Определение № 926 от 21.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1752/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Л. Ч. – Т. от [населено място] срещу решение № 44/28.02.2024 г. по в.гр.д. № 447/2023 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 884/26.07.2023 г. по гр.д. № 1358/2022 г. на Бургаски окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на „Банка ДСК“ АД следните суми: 1/ сумата от 297 053,49 лв. – главница по договор за жилищен и ипотечен кредит от 18.10.2013 г., сключен между Банката и К. К. Т. по време на брака му с М. Л. Ч. – Т.; 2/ сумата от 16 582,69 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 16.02.2021г. до 25.08.2021 г.; 3/ сумата от 424,33 лв. – обезщетение за забава за периода от 25.02.2021 г. до 25.08.2022 г.; 4/ сумата от 429,78 лв. – заемни такси под формата на разходи за застраховка, ведно със законната лихва върху главницата в размер на 25 000 лв., считано от датата на предявяване на исковата молба – 26.08.2022 г. до окончателното изплащане и върху увеличения размер на иска за главницата от 272 053,49 лв., считано от датата на увеличение на цената на иска – 16.06.2023 г. до окончателното плащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 18.10.2013 г. между „Банка ДСК“ АД и К. К. Т. е сключен договор за кредит в размер на 300 000 лв. със срок за издължаване 300 месеца, считано от датата на първото усвояване – 01.11.2013 г.; вземането на Банката е обезпечено с учредяването на договорна ипотека върху три недвижими имота, находящи се в [населено място], с ипотекарен длъжник М. Л. Ч. – Т.; към датата на сключването на договора и усвояването на кредита кредитополучателят е бил в граждански брак с М. Л. Ч. – Т.. По възражението за нередовност на исковата молба, касаещо правното основание за ангажиране на отговорността на ответницата, апелативният съд е изложил съображения, че качеството й на солидарен длъжник произтича от уредената в чл.32, ал.2 СК законова презумпция. Решаващият състав се е позовал на практиката на ВКС и е приел, че солидарната отговорност възниква и когато единият съпруг е поел парично задължение към банка, за да погаси с получените средства предходни парични задължения, за които двамата съпрузи отговарят солидарно. Посочил е, че доколкото е налице вероятност издаденият срещу К. К. Т. изпълнителен лист да бъде обезсилен и образуваното изпълнително производство да бъде прекратено, за банката е налице правен интерес да иска изпълнение на цялото задължение от другия съпруг. Въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза и е приел, че полученият от К. К. Т. кредит не е с характер на лични средства, тъй като с усвоената сума от 198 251,88 лв. е погасен предходен кредит, предоставен от „Банка ДСК“ АД по договор за ипотечен кредит от 23.04.2008 г., сключен с кредитополучателя по време на брака му с ответницата, като вземането също е обезпечено с ипотека върху имот - собственост на двамата съпрузи. Според съдебния състав представените от М. Л. Ч. – Т. разписки за заеми, предоставени през 2013 г. и 2014 г. от съпруга й на трети лица, не установяват по категоричен и безспорен начин разходването на тези суми за дейности, различни от задоволяване на семейни потребности. По възражението за нищожност на договора, въззивният съд е приел, че въведеното основание не е относимо към предмета на спора, като е подчертал, че нищожността на отделни клаузи не влече нищожност на целия договор, доколкото намират приложение общите императивни норми на закона, като страните са обвързани от действителните разпоредби. Счел е за неоснователно и възражението за наличие на неравноправни клаузи, като е изтъкнал, че с последващи допълнителни споразумения договорените условия са в полза на кредитополучателя, а именно намаляване на процента на възнаградителната лихва и уговаряне на гратисен период от 84 месеца. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По заявеното в касационната жалба основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, настоящият състав намира, че не е налице твърдяната вероятна недопустимост на въззивното решение. Налице е константна съдебна практика, вкл. и задължителна такава – Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, която приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Обжалваното решение не страда от такъв порок, респективно неоснователни са доводите на касатора за неясна правна квалификация на предявения иск, както и за произнасяне от съда по нередовна искова молба и непредявен иск. В случая, няма погрешна квалификация на предявения иск, която да е наложила предприемане на процесуални действия от страна на въззивния съд. С определение № 3047/06.12.2022 г. по гр.д. № 1358/2022 г. Бургаски окръжен съд е направил доклад по делото, като е приел, че предявеният иск е с правна квалификация чл.430, ал.1 ТЗ. Така посочената правна квалификация съответства на обстоятелствената част на исковата молба и на заявения от ищеца петитум, а именно да бъде осъдена ответницата в качеството й на солидарен длъжник да заплати процесните суми по договор за кредит. В исковата молба е наведено твърдение за наличие на презумпцията по чл.32, ал.2 СК, като същата е обсъдена от първоинстанционния съд, вкл. с доклада по делото е разпределена доказателствената тежест относно нейното оборване. Следователно окръжният съд се е произнесъл по заявения предмет на делото и в обема на търсената защита, съответно за въззивния съд не са възникнали указаните в т.2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължения при определена от първоинстанционния съд неправилна правна квалификация. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя, без да сочи допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК, въпроса: „Каква е вярната правна квалификация на иска на банка – кредитор по договор за кредит, сключен с единия съпруг, срещу съпруга, който не е страна по договора за кредит?“. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи както правния въпрос от значение за изхода на делото, така и допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Без жалбоподателят да посочи тези допълнителни основания, не може да се допусне касационен контрол на въззивното решение. В случай, че се приеме, че въпросът касае допустимостта на въззивното решение, то същият бе обсъден при разглеждане на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. На основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът въвежда процесуални въпроси, като твърди противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на различни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Това са: 1. „Какви са задълженията на въззивния съд във връзка с доклада при наличие на оплакване във въззивната жалба?“; 2. „Дължи ли този съд указания до страните и осигуряване на възможност да ангажират доказателства?“; 3. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и да изложи мотиви?“; 4. „Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото?“; 5. „Въпрос относно видовете доказване в процеса и значението им при разпределението на тежестта на доказване – каква е разликата между пълно и непълно, главно /или обратно/ и насрещно доказване; какви са последиците от неизпълнението на възложената от съда тежест на пълно и главно доказване на едната от страните; какви са последиците от неизпълнението на възможността за провеждане на насрещно доказване; може ли страна да понесе неблагоприятните последици от неизпълнена тежест на доказване на факти и обстоятелства, за които съдът не е дал указания с доклада си, че подлежат на доказване от тази страна при налично оплакване във въззивната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение; задължен ли е съдът да се съобрази с дадените от него указания на страните относно тежестта на доказване?“. Първите три въпроса, както и четвъртият въпрос (съответстващ на седми въпрос в изложението) касаят правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредставена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния въпрос, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС – решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 76/12.06.2012 г. по т.д. № 377/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на ВКС, III г.о. и други, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В решение № 224/02.07.2010 г. по гр.д. № 177/2010 г. на ВКС, II г.о. е разяснено, че въззивният съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. Следователно при направено оплакване във въззивната жалба за наличие на основанията по чл.266, ал.3 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа направеното доказателствено искане и да събере тези доказателства, които не са събрани поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК обаче не установява за въззивния съд задължението да уважи всички доказателствени искания, които са направени своевременно от страните и не са уважени от първоинстанционния съд. По отношение на задълженията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, в т.2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че само в случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай, въззивният съд не се е отклонил от задължителната и постоянната практика на ВКС, като е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, обсъдил е подробно наведените от страните доводи и възражения, както и е изложил собствени мотиви. В определението по чл.267 ГПК апелативният съд е приел, че исканите от касатора доказателства са необосновани и неоснователни, т.е. счел е, че не са налице предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК за допускане на доказателствата, поради липсата на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при разпределение на доказателствената тежест между страните. Наред с това, следва да се отбележи, че във въззивната жалба няма оплакване във връзка с доклада по делото и разпределението на доказателствената тежест, напротив – въззивникът (настоящ касатор) изрично е посочил, че в доклада доказателствената тежест е правилно разпределена от първоинстанционния съд, съответно последният не е допуснал нарушение на чл.154 ГПК. Следователно по поставените въпроси за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и възраженията на страните, не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По петия процесуалноправен въпрос (съответстващ на осми въпрос в изложението) не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, доколкото в първата си част въпросът е общ и теоретичен, като липсва обоснована връзка с решаващите изводи на въззивния съд, а в останалата част представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато от въззивния съд процесуално нарушение. По реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът поставя следната група материалноправни въпроси (посочени като пети и шести в изложението): 1. „Лично /като солидарен длъжник/ или реално задължен /като ипотекарен длъжник/ е съпруг, който не е страна по договор за банков кредит, сключен между банка и другия съпруг, ако между двамата съпрузи и банката е сключен и договор за ипотека, в който обезпеченото задължение е посочено като такова на съпруга – кредитополучател, а другият съпруг е посочен като ипотекарен длъжник?“; 2. „Въвежда ли разпоредбата на чл.32, ал.2 СК законова презумпция за наличие на солидарно задължение в отношенията между единия съпруг и трето лице – кредитор на другия съпруг по сключен договор?“. Касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 5/29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 24/23.04.2013 г. по гр.д. № 308/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 43/04.06.2021 г. по гр.д. № 1632/2020 г. на ВКС, II г.о., решение № 42/06.06.2023 г. по гр.д. № 4123/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение № 676/13.01.2010 г. по гр.д. № 2179/2008 г. на ВКС, решение № 139/24.10.2018 г. по гр.д. № 4625/2017 г. на ВКС, I г.о., решение № 167/10.12.2018 г. по гр.д. № 8/2018 г. на ВКС, III г.о. и други. И двата въпроса се отнасят до приложението на законовата презумпция по чл.32, ал.2 СК в имуществените отношения между съпрузите, респ. относно нейното оборване. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 50253/22.12.2022 г. по гр.д. № 393/2022 г. на ВКС, III г.о. и цитираните в него решение № 68/27.07.2020 г. по гр.д. № 2077/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 293/19.11.2013 г. по гр.д. № 3267/2013 г. на ВКС, III г.о. и решение № 428/11.04.2016 г. по гр.д. № 6452/2013 г. на ВКС, IV г.о., предвид императивната разпоредба на чл.32, ал.2 СК съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството; под „нужди на семейството“ се разбират общите потребности на членовете на семейството, които според практиката главно са за снабдяване с храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи /включително за оправданите лични нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна; ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството. Щом вещите, удовлетворяващи нужди на семейството, са по начало общи, независимо от това на чие име са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни, независимо дали са поети от единия от съпрузите. В решение № 75/30.06.2020 г. по гр.д. № 3594/2019 г. на ВКС, III г.о. изрично е посочено, че при оборване на презумпцията по чл.32, ал.2 СК важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания за факти, които следва да бъдат ценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Съгласно решение № 24/23.04.2013 г. по гр.д. № 308/2012 г. на ВКС, IV г.о., когато през време на брака единият съпруг е поел парично задължение по банков кредит, за да погаси с получените парични средства предходни парични задължения, за които двамата съпрузи отговарят солидарно, тъй като са били поети за задоволяване на нужди на семейството, новото парично задължение по банковия кредит несъмнено и във всички случаи също е поето за общи нужди на двамата съпрузи /за погасяване на техни общи задължения/, т.е. за задоволяване на нужди на семейството, поради което двамата съпрузи отговорят солидарно и за него. В този смисъл е и цитираното от касатора решение № 43/04.06.2021 г. по гр.д. № 1632/2020 г. на ВКС, II г.о., според което когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност на другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване на нужди на семейството. В случая, въззивният съд е изложил съображения, че по силата на презумпцията по чл.32, ал.2 СК, когато паричното задължение е поето от единия съпруг, взетата в заем сума се счита, че е предназначена за задоволяване на нуждите на семейството, съответно за другия съпруг възниква солидарна отговорност, като в тежест на последния е да докаже, че разходваната сума няма семеен характер. За да достигне до решаващия извод, че за ответницата е възникнала солидарна отговорност по сключения от съпруга й договор за кредит, апелативният съд е съобразил обстоятелството, че значителна сума от процесния кредит е разходвана за погасяване на предходен кредит, усвоен от К. К. Т. по време на брака му с ответницата, който също обезпечен е с ипотека върху имот – собственост на двамата съпрузи. При така изложените мотиви на въззивния съд обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, съответно по поставените материалноправни въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпроси девети и десети от изложението са свързани с възражението за нищожност на договора за кредит: 1. „Валиден ли е договор за кредит, в който не е посочена цел на кредита?“; 2. „Съществува ли връзка между целта на кредита /чл.430 ТЗ/ и нуждата на семейството /чл.32 СК/?“. По първи въпрос е въведено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като касаторът твърди противоречие на въззивното решение с решение № 125/12.07.2013 г. по т.д. № 910/2012 г. на ВКС, II т.о., а по втори въпрос счита, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивният съд е приел, че от доказателствата безспорно се установява целта, за която е отпуснат кредитът, а именно рефинансиране и задоволяване на текущи нужди, поради което съставът на ВКС намира, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. Неоснователно е съдържащото се в приложената към касационната жалба молба искане за отправяне по реда на чл.292 ГПК на предложение за постановяване на тълкувателно решение по един от поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, а именно „Въвежда ли разпоредбата на чл.32, ал.2 СК законова презумпция за наличие на солидарно задължение в отношенията между единия съпруг и трето лице – кредитор на другия съпруг по сключен договор?“. Както се посочи съставът на ВКС посочи, по този въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на ВКС. Различните правни изводи, направени в цитираните от касатора решения на ВКС, са вследствие от различна фактическа обстановка, при която по различен начин е проведено доказване на солидарната отговорност между съпрузите, респ. оборване на презумпцията по чл.32, ал.2 СК. По разноските: На основание чл.78, ал.8 ГПК, на „Банка ДСК“ АД следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд