Определение № 522 от 25.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1668/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2980/30.03.2020 г. на община Лясковец, представлявана от кмета д-р И. Г., приподписана от адвокат Г. К., срещу въззивно решение № 116/07.02.2020 г. по гр. д. № 844/2019 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси: 1./ Длъжен ли е въззивният съд при формиране на правните си изводи и фактическите си констатации, да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, доводи и възражения на страните съобразно разпределението на доказателствената тежест или може да основе своето решение на избрани от него доказателства, без да обсъжда останалите доказателства и без да излага съображения защо ги отхвърля като недостоверни – сочи се противоречие с ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практика на ВКС, формирана по реда на 290 ГПК; 2./ Длъжен ли е въззивният съд в случаите, когато на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първата инстанция, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора – сочи се противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК; 3./ Допустимо ли е въззивният съд да основе своето решение на недопустими доказателства, ако в жалбата има нарочно оплакване за това – сочи се противоречие с решение № 22/2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС; 4./ Допустими ли са свидетелски показания за установяване съществуването и предмета на договор на стойност над 5 000 лева и извършените въз основа на него строително – монтажни работи – сочи се противоречие с решение № 283/2016 г. по гр. д. № 2117/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 546/2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 524/2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г.о.; 5./ Недопускането на доказателства от първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила преклудира ли възможността на страната да направи това свое искане отново пред въззивната инстанция и какви са основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК – сочи се противоречие с решение № 7/2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на ВКС, решение № 72/2012 г. по т. д. № 398/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 174/2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на ВКС, I т.о. и др.; 6./ Относно начина на манифестиране на намерението за своене на вещта при релевиране на придобивна давност от страна на юридическо лице и чрез кого се осъществява то – сочи се противоречие с ТР № 3/2013 г. по т. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 7./ Следва ли да се демонстрира упражняваното владение по отношение на собственика на имота или е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото си отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае – сочи се противоречие с решение № 68/2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС. Поддържа се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: Действията по вписване на имот в ДМА на търговско дружество демонстрират ли завладяване на имота. Ответникът по касация „Лясковски Лозя“ АД не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 271/08.07.2019 г. по гр. д. № 28/2019 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица, с което е отхвърлен предявеният от община Лясковец против „Лясковски лозя“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ответното дружество не е собственик на имот, представляващ урегулиран поземлен имот IV – за производствено – складови дейности, в кв. 159 по подробния устройствен план – План за регулация на гр. Лясковец /Промишлена зона/, с площ 1 800 кв. м., заедно с построената върху него масивна едноетажна сграда със застроена площ 384 кв. м., за който имот е издадена скица № 51/01.02.2019 г. на община Лясковец. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че процесният поземлен имот, ведно с построената върху него едноетажна сграда, са били включени в активите на „БКС“ ЕООД, гр. Лясковец. С решение № 393 вписано в протокол № 36 от заседание на Общински съвет – гр. Лясковец, проведено на 26.01.2006 г., общинските съветници са дали съгласие кмета на община Лясковец, като представител на общинския съвет, да запише нови акции, съответстващи на дела на общината в капитала на „Лясковски лозя“ АД, срещу апорт на правото на собственост върху гореописания имот в капитала на ответното дружество. Процедурата по апорт е проведена, имотът е оценен по реда на чл. 72 ТЗ и е вписано решение на ВТОС от 2006 г. за увеличаване капитала на „Лясковски лозя“ АД. За спорен е счетен въпросът дали решение № 393/26.01.2006 г. на Общински съвет – гр. Лясковец за „изваждане“ на актив от капитала на „БКС“ ЕООД представлява валидно намаляване на капитала на дружеството и какви са последиците от него. Въззивният съд е приел, че в случая не е спазена процедурата по чл. 150 и чл. 151 ТЗ, поради което фактическият състав на намаляването на капитала е останал незавършен и не са настъпили имуществени последици от решението на общинския съвет. Ответникът не е придобил право на собственост върху спорния имот на основание апорт по реда на ТЗ. Същевременно общината, като основен акционер в капитала на ответното дружество, активно е участвала в дейността му, без да предявява претенции по отношение на имота. След анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност, въззивният съд е намерил за основателно релевираното с отговора на исковата молба твърдение за придобиване на процесния имот по давност. Приел е,че след като апортът не е произвел целения вещен ефект, собственик на имота е останало „БКС“ ЕООД до неговото заличаване на 01.02.2017 г. /съгласно удостоверение № 1/04.01.2019 г. /. До датата на заличаване „БКС“ ЕООД не е предявявало претенции по отношение на имота, а считано от 2006 г. същият се владее явно, постоянно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 г. от ответното дружество, поради което „Лясковски лозя“ АД е придобило собствеността върху спорния имот на основание изтекла десетгодишна придобивна давност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправни въпроси № 1 и 2 не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение в сочената хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Съобразена е задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд, който е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви и е направил съответните правни изводи. Третият въпрос не може да се приеме като релевантен правен въпрос по смисъла на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК, ВКС. Той не кореспондира с възприетото от въззивния съд и е свързан с оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение. В случая въззивният изрично се е произнесъл по оплакването на жалбоподателя за несвоевременно въведено от ответното дружество основание за придобиване на процесния имот по давност, като е счел, че такова е направено в отговора на исковата молба. Преценката за неговата основателност е направена след съвкупен анализ на събраните доказателства, като евентуалното несъгласие с нея, както се посочи, представлява оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да се разглежда в настоящето производство по селектиране на касационни жалби. Липсва произнасяне на въззивния съд по четвъртия въпрос, касаещ допустимостта на свидетелските показания относно сключването и съдържанието на договора за СМР от 2013 г. Следва да се има предвид, че решаващите изводи на въззивния съд за изтекла придобивна давност не са основани на сочените от касатора договори за СМР и свидетелски показания за тяхното съществуване. Петият ъпрос, касаещ възможността за събиране на доказателства във въззивното производство по реда на чл. 266 ГПК, също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение на соченото основание. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, въззивният съд е длъжен да събере относимите доказателства поискани от страната, само при въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция. Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В съответствие с цитираното тълкувателно решение и установената практика по приложението на чл. 266 ГПК, с оглед оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд е приел в определението чл. 267, ал. 1 ГПК, че в конкретния случай не се установяват допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Посочил е, че част от доказателствените искания на страната са неотносими към предмета на спора, а други – направени извън преклузивния срок. Като е отхвърлил искането за събиране на доказателства при липса на предпоставките на чл. 266 ГПК, въззивният съд е дал разрешение на поставения процесуалноправен въпрос в съответствие с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, поради което не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените материалноправни въпроси № 6, 7 и 8 също не могат да предпоставят допускане на касационния контрол. Те са свързани с конкретно установените по делото факти и са относими към преценката за правилност на въззивното решение като се обосновават с твърденията на касатора за неправилен анализ на доказателствата по делото. Решаващите изводи на въззивния съд, основани на доказателствата по делото са, че с оглед предприетата процедура по апорт, имотът е вписан в ДМА на ответното дружество след което се и владее от него. Собственикът БКС ЕООД до заличаването си не е предявявал претенции, а освен това е отписал имота от своите ДМА. Общината е участвала в дейността на „Лясковски лозя“ АД, без да предявява претенции към процесния имот, владян от дружеството. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане касационното обжалване на въззивното решение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.