Определение № 311 от 17.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 927/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 196 от 04.12.2019г. по гр.д.№ 161/2019г. на Кърджалийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 192 от 16.04.2019г. по гр.д. № 1431/2018г. на Кърджалийски районен съд за допускане на съдебна делба на недвижим имот - апартамент № 12 с идентификатор ***** по КККР на [населено място], със застроена площ 75,25 кв.м., с предназначение: жилище, с адрес на сградата: [населено място], кв. В., [улица], която сграда е разположена в поземлен имот с идентификатор ***, заедно с прилежащо складово помещение № 12, със светла площ 4,54 кв.м., както и припадащите му се 3,21% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж; заедно с 3,76% ид.ч., равняващи се на 28,23кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ 752кв.м., номер по предходен план: пл.сн. № *, квартал 208, парцел *; заедно и с паркомясто №6 с площ 17,33 кв.м., представляващо 17,33/455,01 ид.ч. от подземен гараж, находящ се в сутеренния етаж от сградата, между С. Х. А. с дял 10 000/40 000ид.ч. и С. А. А. с дял 30000/40 000 ид.ч. Касационната жалба е подадена от ищцата С. Х. А. чрез пълномощника й адв.Е. П.. Изложени са съображения за неправилност на решението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване. Съдът се е произнесъл по съществен материално-правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно с т.1 и т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк.дело. № 1/2013г. на ОСГТК относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставя въпросът: с какви доказателствени средства следва страната да докаже възражението си за трансформация на лично имущество относно имоти в режим на СИО и оборване на презумцията на чл.21, ал.3 СК за съвместен принос. Релевира се и очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с изложените в касационната жалба съображения. Ответникът по касационната жалба С. А. А. чрез пълномощника му адв. Д. Г., взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за делба, предявен от С. Х. А. против бившия й съпруг С. А. А., относно недвижими имоти, за които твърди, че са придобити по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност, а именно апартамент, паркомясто и идеална част от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена сградата. Ответникът поддържа възражение по чл.23 СК за трансформация на лично имущество при придобиване на процесните имоти, като твърди, че апартаментът е придобит със средства отпреди брака. Страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 03.08.2014г. и е прекратен през 2018г. с влязло в сила съдебно решение на 26.01.2018г. на Първоинстанционен Франкофонски съд на Брюксел, Семеен съд. Правото на собственост върху жилището, паркомястото и идеалната част от поземления имот са придобити с три договора за покупко-продажба, сключени на 23.08.2016г., на името на двамата съпрузи, като общата им стойност е 45 940 лв. Цената на апартамента е 40 000лв. и според отразеното в нотариалния акт е изплатена изцяло с банкови преводи чрез „Юробанк България“ АД; цената на поземления имот е 940 лв. и е заплатена в брой; а цената на паркомястото 5000 лв. е уговорено да бъде заплатена от купувачите до 30.10.2016г. Продавач по договора за апартамента и паркомястото е ЕТ „Дикмов-Иляз Дикмов”. Установено е извършено от ищцата плащане по банков път за покупка на апартамента в деня на сключване на договора - 23.08.2016г. в размер на 20000лв. Плащането на паркомястото е извършено от банкова сметка на ответника на 05.12.2016г. като по сметка на продавача са преведени 2 570 евро, с посочено основание: паркомясто № 6 и апартамент №12. За установяване твърденията на ответника за извършено плащане в размер на 20 000 лв. преди брака е представена фактура от 12.09.2012г., с която М. А. К. е превел на ЕТ „Иляз Дикмов” 20 000лв. като аванс за апартамент и декларация от М. А. К., без дата, в която заявява, че преведената на посочената дата сума 20 000лв. е за покупка на апартамент № 12 от купувача С. А. А.. В показанията си св. Р. К., който е служител във фирма „Дикмов”, но преди това е имал агенция за недвижими имоти и продавал апартаментите на същата фирма, разказва, че познава С. от 2012г.; тогава сградата още не била започната да се строи; С. търсел апартамент; не одобрил изградените такива, а харесал апартамент по проект за строеж в центъра на[жк], на [улица]; уговорили се, че 50 % от цената се плаща първоначално, а останалите 50% при изграждане на сградата; след известно време С., който работел в чужбина, се обадил и казал, че е изпратил 20 000лв. по негов познат, който донесъл парите /внесъл ги по банков път/ и му била издадена фактура; фактурата била на името на лицето, което внесло сумата, а в деня на сделката М. подписал декларация, че тази сума от 20 000лв., която превел, била за покупка от С. А. на апартамент 12. Според имало такава практика във фирмата, парите да се пращат по роднини, приятели и познати, или да ги носи друг човек за определен клиент. Свидетелят видял за първи път ищцата един ден преди сделката; тогава сделка не била изповядана, защото ищцата настоявала да се впише и нейното име в нотариалния акт, както и 50 % от сумата да мине от нейно име с фактура на нейно име; поради това сделката станала на следващия ден, когато сметката на ответника била захранена със 20 000лв., които след това били преведени на ищцата, а тя превела парите на фирмата. По този начин били платени 20 000лв. от името на С. и 20 000лв. от С.. Според свидетеля С. не е идвала на оглед на апартамента, а дошла в деня на сделката. Свидетелките на ищцата - Й. и К. са нейни приятелки и познават ответника след сключването на брака им. Те заявяват, че апартамента е капариран през 2016г. като парите били дадени от родителите на С.. Не познават М. К.. Свидетелят И. Д., собственик на ЕТ „Дикмов” разказва, че е дал пълномощно на сина си В., който ръководи строителната част на фирмата; свидетелят не познава страните и не знае че са купували апартамент от фирмата. След разпита на този свидетел в съдебно заседание на 14.03.2019г. от страна на ищцата е направено искане да бъде разпитан пълномощникът В. Д., който реално е осъществявал управлението на фирмата-продавач, както и подписалия декларацията М. К. с оглед преценка достоверността на изнесеното от св. К.. Кърджалийски районен съд не е уважил искането като преклудирано. Приетата счетоводна експертиза, при проверка на сметките на ищцата сочи, че на 22.08.2016г. по сметката на същата са постъпили 21 461лв. чрез трансфер на средства от нейна сметка в евро, а на 23.08.2016г. тя е извършила банков превод в размер на 20 000лв. на ЕТ „Дикмов-Иляз Димков ” за покупка на апартамент № 12. Във въззивното производство са приети нови писмени писмени доказателства - сигнал от С. Х. А. до Районна прокуратура-Кърджали, молба от 28.10.2019г. до Районна прокуратура-Кърджали, постановление за отказ за образуване на досъдебно производство от 16.09.2019г. и жалба на С. Х. А. срещу посоченото постановление на Районна прокуратура. Според съда, те не установяват различна фактическа обстановка и не се отразяват на изводите му. С въззивната жалба, наред с представяне на горепосочените писмени доказателства, ищцата отново е поискала разпит на свидетелите В. Д. и М. А. К.. Основала се е на данните в постановлението за прекратяване на наказателното производство, че при разпита си последният е заявил, че не познава С. и не е заплащал през 2012г. сума в негова полза. Въззивният съд е отказал допускането на тези свидетели както с определението си по чл.267 ГПК, така и повторно в съдебно заседание. Мотивирал се е с липса на предпоставките на чл. 266 ГПК, въпреки наведените от защитата на ищцата доводи, че са налице нови факти и обстоятелства, които не са били предмет на първоинстанционната проверка. Преценявайки доказателствата въззивният съд е приел, че ответникът е заплатил през 2012г., преди брака, чрез трето лице първоначалния аванс от 20 000лв., представляващ половината от цената на апартамента в размер на 40 000лв., а в деня на сделката от сметка на ищцата са преведени на продавача останалите 20 000лв. С оглед на това е установил влагане на лични средства от ответника, при което е признал негов личен дял в размер на 20 000/40 000 ид.ч. Останалите 20 000/40 000 ид.ч. е намерил, че са придобити в режим на съпружеска имуществена общност. Затова е допуснал делбата при дялове - 10000/40 000 ид.ч. за ищцата С. Х. А. и 30 000/40 000 ид.ч. за ответника С. А. А.. По отношение на делбата на 3,76% ид.ч. от поземления имот с идентификатор *** и на паркомястото, представляващо 17,33/455,01ид.ч. от подземен гараж, съдът е приел, че те не представляват самостоятелно обособени обекти, а могат да се допуснат до делба само като принадлежности към самостоятелния обект - апартамент № 12. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива са установени. Наведените в изложението съображения са свързани с отказа на двете инстанции да допуснат разпит на новопосочените свидетели В. И. и М. К., чийто разпит страната обосновава с новоузнати обстоятелства - чл.147, т.1 ГПК. Тези действия на въззивния съд според касатора са в противоречие с разрешенията на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК досежно задълженията на въззивния съд по осигуряване разкриване на обективната истина и правилно приложение на материалния закон. Според настоящия състав пряко противоречие с тълкувателния акт липсва, но съществува такова с практиката на Върховния касационен съд по предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезите на чл.266, ал.2 и 3 ГПК. Приема се в Решение № 136 от 25.06.2019 г. на ВКС по гр.д. № 4465/2018г. на IV г.о., в Решение № 186 от 23.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1149/2018 г. на I г.о., Решение №72 от 09.07.2012г. по т.д. № 398/2011г. ІІ т.о., Решение № 174 от 12.01.2011г. по т.д. № 36/2010г. І т.о. и други, че когато въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установен релевантен за делото факт и за незаконосъобразно недопуснато доказателствено искане, въззивният съд е оправомощен да извърши собствена преценка на събраните по делото доказателства, както и да допусне поискани от въззивника доказателства. Във въззивното производство могат да се събират доказателства: а/ за новооткрити и новонастъпили факти и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани; б/ доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Когато въззивният съд прецени, че е налице една от двете хипотези, той следва да постанови събирането им доколкото същите са допустими и относими към спорното право. В настоящия случай въззивният съд е пренебрегнал твърденията на страната, че посредством тези доказателства ще се установяват новоузнати обстоятелства, разкрити по време на съдебното дирене /от показанията на свидетелите И. Д. и Р. К./, както и установени с новопредставените писмени доказателства /постановлението за отказ да се образува досъдебно производство/. С оглед на това касационното обжалване следва да се допусне поради отклонение от горепосочената практика на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.