Определение № 3025 от 20.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 569/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. А., [населено място], срещу решение № 140/13.12.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 199/2023 г. от Окръжен съд Търговище, с което е потвърдено решение № 73/19.07.2023 г. по гр.д.№ 73/2023 г. на Районен съд Омуртаг за признаване за установено съществуването на вземане на „Тузлушка гора“ ЕООД /н./, [населено място], за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 117/31.10.2022 г. по ЧГД № 363/2022 г., по описа на РС - Омуртаг, за следните суми: 38 000 лева - главница; 4 912.62 лева - законна лихва за периода от 18.05.2017 г. до 30.11.2018 г.; 15 041.67 лева - законна лихва за периода от 01.12.2018 г. до 25.10.2022 г. и законната лихва върху главницата от 26.10.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, представляващи задължения по Акт за начет № 11-04-38 от 05.12.2018 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че със заповед на директора на АДФИ е възложено на държавен финансов инспектор да извърши финансова инспекция на „Тузлушка гора“ ЕООД. Предмет на проверката е спазване на горскостопанския план за добив на дървесина от общинския горски фонд на [община], както и нормативните актове, които уреждат дейността по изкупуването, продажбата и добиването на дървесина от горския фонд за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2017 г. В периода от 01.12.2014 г. - 04.04.2018 г., по силата на договор за възлагане на управление на еднолично дружество с ограничена отговорност от 01.12.2014 г. Г. А. е назначен за управител в дружеството. Проверката е приключила с издаден акт за начет № 11-04-38 от 05.12.2018 г., срещу управителя на дружеството за това, че последният противоправно е причинил вреда на „Тузлушка гора“ ЕООД в размер на 38 000 лв., тъй като през 2017 г., без да е извършена оценка на изпълнението на трудовите задължения на четирима служители, е изплатено ДМС в нарушение на Наредба за структурата и организацията на работната заплата, Правилника за организация на работната заплата в „Тузлушка гора“ ЕООД и сключените трудови договори с лицата. В хода на проверката е установено с констативен протокол от 12.09.2018 г., че за периода 01.12.2014 г. - 04.04.2018 г. не са утвърдени вътрешни правила за оценка на работните места и оценка на изпълнението на задълженията на служителите и работниците, назначени по трудови договори. През 2017 г. за месеците април, юни, юли, август, септември и октомври са начислени и изплатени допълнителни възнаграждения /ДМС/ към основните трудови възнаграждения в общ размер на 40 000 лв., на четирима служители. Със заповеди с № 2/03.04.2017 г.. №3/26.06.2017 г.. №4/24.07.2017 г.. №5/28.08.2017 г., №6/25.09.2017 г. и №7/23.10.2017 г. управителят на дружеството е определил допълнително възнаграждение към заплатите на четирима от служителите в дружеството, посочени в акта и цитираните заповеди. В утвърденият Правилник за организация на работната заплата в „Тузлушка гора“ ЕООД е посочено: „Допълнителните трудови възнаграждения се определят при сключване на трудовото правоотношение в основния трудов договор и се променят при наличие на промяна в обстоятелствата на трудовата дейност със сключване на допълнително споразумение“. Установено е, че в периода 01.12.2014 г. - 04.04.2018 г. не е подписван колективен трудов договор на браншово равнище, а в трудовите договори на работниците и служителите не са определени правила за изплащане на допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период, включително за празници и други. В утвърдения Правилник за организация на работната заплата не са определени правила за допълнителни трудови възнаграждения за: постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период; за промени в условията на труд с временен характер, които водят до допълнително нервно-психическо натоварване, и при други условия, увреждащи здравето на работника; за участие в печалбата; и други. Решаващият състав е изложил съображения, че актът за начет е редовен и като такъв се ползва с материална доказателствена сила съгласно чл. 22, ал. 5 от ЗДФИ, като фактическите констатации в акта се смятат за истински до доказване на противното, което е в тежест на ответника, който ги оспорва. В акта за начет отговорността за причинените щети на въззивника е обусловена от неизпълнение на вмененото му задължение, в качеството на работодател да утвърди вътрешни правила относно организацията на работната заплата, в частта за определяне на ред за изплащане на допълнителни възнаграждения, конкретно относно такива за постигнати резултати от труд, т.нар. допълнително материално стимулиране /ДМС/. Изплатеното допълнително възнаграждение е без основание и с това е причинена вреда на дружеството в размер на 38 000 лв. Съставът е възприел възраженията на управителя, че има право на преценка дали и кои служители в предприятието да награди за постигнати резултати и че тази преценка не подлежи на съдебен или административен контрол, но за да се възползва от тази възможност, работодателят следва да е създал правила, тъй като разпоредбата на чл. 13, ал. 2 НСОРЗ, предвижда, че допълнителното трудово възнаграждение за разлика от основната заплата се дължи, доколкото е налице съответното основание, на което допълнително възнаграждение се дължи от работодателя - трудовите договори, КТД, вътрешни правила. С нормата на чл.22, ал.3 от наредбата е вменено задължение на всеки работодател да утвърди такива вътрешни правила, в които задължително се включват редът и начинът за определяне и изменение на допълнителните трудови възнаграждения. В ответното дружество, на което въззивникът е бил управител в проверявания период, не са били утвърдени правила за определяне на допълнително трудово възнаграждение, такива не са били определени в трудовите договори на служителите, а и на браншово равнище не е имало сключен КТД, в който да са залегнали такива правила. По тези съображения искът е уважен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя три въпроса, за които твърди, че са решавани противоречиво от съдилищата и че същите са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото: 1.“Действат ли районен и окръжен съд като контролно отменителна инстанция по акт за начет, ако той противоречи на закона и няма друг способ за неговата отмяна?“; 2. „Задължително ли е определянето на възнаграждение с непостоянен характер по един от трите начина, посочени в чл.13,ал.1 НСОРЗ или е възможно тези възнаграждения да бъдат определяни по друг начин, ако това е диспозитивна правна норма?“ и 3.“След като дискреционната власт на управителя на търговско дружество по повод определянето на възнаграждение с непостоянен характер не подлежи на административен или съдебен контрол, същата подлежи ли на контрол от АДФК и ако не подлежи, упражняването на този контрол от АДФК, не прави ли акта за начет незаконосъобразен?“. Посочено е и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е от значение за формираната воля на съда, обективирана в решението. Първият поставен въпрос е без значение за спора и не е обвързан с конкретни касационни основания по чл.281 ГПК. В мотивите на въззивното решение изрично е посочено, че е в тежест на настоящия касатор оборването на констатациите в акта за начет, като са обсъдени въведените от него възражения. Вторият и третият въпроси са свързани, доколкото правомощията на управителя на търговското дружество произтичат от нормативно установения начин за определяне на допълнителни възнаграждения на работниците. Тези въпроси са от значение за спора, но посочената норма от НСОРЗ е тълкувана в практиката на ВКС и не е непълна, неясна или противоречива, каквото е изискването на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В цитираното от касатора решение № 100/08.07.2020 г. по гр.д.№ 4564/2019 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивиуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването ѝ е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. Според даденото разрешение това възнаграждение се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща, които следват от договорите и вътрешните правила по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ. Съставът на ВКС изрично е препратил към решение № 176/10.01.2019 г. по гр.д. № 3658/2017 г. на ВКС, III г.о., но само по отношение на липсата на правомощие на съда да контролира преценката на работодателя да изплати или не, евентуално до какъв размер, допълнително премиално възнаграждение, но такова каквото е определено с вътрешните правила или договори. Съществуването на практика на ВКС, на която въззивното решение съответства, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по правен въпрос, който да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Останалите посочени от касатора решения на ВКС са постановени след допуснато касационно обжалване поради очевидна неправилност на обжалваните решения. В случая изложените оплаквания на касатора съвпадат с въведените втори и трети въпроси, по които съставът на ВКС изложи съображения. Ответникът по касационната жалба е претендирал разноски за касационното производство, но не са представени описаните в отговора списък по чл.80 ГПК и доказателства за извършването им, поради което не се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд