Определение № 60868 от 07.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2424/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Х. чрез адв. К. срещу решение № 346/07.04.2021 г. по гр. д. № 4144/2020 г. на Апелативен съд - София, 12 - ти граждански състав. Ответникът Д. И. Х. чрез адв. Д. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Прокуратура на Република България не е подала отговор по чл. 287, ал.1 ГПК. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 4377/20.07.2020 г. по гр. д. № 300/2019 г. на Софийски градски съд, 5-ти брачен състав за отхвърляне на предявения от Д. И. Х. срещу Д. И. Х. иск с правно основание чл. 5 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС) - за поставяне на ответницата под запрещение и са й присъдени разноските. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ищецът е брат на ответницата и като такъв е активно легитимиран да предяви иска по чл. 5 ЗЛС; че предпоставките на това основание за поставяне на едно лице под запрещение са наличието на душевна болест или слабоумие (наричан в практиката медицински критерий) и невъзможността на болния поради тези страдания да се грижи за своите работи (наричан юридически критерий); че и двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови ограничаване дееспособността и обявяване недееспособността на лицето. Установил е, че събраната по делото доказателствена съвкупност (чрез разпит на освидетелстваното лице по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК и заключенията на назначените съдебно психиатрични експертизи – единична и тройна, които са кредитирани като компетентно изготвени) сочи на отсъствие на юридическия критерий на предявения иск – при несъмнените данни за способността на лицето да полага грижи за себе си и работите си, както и да разбира свойството и значението на постъпките си, включително да преценява личните и имуществените си интереси. Ето защо, предвид изискването на закона за кумулативното наличие на двата критерия (медицински и юридически) е направил решаващ извод за неоснователност на предявения иск за поставяне на ответницата под запрещение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са обуславящи за изхода по делото и са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за развитието на правото – основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят не поставя конкретно формулиран правен въпрос, който счита да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение и по отношение на който да е налице поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, изразена с ППВС № 5/1979г. и с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №379/07.05.2009 г. по гр. д. № 1320/2008 г. на ВКС, I г. о.; решение от 07.06.2006 г. по гр. д.№ 1342/2005 г. на ВКС, II г. о. и решение № 214/19.10.2015 г. по гр. д. № 1619/2015 г. на ВКС, III г.о. Искането за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е направено с оглед на конкретно питане. В тази част от изложението единствено се твърди, че спорният предмет на делото има значение за развитието на правото, предвид липсата на синхронизиране на националната уредба с Конвенцията за защита правата на хората с психични увреждания. Допускането на касационен контрол на въззивния съдебен акт се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като в първия случай (чл. 280, ал. 1 ГПК) то се предпоставя от произнасяне на второинстанционния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1 - 3 на същия текст. Съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В случая липсва обща и специална предпоставка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на касационната жалба. Изложените доводи са за неправилна преценка на въззивния съд относно наличието на кумулативно разписаните предпоставки за поставяне на едно лице под запрещение, в частност на ответницата Х. с оглед на юридическия критерий – т.е. на способността й да се грижи за своите работи. Те обаче не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с цитираната т. 1 от посочения по – горе тълкувателен акт, а произтичат от становището на страната по съществото на спора и изразяват несъгласието й с решаващите изводи за неоснователност на предявения иск. Критиката на жалбоподателя към направените от втората инстанция доказателствени изводи и изложените във връзка с това оплаквания са относими към производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което се развива едва след допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Във фазата по селектиране на касационната жалба обаче доводите по съществото на спора нямат предвиденото в процесуалния закон значение и не позволяват осъществяване на достъп до касация. Съгласно мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно да не се допуска касационен контрол без да е необходимо да се установяват сочените допълнителни основания за това. Ето защо, искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. За пълнота на изложението следва да се посочи, че освен общата тук отсъства и специалната предпоставка на разглежданото основание. Формираната по реда на чл. 290 ГПК практиката на ВКС по приложението на чл. 5 ЗЛС (решение № 214/19.10.2015г. по гр.д.№1619/2015г. на ВКС, III г.о.; решение № 226/31.10.2016г. по гр. д. № 4922/2015г. на ВКС, IV г. о.; решение № 185/21.09.2010 г. по гр. д. № 1587/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др.) е последователна в разбирането изразено още с ППВС № 5/1979 г., че за поставяне на едно лице под запрещение е необходимо да са налице кумулативно два критерия – медицински (слабоумие или душевна болест) и юридически (невъзможност за полагане на грижа за собствените си работи), като наличието на последния е обвързано от наличието на първия (медицински) критерий. Затова отсъствието на един от тези критерии обуславя неоснователност на иска. Такова е и даденото разрешение от въззивния съд по настоящото дело. В обжалваното решение е извършена оценка на данните, събрани от разпита на лицето, чието запрещение се иска, на свидетелите, както и от заключенията по назначените психиатрични експертизи и е съобразено, че експертите компетентно са отговорили на въпросите, че макар и да е налице медицинския критерий (лицето, чието запрещение се иска да страда от болестите или слабоумието, които законът има предвид) с оглед на здравословното състояние на ответницата тя фактически е способна да се грижи за своите работи и интереси - т. 5 на ППВС № 5/1979 г. Кредитирайки по този начин експертните заключения и основавайки на тях (като кореспондиращи на медицинските и други данни по делото) изводите си за това, че не е налице юридическия критерий с последица неоснователност на претенцията, въззивният съд е постановил решението си в пълно съответствие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, която се сочи от страната. Той е процедирал в съгласие и с постановките по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като се е произнесъл с мотивирано определение по чл. 267 ГПК по заявените във въззивната жалба искания за събиране на доказателства във въззивното производство и част от тях е оставила без уважение по съображения, че за същите релевантни факти са събрани доказателства в производството пред първостепенния съд, а нови такива не се твърдят – т.е. няма възникнала необходимост от ново установяване на факт. Жалбоподателят се е позовал формално и на текста по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без обаче да формулира значимия за делото въпрос, който поддържа да е от значение за развитието на правото – твърдението, че това е „спорният предмет на делото“ не удовлетворява изискването за формулиране на конкретен релевантен въпрос, обусловил правната воля в обжалваното въззивно решение като общо основание (чл. 280, ал. 1 ГПК) за селектиране на касационната жалба. Страната е длъжна да стори това като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. А както вече се изтъкна непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (съгласно мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Затова селекция на касационната жалба и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в поддържаната хипотеза на въпрос от значение за развитието на правото не може да се извърши. В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, последицата от което е недопускане на въззивното решение до касационен контрол. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, III г. о.,