Определение № 665 от 30.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 10340/14.11.2019 г. на С. П. Щ., подадена чрез адв. И. П., срещу въззивно решение № 348/11.10.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 398/2019 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 341/13.03.2019 г., постановено по гр. д. № 1327/2018 г. по описа на Пазарджишкия районен съд, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от ЗК „Лев Инс“ АД против С. П. Щ. иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, вр. чл. 211 КТ за заплащане на сумата от 303 151.47 лева, въззивният съд е уважил частично предявения иск, като е осъдил С. П. Щ. да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД сумата от 63 936.74 лева, представляваща неиздължени парични суми – заплатени от клиенти застрахователни премии, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на дължимата сума. В тежест на касатора са възложени сторените от ответната страна съдебно-деловодни разноски пред двете съдебни инстанции. Подадена е и насрещна касационна жалба вх. № 89/06.01.2020 г. от ЗК „Лев Инс“ АД, чрез юрисконсулт М. В., срещу въззивно решение № 348/11.10.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 398/2019 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 341/13.03.2019 г., постановено по гр. д. № 1327/2018 г. по описа на Пазарджишкия районен съд, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от ЗК „Лев Инс“ АД против С. П. Щ. иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, вр. чл. 211 КТ за заплащане на сумата над 63 936.74 лева до претендирания размер от 303 151.47 лева – неиздължени парични суми /заплатени от клиенти застрахователни премии/, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на дължимата сума. В касационната жалба на С. П. Щ. се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и изцяло отхвърляне на предявения иск. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Може ли да се реализира материално-отчетническа отговорност на служител, който е имал досег до ценности, макар и същите да не са му връчени за управление и пазене посредством трудов договор или длъжностна характеристика и когато качеството отчетник не е ясно само по себе си от длъжността, която заема?“ – сочи се противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 152 от 01.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6083/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 493 от 23.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 586/2011 г., IV г. о., ГК и решение № 60 от 18.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 324/2009 г., III г. о., ГК. В насрещната касационна жалба се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и изцяло уважаване на предявения иск. В приложеното към насрещната касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Ответникът по касационната жалба ЗК „Лев Инс“ АД не е подал писмен отговор. Ответницата по насрещната касационна жалба С. П. Щ., чрез адв. И. П., е депозирала писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по подадената насрещна касационна жалба, а по същество за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, вр. чл. 211 КТ. За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало въз основа трудов договор № 5/16.01.2008 г., с който С. П. Щ. е била назначена на длъжността „Директор“ при Агенция П. /териториално звено на ЗК „Лев Инс“ АД/. Приложена е длъжностна характеристика за заеманата длъжност, като от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно – графологична експертиза се установява, че подписът в графа „Изпълняващ длъжността“ не е положен от С. П. Щ.. Видно от представено извлечение от трудовата книжка на ответницата, същата към 16.01.2009 г. е заемала длъжността „Директор“ при Агенция П., а считано от 01.02.2011 г. до 02.02.2017 г. – длъжността „Главен специалист“ при същия работодател. По делото не са представени писмени съглашения, удостоверяващи извършено изменение в трудовото правоотношение по смисъла на чл. 119 КТ. Съгласно заповед № 112/02.02.2017 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 188, т. 3 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 4, вр. чл. 187, т. 7, т. 8, т. 9 и т. 10 КТ – с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на ответницата. В уволнителната заповед липсва конкретизация на прекратения трудов договор. Установено е, че със споразумение № 238/15.04.2015 г. и Анекс № 1 към него, сключени в писмена форма с нотариална заверка на подписите, страните са се споразумели, че: С. П. Щ. е ръководител на „Агенция П. 1“, при което ѝ е вменено да управлява и контролира материални ценности, включително парични средства по сключени застрахователни договори; че към 31.01.2015 г. е натрупано задължение на „Агенция П. 1“, представляващо недостиг на парични средства, в размер на 203 008.13 лева – формирано от неиздължени парични средства, представляващи изплатени от застрахованите лица премии по застрахователни договори в агенцията; че към 31.03.2015 г. е натрупано ново задължение в размер на 220 228.12 лева – формирано от полици и сметки със статус неплатени и събрани разсрочени вноски; че С. П. Щ. признава задължението си в размер на 203 008.13 лева и се задължава да го заплати на 20 равни месечни вноски в размер на 10 000 лева, като последната е изравнителна и възлиза на 13 008.13 лева; че С. П. Щ. се задължава да плати натрупаното задължение, формирано от полици със статус неплатени и събрани разсрочени вноски, в размер на 220 228.12 лева в срок не по-късно от 14 дни от подписване на споразумението. По делото са представени платежни документи, удостоверяващи извършени плащания към ЗК „Лев Инс“ АД. Кредитирайки заключението по назначената съдебно – икономическа експертиза, въззивният съд е приел, че общата сума на задълженията по споразумението от 15.04.2015 г. и по Анекс № 1 е, както следва: 1/ недостиг на средства към 31.01.2015 г. – 203 008.13 лева; 2/ задължение от събрани разсрочени вноски и сключени полици със статус „неплатени“ – 220 228.12 лева; 3/ нови задължения от неплатени застрахователни премии след сключване на споразумението – 273 066.72 лева; 4/ общ размер на задължението – 696 303.97 лева; 5/ общо платени суми по споразумението и Анекс № 1 – 632 366.23 лева; 6/ остатък за доплащане – 63 936.74 лева. След анализ на събраните доказателства, въззивният съд е обосновал извод, че ответницата е заемала ръководна позиция в Агенция П. 1 до момента на прекратяване на трудовото ѝ правоотношение през 2017 г., а оттук – че на същата следва да се реализира материално – отчетническа отговорност в случай на липси на парични средства през периода на изпълнение на ръководните функции; че макар и положеният подпис в графа „Изпълняващ длъжността“ в представената длъжностна характеристика да не принадлежи на С. П. Щ., това не освобождава ответницата от задълженията, вменени ѝ със същата длъжностна характеристика. Като доказателство за заеманата ръководна длъжност съдът е счел и представеното нотариално заверено споразумение от 15.04.2015 г., както и Анекс № 1 към него, видно от които ответницата не е отрекла заеманата от нея длъжност „ръководител“, като е поела задължение за заплащане на установените липси, подробно описани в споразумението. Като е съобразил приетата и неоспорена от страните съдебно – икономическа експертиза, установяваща погасяване на част от претендираните суми, въззивният съд е намерил предявения иск за основателен до размера на сумата от 63 936.74 лева – неизплатен остатък по споразумение № 238/15.04.2015 г. и Анекс № 1. Счел е също, че ответницата не е установила, че липсата на парични средства се дължи на неизпълнение на задължения на трети лица спрямо ищеца /застрахователни брокери, посредници и други/, поради което е намерил направените възражения в този смисъл за неоснователни. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В настоящия случай поставеният от касатора въпрос е релевантен за изхода на спора, правно разрешен е от въззивния съд и обосновава решаващия извод за частична основателност на предявения иск. Произнасянето на въззивния съд в случая обаче не е в противоречие с представената от касатора съдебна практика и затова касационното обжалване не следва да се допусне при хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираната от касатора практика на ВКС се приема, че придобиването на качеството отчетник не зависи от вписването му в длъжностна характеристика. Такава може да не е издадена, тъй като законодателството не изисква за валидността на трудовото правоотношение като задължение за работодателя да състави и да връчи на работника длъжностна характеристика. Достатъчно е длъжността, която работникът заема по трудов договор, да съдържа като присъщи задължения на работника действия, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя. Приема се също, че служителите, които нямат задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, независимо че реално имат достъп до тях, не носят отговорност за липси. Това следва от естеството на имуществената отчетническа отговорност, която е създадена за възмезди работодателя за този недостиг, чиито произход не може да бъде установен. Именно поради това отговорността за ценностите е на лицата, които трябва пряко да боравят с тях и това е сърцевината на длъжностното им качество. Липсващите ценности не могат да бъдат търсени от някой, на който те не са връчени за управление и пазене, макар че е имал досег до тях. Що се касае до лицата, които упражняват непосредствен контрол върху други работници с отчетнически функции, те също не носят отговорност за липси по смисъла на чл.207 ал.1 т.2 от КТ, но носят отговорност по чл.203 ал.2 от КТ тогава, когато са извършили умишлени действия, увреждащи или подпомагащи увреждането на работодателя. В процесния случай въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. След анализ на доказателствата - извлечение от трудовата книжка на ответницата, свидетелските показания, заповед № 112/02.02.2017 г., с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 188, т. 3 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 4, вр. чл. 187, т. 7, т. 8, т. 9 и т. 10 КТ – с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, споразумение № 238/15.04.2015 г. и Анекс № 1 към него, сключени в писмена форма с нотариална заверка на подписите, съдържащи и извънсъдебното признание на ответницата досежно заеманата длъжност и трудови функции, при отчитане липсата на длъжностна характеристика и на данни за настъпило изменение в трудовото правоотношение по смисъла на чл. 119 КТ, е обосновал по същество извод, че длъжността, изпълнявана от ответницата съдържа като присъщи задължения действия, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя и същата има качеството отчетник, а не е само лице, което осъществява контрол върху други лица с отчетнически функции. В този смисъл не е налице поддържаното от касатора противоречиво разрешаване на правния въпрос. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Министерство на отбраната. Предвид този изход и на основание чл.287 ал.4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,