверен и извода на първоинстанционния съд, че ответникът - арендодател е потвърдил, че договорът за аренда е прекратен, считано от 29.03.2020 г., като се твърди, че този факт изрично е бил оспорен от ответника, като по делото е установено, че не само че арендодателят не се отзовал на изявлението на арендатора „Агростар“ АД и не е приел владението на процесното лозе, но и че арендаторът е продължил да го владее, обработва и прибира неговите плодове, вкл. и по време на висящия процес, за което ответникът не е пречел.

За да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част по иска с правно основание чл. 12, ал. 2 от ЗАрЗ и да отхвърли същия по същество, въззивният съд е изложил, че между страните не се спори, установява се и от събраните по делото доказателства, че на 02.04.2007 г. между Т. О. като арендодател, и „АГРОСТАР“ АД, като арендатор, е бил сключен договор за аренда на земеделска земя в землището на [населено място], общ. Силистра, местността Гиджикли. Отдадената за възмездно ползване земя е с площ от 50.582 дка и съставлява част от новообразуван имот № 025081 - нива, цялата с площ от 320 дка. Договорът е сключен за срок от 25 стопански години и е вписан надлежно в Служба по вписванията - [населено място]. Ищецът „АГРОСТАР“ АД е изградил процесното лозово насаждение в арендования обект за своя сметка, като за целта в деня на сключване на процесния договор за аренда е сключил и договор за услуги от 02.04.2007г. с изпълнител „Сибиел“ ООД, ЕИК[ЕИК], в което дружество арендодателят О. е управител и мажоритарен собственик. Договорът за услуги е бил прекратен на 05.01.2015 г., след което страните са сключили договор за наем от 05.01.2015 г., по силата на който „Сибиел“ ООД като наемател поел ангажимента да стопанисва и ползва лозето за своя сметка, с грижата на добрия стопанин, заплащайки на „Агростар“ АД наемна цена. При изложени конкретни твърдения за допуснато грубо неизпълнение на задълженията от страна на наемателя „Сибиел“ ООД ищецът „Агростар" АД сочи, че на 24.04.2018 г. е развалил сключения между страните наемен договор /ответникът на свой ред твърди, че същият договор е прекратен едностранно с предизвестие от страна на „Сибиел“ ООД, а не развален от ищеца, както това последният твърди – бел. на докладчика в касационната инстанция/. Ищецът твърди, че след развалянето на договора за наем от 05.01.2015 г., положил усилия за възстановяването на лозовите насаждения и след тяхното стабилизиране пристъпил към прекратяване на сключения с ответника О. договор за аренда от 02.04.2007 г., позовавайки се на предвидената в Раздел IV „Прекратяване“, т. 1, предл. 3 от договора възможност за едностранно безвиновно прекратяване на договора с едностранно едногодишно извънсъдебно предизвестие.

Според въззивния съд не е спорно, че с нотариална покана от 26.03.2019 г. ищецът „Агростар“ АД отправил до Т. О. изявление за едностранно прекратяване на договора за аренда след изтичането на една година от датата на получаване на уведомлението. Нотариалната покана е била връчена на ответника О. на 29.03.2019 г., като за дата на прекратяване на договора следва да се счита 30.03.2020 г. Преди изтичане на срока на предизвестието ищецът отправил нотариална покана до ответника да се яви на 30.03.2020 г. на място при арендования обект за извършване на опис и предаване на обекта. Макар в разменена кореспонденция ответникът да не е оспорвал получаването на предизвестието за прекратяване и неговото действие, същият не се явил нито на посочената дата, нито на отправени му впоследствие покани, като предаване на обекта не е осъществено. Не е спорно, че ответникът е бил уведомен, че ищецът ще продължи да поддържа лозовото насаждение, в това число като извършва всички необходими агротехнически мероприятия, изискуеми съгласно грижата на добрия стопанин, но за негова сметка.

Въззивният съд сочи, че основният спорен въпрос е изведен при възражението на ответника, че сключеният между страните договор за аренда не е бил валидно прекратен, тъй като клаузата на т. 1, пред. 3 от Раздел VI „Прекратяване“ от договора е недействителна, поради противоречието ѝ с императивни разпоредби на ЗАрЗ - чл. 27, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 29, ал. 1 ЗАрЗ, доколкото сключения между страните договор е за срок от 25 стопански години.

Въззивният съд излага, че по същество на спора ответникът О. сочи повелителния характер на разпоредбите на чл. 27 - чл. 29 от ЗАрЗ и приложимостта на правилото "lex specialis derogat legi generali" в контекста на общата уредба на прекратяване на договорите, дадена в чл. 87 от ЗЗД. Позовавайки се на противоречие с тези императивни разпоредби, ответникът сочи нищожност на клаузата на т. 1, предл. 3 от Раздел VI от процесния аренден договор, с която е договорено правото на арендатора да прекрати договора „с предизвестие, изпратено до арендодателя най-малко една година преди прекратяване на договора.“

Въззивният състав приема, че така очертания в предметно отношение правен спор попада в обхвата на служебното начало, утвърдено в ТР № 1/27.04.2020 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2020 - „Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти“, като въззивният състав сочи, че процесният случай е именно такъв. Спорът се отнася до валидността на клаузата на т. 1, предл. 3 от Раздел VI от процесния договор за аренда, която съдът следва да цени с оглед разпоредбата на чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ, с която законодателят въвежда изискването за специален ред, при който се упражнява правото за едностранно прекратяване на арендните договори, сключени за „срок, по-дълъг от 10 години“. Според въззивния съд традиционното схващане за съдебния контрол за законност при упражняването на потестативно право едностранно да се прекрати определена облигационна връзка, имаща за предмет права и задължения, основани на ползването на недвижимите имоти, стои в основата на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. В чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ, като условие за съдебния контрол върху едностранното прекратяване на арендните договори е въведено изискването, тези договори да са сключени за срок „по-дълъг от 10 години или пожизнено“. Така поставените от законодателя изисквания към предпоставките, реда и условията за упражняване на потестативното право по чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ не оставя място за съмнение за техния императивен характер, който не търпи ограничения от договорната воля на страните, а напротив, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД намира ex lege приложение. Според въззивния състав противоречащата на тази императивна законова разпоредба клауза на т. 1, предл. 3 от Раздел VI от процесния договор за аренда е нищожна и не поражда валидно правно действие. Следователно според съда, с оглед безспорно установеното по делото положение, че арендаторът „Агростар“ АД не е упражнил по съдебен ред потестативното си право да развали едностранно процесния договор преди предявяването на исковете, следва извод, че не са настъпили последиците на прекратяването, включващи и правата по чл. 12 от Закона за арендата в земеделието, а първоинстанционното решение в частта му, с която предявеният на това основание иск е уважен, като неправилно, следва да се отмени.

За да отхвърли евентуалните искове по чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ във вр. с чл.87, ал.1 ЗЗД - за разваляне по съдебен ред на сключения между страните аренден договор, поради неизпълнение на задълженията на ответника - арендодател О. по Раздел II, т. 2 и т. 5 от договора и чл. 6, ал. 1 ЗАрЗ, съответно за присъждане на дължимата пазарна стойност на направените в арендуваните земи със съгласието на арендодателя подобрения, претендирани от ищеца в размер на 111280.40 лева - частично от общо 150000 лв., както и на дължимото от ответника на основание Раздел VII – „Обезщетения“, т. 1 от договора за аренда от 02.04.2007 г., обезщетение в размер на 18750 лева, ведно със законната лихва за забава върху всяка една от претендираните главници от датата на исковата молба до окончателното плащане, въззивният съд е приел, че: Предявеният иск за разваляне на договора за аренда ищецът обосновава с твърдения, че изявленията на ответника: - в писмо от 07.05.2019 г. (след получаване на едногодишното предизвестие за прекратяване на договора), ищецът да отстрани до 29.03.2020 г. разположените в обекта на договора лозови насаждения, бетонови колове и тел; - в писмо от 26.03.2020 г. „Агростар“ АД да се въздържа от извършването на каквито и да било агротехнически и/или други действия върху собствената му земеделска земя; - в последващо писмо от 21.04.2020 г. (по електронна поща) с предупреждение, че извършването от „Агростар" АД на каквито и да е било агротехнически и/или други действия върху собствената му земеделска земя е без негово съгласие, съставляват акт на нарушение на задълженията на арендодателя по чл. 6, ал. 1 ЗАрЗ и чл. II, т. 2 от договора за аренда. Наред с това се твърди, че с договор за наем от 04.06.2020 г. ответникът отдал под наем на собственото си дружество „Сибиел“ ООД лозе с идентификатор 05757.25.80 с площ 145.095 дка и лозе с идентификатор 05757.25.87 с площ 125.042 дка, които впоследствие новият ползвател регистрира (очертава) по реда на Наредба № 5/2009 г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания, за да участва в разпределянето на европейските субсидии, и в които се включва и процесното лозе.

Според съда изложените от ищеца фактически и правни основания основно се свеждат до наемното правоотношение между него и „Сибиел“ ООД, чийто мажоритарен собственик и управител е арендодателя по процесния договор за аренда О.. Наемното правоотношение е възникнало на основата на правата на ищеца „Агростар“ АД като арендополучател, като същият е отстъпил възмездно наемното ползване на арендованата от него земя (лозов масив от 50 дка), на „Сибиел“ ООД. Тези фактически и правни основания, формулирани от ищеца като „неполагане грижата на добрия стопанин“ са послужили като основание за развалянето на въпросния договор за наем и за възстановяване на правата на ищеца като арендополучател в техния пълен обем. В случая според съда, ищецът е упражнил свободно правото си на избор за начина, по който да организира упражняването на правата, придобити по силата на арендния договор. Следователно обстоятелствата, въз основа на които е възникнало, съответно е прекратено наемното правоотношение със „Сибиел“ ООД са ирелевантни за упражняваното с исковата молба потестативно право на разваляне по съдебен ред на процесния аренден договор, доколкото въведеното от чл. 27, ал. 1, т. 2 от ЗАрЗ основание „неизпълнение“ се отнася, в случая, към неизправността на арендодателя, изразяваща се във възпрепятстване упражняването на правата на арендополучателя. Според съда ищецът, върху когото пада доказателствената тежест за това, не е доказал по делото твърдяната от него неизправност на арендодателя. Фактът, че последният участва в собствеността и управлението на „Сибиел“ ООД не може да обоснове релевантност на поведението на последното в наемното правоотношение за правото на арендодателя едностранно да прекрати арендния договор поради „неизпълнение“. Както е изяснено по делото, прекратявайки наемното правоотношение със „Сибиел“ ООД ищецът е възстановил в пълен обем правата си на арендополучател, т.е. в случая липсва функционалния признак „възпрепятстване упражняването на правата на арендополучателя“. Според съда по-натам влошаването на отношенията между арендодателя и арендополучателя след прекратяването на наемния договор със „Сибиел“ ООД, изразяващо се в желанието на арендодателя да се актуализира арендната цена, в желанието на арендатора да прекрати действието на договора, съответно в неотзоваването на арендодателя на поканата да му бъде предадена арендованата земя, също не отговаря на функционалния признак от чл. 27, ал. 1, т. 2 ЗАрЗ за основание „неизпълнение“. Съдът е приел, че липсват фактически основания, въз основа на които да се обоснове извод, че ищецът е бил възпрепятстван от страна на арендодателя да упражнява правата по арендния договор. Неизпълнението по смисъла на чл. 27, ал. 1, т. 2 от ЗАрЗ изисква от фактическа страна неправомерна интервенция (действие или бездействие) от страна на арендодателя, която задейства причинно-следствения механизъм, в условията на който арендаторът е ограничен, съответно възпрепятстван в упражняването на икономическата дейност от арендния договор, а видно от събраните доказателства, такива факти не се установяват. За въззивния съд необосновано от фактическа страна арендаторът придава на изявленията на арендополучателя значението на „възпрепятстване“. Така изявлението „напомням, че считано от 29.03.2020 г. договора за аренда от 02.04.2007 г. е прекратен“, съответно „извършването на каквито и да било агротехнически и/или други действия върху собствената ми земеделска земя е без мое съгласие и при наличие на изричното ми противопоставяне“, са лишени от релевантност. От една страна, защото тези изявления не носят характеристиката на упражняване на право на прекратяване на процесния аренден договор. От друга, не произвеждат ефекта на действие или на отказано съдействие, от което зависи небезпрепятственото упражняване на правата на арендодателя. От гледна точка на чл. 27, ал.1, т. 3 от ЗАрЗ тези изявления на арендодателя не могат да бъдат квалифицирани като „съгласие за предсрочното прекратяване на арендния договор“, нито като „едностранно прекратяване“ поради „неизпълнение“ по смисъла на чл. 27, ал. 1, т. 2 от ЗАрЗ. Според съда, ако страните действително са желаели да сложат край на процесния аренден договор, то те имат на разположение съответния за това законов инструментариум и съответна на това възможност да се възползват от него, като в обобщение въззивният състав е приел, че очевидно в случая нито една от насрещните страни не е била склонна на това, въпреки усложнените отношения между тях. Според въззивния съд не съставляват и действия по възпрепятстване изпълнението на договора за аренда от 02.04.2007 г., отдаването от страна на ответника - арендодател под наем на трето, свързано с него лице „Сибиел“ ООД на лозе с идентификатор 05757.25.80 с площ 145.095 дка и лозе с идентификатор 05757.25.87 с площ 125.042 дка, тъй като, както установяват заключението на СТЕ и писмените доказателства, касае се за площи извън отдадените под аренда земи - 50.582 дка трайни лозови насаждения. Като краен извод съдът е приел предявения евентуален иск по чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ, във вр. с чл. 87, ал. 1 ЗЗД за неоснователен и го е отхвърлил, както и основаните на него акцесорни искове /този по чл. 12, ал. 2 от ЗАрЗ е не акцесорен, а обусловен – бел. на докладчика в касационната инстанция/.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая първите три въпроса на касатора са правни /с изключение на първия в средата му, касаеща конкретни материалноправни норми от приложим закон, в която си част същият е по-скоро фактологичен/, но същите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като противоречащи на действителните обстоятелства по делото и мотиви на въззивния съд към решението му, както и доколкото отговорът на нито един от тях не е обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция. Противно на предпоставяното от въпросите, възражение за нищожност на процесната договорна клауза, предвиждаща възможност за едностранно извънсъдебно прекратяване на договора за аренда от страна на арендатора, като противоречаща на императивни разпоредби на ЗАрЗ – чл. 27, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 29, ал. 1 от с.з., е релевирано от ответника още с отговора му на исковата молба и е поддържано от него в производството до края му в инстанциите по същество. Същото възражение е отразено и обсъждано както от първоинстанционния съд в доклада му по делото и в акта му по съществото на спора, така и от въззивния съд в мотивите му, включително като изложено оплакване срещу първоинстанционното решение и във въззивната жалба на ответника. Правната квалификация на твърденията на страните, както и прилагането на закона, според точния му смисъл, включително когато същият е неясен – и чрез неговото тълкуване, и прилагане по аналогия, е правомощие и задължение единствено на съда. Поради изложеното позоваването от съда, включително за нуждите на тълкуването на действителната воля на страните и/или на приложим по делото закон /в широк смисъл/, на непосочена конкретно и нарочно от страните в защитните им тези по делото /именно като номерация – член, алинея, точка, изречение и др.п./ правна норма, но при ясно изложени техни твърдения, обуславящи приложимостта ѝ, не съставлява претендираното от касатора, нито подменяне на волята на страните по делото, нито служебно допълване на предмета му в нарушение на диспозитивното начало, както това предпоставят първият и вторият въпрос на касатора. Напротив – позоваването от съда на приложими, според него за нуждите на тълкуването на действителната волята на страните и на закона по делото норми, в изпълнение на задължението му да обсъди твърденията и възраженията на страните, като ги квалифицира и се произнесе по основателността им, съставлява дейност на съда по прилагане, при разрешаването на спора, на нормите от действащия обективен правов ред, чрез подвеждане на твърденията на страните под съответната им хипотеза, и тяхното тълкуване, и е изцяло правомерна. В такъв именно смисъл – като дейност на съда по тълкуването и прилагането на действащия, и приложим по делото закон, следва да се схваща и нарочно изложеното от съда, че следва да цени валидността на клаузата на т. 1, предл. 3 от Раздел VI от процесния договор, с оглед разпоредбата на чл. 28, ал. 2 от ЗАрЗ, с която законодателят въвежда изискването за специален ред, при който се упражнява правото за едностранно прекратяване на арендните договори, сключени за „срок, по-дълъг от 10 години“. Същото се отнася и до твърдяното от касатора „дублиране“ на възражението на ответника със служебно произнасяне от страна на съда по валидността на клауза от договора, противоречието на която с императивни норми от действащия обективен правов ред, за съда е видно от самото съдържание на договора, и което не противоречи, а е в съответствие с практиката и задължителната практика на касационната съдебна инстанция, включително цитираната от касатора. Доколкото, както се посочи, възраженията на ответника в изложената насока са релевирани своевременно от него по делото и произнасянето на въззивния съд по валидността на спорната договорна клауза не е единствено в хипотезата на служебното такова, съдът не и бил длъжен - нарочно и предварително, да уведомява страните за това си произнасяне при условията, предпоставяни от третия въпрос на касатора. В този смисъл, предпоставяното от въпросите на касатора в тази им част, както и изложеното от него при обосноваването им, остава негово правно твърдение – защитна теза по делото, а същите въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Четвъртият, петият и десетият въпроси на касатора са правни и отговорите им са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и въпреки, че са до голяма степен казуистично формулирани, може да се приеме, че същите съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях обаче не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По въпроса за възможността/невъзможността за едностранно извънсъдебно прекратяване на договор за аренда със срок над 10 г., съответно – визираната в десетия въпрос на касатора възможност за уговаряне на неговото едностранно извънсъдебно прекратяване и евентуалната валидност на клауза със сходно съдържание в такъв договор, практиката на ВКС е постоянна и непротиворечива /срв. примерно, но не само, определение № 66/19.05.2021 г. по ч.гр.д. № 1138/2021 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., определение № 2307/25.07.2023 г. по ч.гр.д. № 1523/2023 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., определение № 257 от 13.05.2015 г. по ч.т.д. № 67/2015 г., ТК, І т.о. на ВКС и относимото към съдържанието им, разглеждащо съотношението разваляне/прекратяване, както в процесния случай, на двустранен договор за аренда, определение № 76 от 15.01.2014 г. по гр.д. № 6417/2013 г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС; определение № 494 от 24.08.2015 г., в което изрично се приема, че разпоредбата на чл. 27, ал. 1, т. 4 ЗАЗ е императивна, и че единствената възможност за предсрочно прекратяване на договора за аренда с едностранно предизвестие, е в хипотезата на чл. 29, ал. 1 ЗАрЗ, какъвто процесният случай не е; също така нарочно – определение № 215 от 11.06.2014 г. по ч.гр.д. № 3337/2014 г. на ВКС, ГК, Второ г.о. и цитираните в него актове на ВКС; определение № 445/01.12.2020 г. по ч.т.д. № 1649 по описа за 2020 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., определение № 705/21.11.2012 г. по ч.т.д. № 714/2012 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. и цитираните в него актове на ВКС, определение № 722/24.10.2013 г. по ч.т.д. № 3067/2013 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., определение № 424/05.07.2012 г. по ч.т.д. № 316 по описа за 2012 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., определение № 506/01.07. 2014 г. по ч.т.д. № 1887/2014 г. и цитираните в него актове на ВКС/. В случая дадените от въззивния съд на посочените въпроси на касатора, техни отговори, не разкриват противоречие с практиката на ВКС, поради което и по тези въпроси касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, не следва да бъде допуснато.

С оглед наличието на сочената съдебна практика по тях, включително такава на ВКС, по отношение на която според касационния състав нито се налага промяната ѝ, като създадена поради неточно тълкуване на приложимите правни норми, нито осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, по отношение на тези въпроси на касатора не е налице и допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както точният смисъл на същата разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Шестият и осмият въпроси на касатора са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки съдебен спор, като процесния, доколкото са относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение и на тези два въпроса на касатора обаче не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото, относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

В светлината на изложеното, в конкретния процесен случай по отношение на така поставените въпроси на касатора не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, доколкото видно е от възпроизведените частично и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното му решение, че дейността на съда е не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, и задължителната такава на ВКС и ВС, включително цитираната от касатора. Изводите на съда са обосновани, систематизирани и логични и в достатъчна пълнота обхващат както твърденията на страните по фактите и по правото, така и установяващите или отричащи ги, събрани по делото доказателства в степен, достатъчна за извършването на обоснована и мотивирана преценка досежно тяхната правилност. В допълнение следва да се посочи, че голяма част от подробно изложените в касационната жалба оплаквания за необсъдени доводи на касатора и ангажирани от него доказателства, са относими към основателността на искове, която е обусловена от тази на други искове - пр. основателността на тези по чл. 12, ал. 2 от ЗАрЗ, както и за неустойка и/или обезщетение за договорно неизпълнение, е пряко обусловена от приетото от съда досежно основателността или неоснователността на твърденията на ищеца за извънсъдебно прекратяване, или наличието/неналичието на основание за съдебно разваляне на процесния договор за аренда, и при приемането от страна на съда, че договорът нито е извънсъдебно прекратен, нито са налице условия за уважаване на конститутивния иск за развалянето му, същите обусловени искове са отхвърлени от съда само поради така приетото, без при това съдът да е бил длъжен да излага нарочни мотиви за тяхната неоснователност.

Не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване седмият и деветият въпроси на касатора. Седмият такъв – като несъответен на действителните изводи на въззивния съд в решението му, обективирани в мотивите към същото и обусловили изхода на делото във въззивната инстанция – никъде в мотивите си въззивният съд не е приемал, че страните не са свободни да уговарят клауза, като визираната във въпроса, нито пък че същата не би имала силата на закон за страните, или че нарушаването ѝ не би съставлявало нарушаване на договора за аренда – основание за едностранното му разваляне, поради виновно неизпълнение. Действителните мотиви на съда, относими към тази част от предмета на спора, съответно – и крайните му изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в тази му част, са основани на това, че последващото сключването на процесния договор за аренда, отдаване от страна на ответника - арендодател под наем на трето, свързано с него лице „Сибиел“ ООД, на лозе с идентификатор 05757.25.80 с площ 145.095 дка и лозе с идентификатор 05757.25.87 с площ 125.042 дка, не съставляват негови действия по възпрепятстване изпълнението на договора за аренда от 02.04.2007 г., тъй като, както установяват заключението на СТЕ и писмените доказателства, същият договор има за предмет площи извън отдадените под аренда земи - 50.582 дка трайни лозови насаждения.

Отговорът на деветия въпрос на касатора изцяло зависи от конкретните обстоятелства по делото и от конкретно приетите от съда за установени по същото, правнорелевантни за съществуването на спорното субективно материално право на ищеца, факти. Поради това въпросът не съставлява принципен такъв по приложението на правна норма, институт или принцип от съдържанието на действащия обективен правов ред – годно общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., а е изцяло фактологичен, съответно – относим към правилността на въззивното решение по см. на чл. 281, т. 3, предл. 3 от ГПК, но не и към наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от с.з. – единствен възможен предмет на преценка в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение за защита в същото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение