Определение № 38 от 10.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1024/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на С. Г. Н. и В. Г. Н., подадена чрез пълномощника им адв. Р. И., против определение № 212 от 21.03.2023 г., пост. по в.ч.т.д.№ 170/2023 г. на Варненския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу определение № 260074/ 20.02.2023 г. по т.д. № 717/2018 год. на Варненския окръжен съд. С първоинстанционното определение е оставено без уважение искането на частните жалбоподатели за освобождаване от заплащането на държавна такса по подадената от тях въззивна жалба за разликата от 1200 лв. до пълния дължим размер от 1351.72 лв.

В частната жалба се твърди, че линията на бедността не представлява критерий за освобождаване от заплащането на държавна такса, а такъв е минималната работна заплата. Наведен е довод, че съдът не е съобразил представените по делото касови бележки, удостоверяващи направени допълнителни разходи във връзка със сериозното заболяване на жалбоподателя В. Н., които не са отразени при определянето на линията на бедността. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1, във връзка с чл. 274, ал. 3 от ГПК, жалбоподателите са обосновали допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, със следните въпроси, които считат от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно:

1. Необходимо ли е при извършване на съпоставка и съобразяване между доходите на лицето и дължимата държавна такса съдът да има предвид имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото?;

2. Трябва ли съдът да освободи страната от заплащане то държавна такса, ако доходите щ след заплащането ще бъдат по-ниски от минималната работна заплата или доходите следва да бъдат съпоставяни с линията на бедността?

Обуславящият характер на първия въпрос е обоснован с оплакването, че при преценката за възможностите на жалбоподателите да заплатят дължимата държавна такса, с оглед получаваните от тях доходи, съдът не е отчел действителните им разходи, свързани с тежкото здравословно състояние на В. Н.. По втория въпрос, жалбоподателите считат, че критерий за освобождаване от заплащането на държавна такса следва да бъде съответствието на получаваните доходи с минималната работна заплата, а не с тези, определящи линията на бедността.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд и за неговата отмян.

Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирани лица, с правен интерес от неговото обжалване.

С въззивна жалба ат 5.12.2022 г. С. Г. Н. и В. Г. Н. са обжалвали решение № 260069 от 27.10.2022 г. по т.д.№ 717/2018 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е уважен предявеният срещу тях от „Юробанк България“АД иск с правно основание чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземане по заповед за изпълнение № 9368 от 13.11.2017 г., издадена по ч.гр.д.№ 17208/2017 г. по описа на Варненския районен съд и произтичаща от договор за банков кредит за покупка на недвижим имот № HL 3015 от 28.07.2005 г. и допълнителните споразумения към него. С молба от 26.01.2023 г. са направили искане за освобождаването им, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК от държавна такса по нея, поради липсата на средства за нейното заплащане. Представили са декларации, от които се установява, че единствените източници на средства за издръжката на молителите са получаваните от тях пенсии, съответно в размер на 398 лв. от В. Н. и на 537 лв. от С. Н., както сумата от 200 лв. месечно по договор за наем. От представените многобройни медицински документи – епикризи и експертни решения на ТЕЛК се установява, че жалбоподателят В. Н. страда от хронични заболявания, които обуславят пълна трайна неработоспособност, както и че при жалбоподателката С. Н., намалената работоспособност е 72%. При тези данни и като е преценил служебно събраните от него доказателства за имущественото състояние на молителите съставът на администриращия въззивната жалба Варненски окръжен съд е приел, че общият деклариран месечен доход на молителите в размер на 1330 лв. надвишава с 300 лв. линията на бедността в страната от 504 лв. Констатирал е, че общият размер на доходите на съпрузите е приблизително равен на дължимата държавна такса, но е приел, че няма изискване тя да бъде заплатена с едномесечния доход на молителите. Освободил е частично молителите от заплащане на държавна такса по въззивната жалба до размер на 1200 лв. и е оставил без уважение искането им за разликата над тази сума до пълния щ дължим размер от 1351.72 лв. За да потвърди определението в отхвърлителната му част, в обжалваното определение съставът на Варненския апелативен съд е изложил съображения, че частните жалбоподатели не са доказали обективната си невъзможност да заплатят остатъка от държавната такса за въззивно обжалване в размер на 151.72 лева, като е приел, че независимо от доказателствата за тежкото здравословно състояние на жалбоподателя В. Н., по делото не са установени останалите предпоставки, от които може да се направи извод за пълна невъзможност за нейното заплащане, без да е посочено конкретно кои са те.

При горните данни, настоящият състав намира, че първият въпрос относно задължението на съда да съобрази всички обстоятелства, свързани с имущественото състояние на молителите, относими към възможността за внасяне на държавна такса, е общо и абстрактно формулиран, поради което не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК съдържа неизчерпателно изброяване на критериите за освобождаване на страната- физическо лице от внасяне на държавна такса, поради липсата на достатъчно средства за нейното заплащане, включително и бланкетно посочени други обстоятелства, извън примерно посочените такива, които по преценка на съда са относими към възможностите на страната за заплащането ѝ. В случая единственото оплакване на касационните жалбоподатели е свързано не с установяване състоянието на имуществените им активи, а с несъобразяване на извършваните от тях разходи, свързани с поддържащото медикаментозно лечение на молителя В. Н.. Този въпрос няма правен, а фактически характер, тъй като касае възприемането на фактическата обстановка, на която са основани правните изводи, както и обсъждането и преценката на доказателствата, поради които съобразно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., е извън предметния обхват на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Вторият въпрос е свързан със съотношението между минималната работна заплата и линията на бедността в контекста на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, като критерии за формиране на крайния извод на съда относно възможността на молителите да заплатят изцяло или частично дължимата държавна такса. Той удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото въззивният съд е възприел линията на бедността като стойностен еталон при преценката, че предвид разполагаемия доход на молителите след частичното им освобождаване от внасяне на държавна такса, заплащането на остатъчната сума не е непосилно, т. е. няма да създаде значителни затруднения за тях. Той покрива и специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като начинът на определяне на стойностите както на линията на бедността, така и на минималната работна заплата са позитивно регламентирани в различни по своя предмет на регулиране нормативни актове, поради което въпросът за тяхното съобразяване при произнасяне по молбата с правно основание чл. 83, ал. 2 от ГПК е от значение за точното прилагане на закона, а оттам и за развитието на правото.

Минималната работна заплата представлява най-ниското месечно трудово възнаграждение, дължимо за осемчасов работен ден, необходимо за възпроизводството на работната сила и не се определя от състоянието на трудовия пазар, а по административен ред – ежегодно от Министерския съвет, по силата на делегираната му с нормата на чл. 224, ал. 1, т. 1 от КТ компетентност и в рамките на сроковете и на минималния праг, определени в ал. 3 на с. чл. По административен ред – от Министерския съвет се определя ежегодно и линията на бедността, която е относима към правото на получаване на социални помощи (чл. 12, ал. 3 от Закона за социално подпомагане). С оглед начина им на определяне – с акт на административен орган, а не съобразно статистически установените разходи на едно лице или домакинство, необходими за посрещане на базовите потребности, стойностите на споменатите два критерия не следва да се абсолютизират, а имат само ориентировъчен характер и се преценяват наред с останалите обстоятелства по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Затова възможността на молителите за заплащане на дължимата държавна такса следва да се преценява с оглед действителния размер на средствата за издръжката на едно лице или домакинство, при съобразяване на специфичните разходи, редовно извършвани от страните, свързани със задоволяване на екзистенциални нужди.

В случая линията на бедността, считано от 1.01.2023 г., определена с ПМС № 286 от 21.09.2022 г., възлиза на 504 лв., а според ПМС № 497 от 29.12.2022 г., минималната работна заплата е в размер на 780 лв. Същевременно, според данни на Националния статистически институт, общият месечен разход на едно домакинство за 2022 г. е в размер на 1440 лв., която сума е по-голяма от дължимата по въззивната жалба държавна такса от 1351.72 лв. Ето защо е необоснована преценката на въззивния съд, че разполагаемият доход на ищците от 1200 лв. е достатъчен за тяхната месечна издръжка, при липсата на спестявания или други източници на приходи, а оттам- че те биха могли да заплатят разликата от 151.72 лв.

По горните съображения, определението на Варненския апелативен съд следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, за освобождаване на частните жалбоподатели от заплащане на държавна такса по подадената от тях въззивна жалба за разликата над 1200 лв. до 1352.72 лв.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,