Определение № 178 от 04.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1027/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса - София срещу решение № 64/12.02.2021 г. по т.д. № 2585/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, VI състав, с което е потвърдено решение № 936/03.07.2020 г. по т.д. № 2537/2019 г. на СГС, ТО, VI – 13 състав в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Специализирана болница за рехабилитация по физикална и рехабилитационна медицина – Димина“ ЕООД, [населено място] на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.45, ал.1, т.3, пр.2 ЗЗО сумата от 12 210 лв., представляваща стойностите на незаплатена болнична медицинска помощ, предоставена за месец март и месец април 2017 г., както и мораторна лихва в размер на 3 025,08 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.10.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Излага, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Специализирана болница за рехабилитация по физикална и рехабилитационна медицина – Димина“ ЕООД, [населено място] оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел за установено, че между страните е сключен договор № 040703/18.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки; с допълнително споразумение от 18.05.2016 г. страните са разширили обхвата на дейността, като за КП № 112, 240,241, 242, 243, 245, 246, 247, 248, 249, 250, 251, 252 и 253 от приложение № 11 „Клинични пътеки по Решението“ и изпълнение на Комплексно лечение на заболяванията, посочени в приложение № 12 „Заболявания, за които се осигурява комплексно лечение /осигурявана е всяка една отделна част от цялостното лечение/ към чл.1 и чл.4 от Наредба № 2/2016 г., както и че за процесните месеци март и април 2017 г. не са констатирани нарушения относно предоставената и отчетена надлимитна болнична медицинска помощ, респ. не са констатирани нарушения на Националния рамков договор за 2016 г., при съобразяване на Констативен протокол № 174/14.09.2020 г., удостоверяващ извършена от НЗОК при ищеца тематична проверка за незаплатени от лечебното заведение като изпълнител на болнична медицинска помощ дейности. С оглед на тези съображения САС е приел, че не е доказано наличието на нарушение, довело до неспазване на съответния диагностично – лечебен алгоритъм, по който е трябвало да бъде изпълнена съответната амбулаторна процедура. Следователно не е установено осъществяването на основанието за отхвърляне от заплащане на неотчетените дейности и приложените във връзка с тях лекарствени продукти, уговорено в чл.35, ал.12, т.2 от договора за месеците март и април 2017 г. Въззивният съд е изложил и съображения, че с чл.52 от Конституцията на РБългария е предвидено право на гражданите на РБългария за здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и ред, определени със закон, като в чл.52, ал.3 от Конституцията е установен принципът за закрила на здравето на гражданите от държавата, както и че здравеопазването се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни осигурителни вноски и от други източници при условия и ред, определени със закон. Прокламираните с Конституцията на РБългария принципи и основни права на гражданите във връзка с опазване на тяхното здраве намират по – нататъшна уредба в Закона за здравното осигуряване и нормативните актове по приложението му. Въззивният съд е анализирал разпоредбите на Закона за здравното осигуряване, като е съобразил дефинирането на дейността по управление и разходване на средства от задължителните здравноосигурителни вноски за закупуване на здравни дейности, което се осъществява от НЗОК и нейните подразделения – РЗОК и които дейности са определени по вид, обем, цена и достъпност; гарантирането на свободен достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ чрез определени в закона пакет от здравни дейности и правото на свободен избор на изпълнител; принципите, при които се осъществява задължителното здравно осигуряване; характера на Националния рамков договор на нормативен административен акт и неговия задължителен характер за НЗОК, РЗОК, изпълнителите на медицинска помощ, осигурените лица и осигурителите, както и съдържанието на същия договор – ред за предоставяне и изисквания към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ, гарантирана като пакет по чл.45 ЗЗО от бюджета на НЗОК; сключването на договори между директора на РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ за осъществяване на дейността по оказването й в съответствие с гарантирания пакет по чл.45 ЗЗО. САС е приел, че предвид императивната разпоредба на чл.59, ал.2 ЗЗО, договорите с изпълнителите на медицинска помощ не могат да бъдат сключвани при по – неизгодни условия от приетите с Националния рамков договор. По отношение на заплащането на оказаната на осигурено лице медицинска помощ е съобразил, че чл.47 ЗЗО предвижда то да се извършва с пари от бюджета на НЗОК от РЗОК, като не се заплаща само медицинската помощ извън обхвата по чл.45 ЗЗО и договореното в Националния рамков договор. Изтъкнал е, че с разпоредбата на чл.23, ал.2 ЗЗО е предвидена възможността при недостиг на средства да се ползват краткосрочни безлихвени заеми от държавния бюджет, като на основание чл.25 ЗЗО е предвидено задължително в бюджета на НЗОК да се задели резерв за непредвидени и неотложни разходи. Въз основа на така изложеното САС е приел, че постигнатите договорки между изпълнителя на медицинска помощ по чл.45 ЗЗО и РЗОК по договорите по чл.59 ЗЗО, с които се ограничава броят на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности в рамките на гарантирания от НЗОК пакет до определена месечна сума като твърд горен размер на дължимите от НЗОК плащания за реално извършени медицински дейности по отношение на здравноосигурени лица, са в противоречие с императивната законова уредба на спорните по делото отношения между ищеца като изпълнител на медицинска помощ от пакета, гарантиран от бюджета на НЗОК по чл.45 ЗЗО, и ответника НЗОК. В процесния случай се претендира заплащане на медицински дейности, като безспорно между страните при всяка от тях е била налице необходимост от спешна хоспитализация за диагностика и лечение. В последната хипотеза лечебното заведение е длъжно да предостави медицинска помощ, освен ако по обективни причини не може да осигури необходимите по обем диагностични и лечебни дейности, в която хипотеза само може да преведе пациента в друго най – близко лечебно заведение, в което може да бъде осъществена тази дейност – чл.24 ЗЗО /ред. 2015 г./. Ищецът е имал възможност да окаже спешна медицинска помощ на избралите го здравноосигурени лица през периода месец март – декември 2015 г., предвид което и при точно приложение на закона им е предоставил такава, а за ответника на основание чл.59 ЗЗО и чл.47 ЗЗО е възникнало задължение да заплати същата. Въззивният съд е изтъкнал, че законът вменява задължение на НЗОК чрез своя бюджет да гарантира на здравноосигурените лица достъп до своевременно и качествено здравеопазване, както и пакет от медицински дейности, които здравноосигурените лица да получат от избрания от тях изпълнител на медицинска помощ, сключил договор с РЗОК, без да дължат сами плащане на изпълнителя, а такова да бъде извършено от НЗОК. Приел е също така, че доводите, че е изчерпан определеният от НЗОК и съответната РЗОК лимит на дейности и суми, които НЗОК е поела задължение да заплати за този месец, не могат и нямат твърдения ефект да изключат отговорността на НЗОК за тяхното изплащане, доколкото отговорността произтича от императивни норми на закона и не може да бъде дерогирана с клауза в допълнително споразумение между касата и частноправен субект, който и няма признати от закона права да влияе между едностранно наложения му от НЗОК лимит. Последният държавен орган има всички предоставени му от закона възможности така да планира, организира и пренасочва предоставения му финансов ресурс в рамките на бюджета на НЗОК, че да изпълни надлежно законово вменените му задължения по гарантиране на свободен достъп на здравноосигурените лица до своевременна и качествена медицинска помощ в избрана от тях на територията на страната лечебно заведение, както и да заплати на последното предоставената медицинска помощ за гарантираните медицински дейности по чл.45 ЗЗО. Въззивният съд е приел, че в случая не се твърди, нито доказва от НЗОК, чиято е доказателствената тежест за този факт, че процесните плащания не са сторени поради изчерпване на средствата в бюджета на НЗОК. Изтъкнал е, че с императивната правна уредба законът вменява в задължение на НЗОК да гарантира със своя бюджет заплащането на изпълнителите на медицинска помощ, сключили договори с РЗОК, на извършените от последните дейности по гарантирания с чл.45 ЗЗО здравен пакет по отношение на здравноосигурени пациенти, като ангажимент на последния държавен орган е така да организира разходването на средствата от бюджета му, че да обезпечи финансово своевременното заплащане на извършените дейности на изпълнителя на медицинската помощ. Отново с императивни правила е предвидено, че гарантираният обем по чл.45 ЗЗО от здравни дейности за всяко здравноосигурено лице е за сметка на бюджета на НЗОК, и нито една норма от закона не предвижда хипотеза, при която по причина административна дейност, респ. разчети на бюджета след решения на НС на НЗОК, да се достигне като последица до прехвърляне на последната отговорност върху здравноосигурените лица или върху изпълнителите на медицинска помощ. В конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява поведение на НЗОК и съответната РЗОК по недобро планиране и системно неизпълнение на възложените им със закон правомощия. Определяните лимити за процесния период не са съответни на реалните обеми извършвани дейности от ищеца като изпълнител на медицинска помощ. С оглед на тези съображения САС е заключил, че НЗОК не може да се освободи от отговорност, като за същата валидно е възникнало задължението да заплати на ищеца стойността на претендираната предоставена болнична медицинска помощ за месец март и месец април 2017г. в размер на 12 210 лв., както и за акцесорната претенция за мораторна лихва в размер 3 025,08 лв. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване, тъй като следните правни въпроси на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК според него са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани със ЗБНЗОК бюджетни средства?; 2/ Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол заплащане на надлимитните дейности? Първият въпрос не отговаря на изискванията на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е относим към правилността на изводите на въззивния съд. Отговорът на този въпрос предполага извършването на същински касационен контрол относно решаващия извод за липса на възможност за освобождаване на НЗОК от отговорност за заплащане на оказаната от ищеца болнична медицинска помощ. По аргумент на т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на обжалваното решение не подлежи на преценка в производството по селекция на касационните жалби по чл.288 ГПК. Дори и въпросът да съответства на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, не е доказано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото е формирана практика на ВКС, обективирана по реда на чл.290 ГПК в решение № 169/16.02.2021 г. по т.д. № 1916/2019 г. на ВКС, II т.о. Прието е, че здравноосигурените лица не са страна по Националния рамков договор за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 ЗЗО. Те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК /чл.4, ал.1 и чл.35, т.1 ЗЗО/, а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет /чл.45, ал.1 ЗЗО/ на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. В случай че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 ЗЗО при превишаване на месечния лимит. Изрично въззивният съд е посочил, че здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. С оглед на това апелативният съд не се е отклонил от формираната практика на ВКС. Вторият въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като по него липсва произнасяне в обжалваното решение. С оглед на това въпросът няма обуславящ характер и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на разноски за настоящата инстанция и с оглед ангажираните доказателства за извършени такива, следва да му се присъди сумата от 1000 лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение