Определение № 1502 от 25.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 6/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Моба“ ЕООД, чрез процесуалния представител, срещу решение № 6575 от 31.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 10 900/2024 г. по описа на Софийски градски съд, III – В въззивен състав, с което и след частична отмяна на решение № 20119834/04.04.2024 г., постановено по гр. д. № 10670/2020 г. по описа на СРС, 148 състав, предявеният от Г. Н. И. против „Моба“ ЕООД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ е уважен за сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - причинени болки и страдания, вследствие претърпяно от ищеца пътнотранспортно произшествие на път към работното му място при управление на мотоциклет марка „Пиаджо“, модел „Либерти“, рег. [рег.номер на МПС] на път 11-37 на км. 99+400, ведно със законната лихва върху главницата от датата на настъпване на инцидента - 21.10.2018 г. до окончателното й плащане.

В касационната жалба се поддържа твърдение, че въззивното решение в обжалваната част е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Релевира се оплакване, че изводът на решаващия състав на въззивния съд за 50 % съпричиняване от страна на пострадалия работник Г. Н. И. под формата на груба небрежност, не може да бъде изведен от събраните по делото писмени доказателства и като такъв се явява неправилен и необоснован. Поддържа се довод, че както първоинстанционният съд, така и въззивният съд правилно са приели за установено, че работникът е извършил тежки нарушения на основните правила за движение по пътищата, но неправилно са определили размерът на съпричиняване. Според касатора извършените от работника нарушения обосновават по-висок размер на съпричиняване, а именно 90 %.

В изложението по чл. 280 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като сочи следните материалноправен и процесуалноправен въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да изложи в решението си собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, както и направените въз основа на това, свои фактически и правни изводи по съществото на спора?

Сочи се, че въззивното решение в обжалваната част е в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.02.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с друга практика на ВКС - решение № 346/19.06.2025 г. по гр.д. № 2898/2024 г. на ВКС, III Г.О.

2. Когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпването на злополуката, съдът трябва ли да изследва точно обективното съотношение на приноса на пострадалия, както и да установи в какво се изразява проявената груба небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ и така да определи степента на съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение? – уточнен и обобщен от касационната инстанция в рамките на правомощията в производството по чл. 288 ГПК и в съответствие с указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Сочи се, че постановеното въззивно решение в обжалваната част е в противоречие с практиката на ВКС – решение № 189/17.10.2019 г., постановено по гр. д. № 1446/2019 г. на ВКС, IV ГО и решение № 348/11.10.2011 г., постановено по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, IV Г.О.

Постъпил е отговор от ищеца Г. Н. И., с който се оспорва касационната жалба. Прави се възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол. В този смисъл се сочи, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставените въпроси. Излагат се и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до 50 000 лв. като необжалвано е влязло в сила.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че ищецът е предявил с исковата молба искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) че съществува трудово правоотношение между ищеца и ответника; 2) че през времето на трудовото правоотношение - при или по повод изпълнение на възложената работа, в частност на път за работа - е настъпила сочената в исковата молба трудова злополука, надлежно установена от НОИ; 3) вид и размер на вредите, причинени от трудовата злополука; 4) причинно-следствена връзка между трудовата злополука и причинените вреди. Посочил е, че в тежест на ответника е да докаже възраженията си - това по чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ - проявена груба небрежност от страна на ищеца.

Приел е, че страните не спорят по отношение на три от четирите елемента от фактическия състав на основната претенция на ищеца - за обезщетение за неимуществени вреди - че е съществувало валидно трудово правоотношение между страните, че на път за работа е настъпила сочената в исковата молба злополука, призната за трудова с разпореждане на НОИ, както и че претърпените вреди са в причинно-следствена връзка с трудовата злополука. Посочил е, че пред въззивната инстанция са спорни въпросите за вида и размера на претърпените неимуществени вреди, дали е налице груба небрежност в поведението на ищеца и, при положителен отговор, какъв е процентът на съпричиняване.

От събраните и анализирани поотделно и в съвкупност писмени доказателства е приел за установено, че ищецът е получил травма на десния долен крайник, довела до фрактура на бедрената кост в нейната средна трета, което представлява тежко травматично увреждане на най-голямата и здрава кост в човешкия скелет, водещо до значителна кръвозагуба (около 1,5 литра) и налагащо оперативно лечение. При определяне на справедливия размер на обезщетението въззивният съд е отчел следните обстоятелства: ищецът е бил хоспитализиран три пъти - веднъж за 8 дена и два пъти за по 3 дена, претърпял е три операции при всяко хоспитализиране - за поставяне на интрамедуларен бедрен пирон вътре в костта след наместване на фрактурата, застопорен в краищата си с по 2 винта, и за премахване впоследствие на винтовете, както и че оздравителният процес е продължил в рамките на почти цяла година. В отговор на релевираното възражение е пояснил, че изписването на ищеца „в добро състояние“ след последната оперативна интервенция е немислимо да се интерпретира в смисъл, че ищецът не е преживявал болки и страдания вследствие на увреждането и на операцията. Допълнил е, че липсата на функционален дефицит в активните движения на дясната тазобедрена и колянна стави или хипотрофия на бедрената мускулатура, също не означава, че състоянието на ищеца след третата операция е било безболезнено, а че неговото възстановяване е без усложнения. На следващо място, въззивният съд е отчел претърпените от ищеца болки и страдания, които в началото на възстановителния период са били с по-голям интензитет, тъй като, видно от доказателствата по делото, се е налагало приемане на лекарства с обезболяващ ефект - Милгамма като аналгетик с неврологичен ефект. Допълнил е, че до оперативното отстраняване на първите два винта през януари 2019 г., ищецът не е можел да се обслужва самостоятелно, за което му е помагала съпругата му - св. И.. Взел е предвид, че след тази оперативна намеса ищецът е започнал да сяда, да използва проходилка и постепенно са започнали да отшумяват болките и страданията от претърпяното травматично увреждане. От събраните и обсъдени писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел за установено и обстоятелството, че пет години след инцидента ищецът все още накуцва с пострадалия крак, което е в причинно-следствена връзка именно с трудовата злополука. Поради това е направил заключение, че не е налице стопроцентово възстановяване. Посочил е, че като обстоятелства определящи по-нисък размер на обезщетението следва да бъдат съобразени липсата на психически страдания по-големи от обичайните, съпровождащи подобно травматично увреждане. След съобразяване на посочените обстоятелства, както и икономическата конюнктура през 2018 г., когато е настъпило увреждането, въззивният съд е приел, че справедливото и адекватно обезщетение за травмите, причинени на ищеца вследствие на трудова злополука от 21.10.2018 г., е в размер на 50 000 лв. така, както е определено от първата инстанция.

По поддържаното и пред въззивната инстанция възражение по чл. 201, ал. 2 КТ, решаващият съд е приел, че от събраните и неоспорени писмени доказателства, било установено, че ищецът е извършил следните нарушения на ЗДвП: управляване на моторно превозно средство с несъобразена с пътните условия скорост - чл. 20, ал. 2 ЗДвП, и управление на моторно превозно средство, без да притежава съответно свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада моторното превозно средство - чл. 150а, ал. 1 ЗДвП. Посочил е, че тези обстоятелства не се оспорват от ищеца, но се оспорва, че е налице груба небрежност, евентуално определената от районния съд степен на съпричиняване. Изяснил е, че понятието „небрежност“ не е легално дефинирано, но доктрината и съдебната практика безпротиворечиво приемат, че такава е налице тогава, когато лицето несъзнавано не е предоставило грижата на добрия стопанин при изпълнение на задълженията си. Допълнил е, че грубата небрежност се отличава от обикновената небрежност по степен, но не и по форма, и представлява неполагане на тази грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. След съвкупна преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че с поведението си ищецът безспорно е допринесъл за увреждането си. Посочил е, че доколкото допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата са тежки и преимуществено поведението на ищеца е довело до претърпените увреждания, то размерът на проявената груба небрежност следва да се определи на 50 %, вместо определеното от първата инстанция 60 % съпричиняване. Посочил е, че след редуциране на определения размер на обезщетението с приетия процент съпричиняване ответникът дължи обезщетение в размер на 25 000 лв., което налага частична отмяна на решението на първата инстанция и осъждане на ответника да заплати на ищеца още 9000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

При тези мотиви на въззивната инстанция и двата поставени правни въпроса са обуславящи и поради това осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съпоставяйки наведените във въззивната жалба на ответника доводи, че определеният процент на съпричиняване е неправилен като несъобразен с приобщените по делото доказателства, както и неаргументиран, със съдържанието на мотивите към обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира, че поставеният въпрос е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и че е доказано твърдението на касатора за разрешаването му в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. Отклонението от задължителната практика на ВКС съставлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по посочения процесуалноправен въпрос.

По отношение на втория материалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да изследва степента на допринасяне от пострадалия при наличие на груба небрежност, както се посочи този въпрос е относим към предмета на делото. По въпроса за приложението на чл. 201, ал. 2 КТ е налице практика, съгласно която в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпване на злополуката, съдът трябва да изследва точно обективното съотношение на приноса на пострадалия. Съдът следва да изясни и изложи мотиви за това в какво се изразява проявената груба небрежност - кои действия са извършени при липса на елементарно внимание и при пълно пренебрегване на правилата за безопасност и в зависимост от това да определи степента на съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение. В настоящия случай мотивите на въззивния съд не съдържат обосновка защо именно съдът е приел, че приносът на пострадалия следва да бъде определен на 50 %, в сравнение с определения от първата инстанция 60 %. Решението следва да се допусне до касационно обжалване и по този въпрос, за да се провери дали е налице отклонение от практиката, обективирана в множество решения по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, измежду които и решение № 189/17.10.2019 г. по гр. д. № 1446/2019 г. на ВКС, IV Г.О. и решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, IV Г.О.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че в касационната жалба не се сочат конкретни явни и тежки пороци на въззивното решение, които да обуславят допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Поради изложеното решението на въззивния съд в обжалваната му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В заключение: решението на въззивния съд в обжалваната от касатора част следва да бъде допуснато до касационно обжалване по двата правни въпроса.

Касаторът дължи заплащане на държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 204.52 евро.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение