Определение № 60677 от 04.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1480/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Строймар 2013“ ЕООД срещу решение №.ІІІ-346/11.12.20 по г.д.№.2416/20 на ОС Бургас – с което, след частична отмяна на решение №.17/19.02.19 по г.д.№.164/18 на РС Царево, касаторът е осъден да плати на основание чл.200 КТ обезщетение за неимуществени вреди съответно 55000лв. на М. А. Д. и по 35000лв. на С. Т. М., Б. Т. М. и М. Т. М., ведно със законната лихва, считано от 11.04.17 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноски. Ответните страни М. А. Д., С. Т. М., Б. Т. М. и М. Т. М. оспорват жалбата; претендират разноски при условията на чл.36 вр. чл.38 ал.1 т.2 ЗА. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието /в това число с оглед задължителните указания на ВКС, дадени с реш.№.117/7.10.20 по г.д.№.4457/19, ІІІ ГО, с което предходното въззивно решение е отменено и делото върнато за ново гледане/, че са налице предпоставките на чл.200 КТ за ангажиране отговорността на ответника като работодател на наследодателя на ищците /техен съпруг и баща/ за репариране на претърпените от тях неимуществени вреди - болки и страдания във връзка с настъпила вследствие на травматично увреждане, признато по надлежен ред - с разпореждане от №.5104-02-87/28.07.17 на ТП на НОИ - за трудова злополука, негова смърт. Посочено е, че събраните доказателства в тяхната съвкупност несъмнено установяват, че Т. М. Д. е работил по трудово правоотношение при ответника на длъжност „шпакловчик“, като към датата на злополуката /11.04.17/ е полагал труд на обект „Увеселителен парк с водни атракции, четири бара и заведения“ в м.Соленки, землището на [населено място] /Аквапарк Р./, Кула А1 - извършвал шпакловане на необезопасена строителна площадка на третия етаж на кулата на височина 5метра, когато, около 14.30ч., паднал от строителната площадка и след откарването му в МБАЛ Бургас още същата вечер в 21.00ч. починал. При падането на лява страна е била получена съчетана травма /глава, гърди, корем, травматичен шок/, причина за смъртта е травматичният шок - като всяка една от травмите би довела до настъпване на леталния изход, а при използването на предпазни средства интензитетът на травмите би бил по-нисък /съдебно-медицинска експертиза/. Преди започване на работата по шпакловане на работниците не е бил проведен инструктаж и не са им били предоставени предпазни средства /св.Т.К., св.М.К./. При извършването на шпакловъчни работи използването на лични и колективни такива - съответно каска за глава, предпазен колан, противохлъзгащи обувки и предпазен парапет по контура на стълбищната площадка и стълбищните рамене - е било задължително и би предотвратило настъпването на злополуката; липсата на предпазни парапети на стълбищните площадки и стълбището е представлявало опасност дори само при преминаване по съоръжението, а при извършване на шпакловъчни работи по стени и тавани рискът от падане от височина е бил много голям дори за неспециалист строител; дъска не би следвало да се използва като платформа, върху която да стъпи работникът, за да извършва шпакловане, тъй като е тясна, неустойчива и под наклон; в случая не е ясно с каква цел на мястото на злополуката е била поставена такава дъска, но вероятно е била сложена, за да бъде ползвана при измазване на челото, тъй като това е единственото обяснение /заключение съдебно-техническа експертиза/. Същевременно от показанията на разпитаните свидетели се установява, че отношенията между пострадалия и съпругата му били много добри – били неразделни, никога не се карали, той се разбирал отлично и с дъщерите си, с които поддържал близка връзка /живеели в един квартал/, подпомагал ги финансово, направил им сватби; след като го загубили, ищците плачели и се подкрепяли взаимно. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът се е позовал на постановките на ППВС 4/68 и е съобразил, че М. Д., С. М., Б. М. и М. М. са най-близките роднини на починалия, които в най-голяма степен са изпитвали страдание от загубата му; той е бил опора на семейството им, грижил се е за тях и те са разчитали на него, отношенията им са били прекрасни в продължение на много години. Същевременно трите дъщери на починалия са пълнолетни и живеят самостоятелно в отделни домакинства със семействата си, съпругата му е останала без своя спътник в живота на етап, когато децата им вече са напуснали дома и не се нуждаят от непосредствени грижи. При тези обстоятелства, в това число като е съобразил продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, възрастта на страните и отношенията помежду им, както и обществено-икономическите условия в страната, съдът е приел, че справедливото обезщетение възлиза на 55000лв. за съпругата и на по 35000лв. за трите дъщери. Възражението за съпричиняване е намерено за неоснователно. Въззивната инстанция се е позовала на задължителна практика на ВКС, изяснявайки съдържанието на понятието „груба небрежност“. Посочила е, че тя съставлява степен на небрежност, при която увреденият не е положил за себе си грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия; за да има съпричиняване трябва да е установено, че работникът е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание, в нарушение и пренебрегване на основни технологични правила и изисквания за безопасност; при твърдения за наличие на груба небрежност работодателят трябва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата – т.е. че той не само е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но и че е извършвал работата при липса на елементарно старание или внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила на безопасност. Отразила е, че работодателят е длъжен да осигури здравословни и безопасни условия на труд така, че опасностите за живота и здравето на работника да бъдат отстранени, ограничени или намалени /чл.275 ал.1 КТ/. Съгласно разпоредбата на чл.60 от Наредба №.2/22.03.04 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строително монтажни работи на височина, работи на височина се извършват при осигурена безопасност от падане на хора или предмети чрез подходящо оборудване, колективни и/или лични предпазни средства /напр. ограждения, скелета, платформи и/или предпазни /защитни/ мрежи/, а когато поради характера на работата използването им е невъзможно, се предвиждат подходящи възможности за достъп с използване на анкерирани защитни съоръжения или предпазни колани, захванати към устойчива и здрава конструкция; паданията от височина се предотвратяват чрез приспособления /съоръжения, ограждения/, които са достатъчно високи и са изградени най-малко от защитна бордова лента за крака, главно перило за ръце и средно перило за ръце или чрез еквивалентно алтернативно решение /чл.61/; за предотвратяване на риск от падане при работа на височина се осигуряват средства за колективна защита от падане на хора, инструменти, продукти, като по смисъла на пар.1 т.21 от наредбата „на височина“ и „от височина“ е височина, по-голяма от 1,5м., мерено от пода до тавана. Съдът е установил, че пострадалият е паднал от височина 5м. от необезопасена строителна площадка при извършване на дейност по шпакловане в строителен обект, представляващ кула /от доказателствата може да се направи извод, че е паднал през отвора в стената на кулата, предназначен за прозорец, при опит да шпаклова челото, като за целта е използвал дървена талпа, поставена под наклон върху стълбищната площадка и върху самия отвор на стената/-при липса на проведен инструктаж да безопасност и на каквито и да било лични и колективни предпазни средства/. При тези обстоятелства наведените от работодателя възражения за проявена груба небрежност от страна на работника са намерени за неоснователни. Посочено е, че доводите, че е извършвал работата в отсъствието на представител на работодателя и че е водил със себе си трети лица, които е изложил на опасност, не са годни да обосноват извод за наличие на груба небрежност; при установените по делото обстоятелства, че е работникът е заемал длъжността шпакловчик при ответното дружество и че трудовата злополука е настъпила в рамките на работното му време и докато е извършвал дейност по шпакловане в интерес на работодателя, не биха могли да бъдат възприети и доводите, че при липса на трудов договор и възлагане самоволно и без ничии указания е предприел работата, при която е настъпила злополуката. Съобразно чл.201 ал.2 КТ не може да се приеме, че злополуката е в резултат на груба небрежност на работника, когато падането, в резултат на което е загинал, се дължи на неосигурени от страна на работодателя безопасни условия на труд. Надлежното обезопасяване на работните места и осигуряване на безопасни условия на труд е задължение на работодателя и включва система от мерки, които да изключат или намалят риска за живота на изложените на опасност негови работници. При извършване на работа на височина работодателят е имал задължението да осигури подходящо оборудване, колективни и лични предпазни средства - ограждения скелета, платформи и /или предпазни/ защитни/ мрежи, защитна бордова лента на крака, главно и средно перило за ръце, или еквивалентно алтернативно решение. Ако характерът на работата /шпакловане на челото/ не е позволявал използването на такова оборудване и средства, то работодателят е следвало да предвиди подходящи възможности за достъп с използване на анкерирани защитни съоръжения или предпазни колани, хванати към устойчива и здрава конструкция. При тези обстоятелства е формиран извод, че допуснатите от работодателя нарушения на правилата за безопасност на труда изключват грубата небрежност на работника. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Какви са критериите за преценка, по които поведението на работодателя следва да се прецени като такова, изключващо прилагането на чл.201 от КТ - следва ли работодателят не само да допуска нарушения на правилата за безопасност на труда, но и тези нарушения да са наложени като постоянна практика в съответното предприятие; следва ли нарушенията на работодателя да имат отношение към причините, довели до настъпване на злополуката, следва ли работодателят да знае за това, че в работата на предприятието е създадена подобна незаконосъобразна практика?“ /реш. №.157/24.06.14 по г.д.№.6210/13, ІІІ ГО, реш.№.977/14.01.10 по г.д.№.298/ 09, ІV ГО/; 2. „Следва ли съдът, при изграждане на своите крайни фактически и правни изводи, да съобрази всички доводи на страните и съответно да съобрази всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност?“/реш.№.8/19.01.18 по т.д.№.2435/16, ІІ ТО, реш.№.134/30.12.13 по т.д.№.34813, ІІ ТО, реш.№.75/20.06.16 по т.д.№.1608/15, ІІ ТО, реш.№.94/ 13.09.16 по т.д.№.3768/14, ІІ ТО, реш.№.161/4.10.16 по т.д.№.2220/15, ІІ ТО, реш.№.8/19.01.18 по т.д.№.2435/16, ІІ ТО, реш.№.323/27.09.12 по г.д.№.408/ 11, І ГО, реш.№.24/28.01.10 по г.д.№.4744/08, І ГО, реш.№.140/23.03.10 по г.д.№.4755/08, І ГО, реш.№.195/30.03.09 по г.д.№.6291/07, ІІ ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. По отношение на първия въпрос е налице задължителна практика, в това число цитирана от касатора /реш.№.157/24.06.14 по г.д.№6210/13, ІІІ ГО, реш.№.977/14.01.10 по г.д.№.298/09, ІV ГО, опр.№.360/8.04.09 по г.д.№.488/09, ІV ГО, и др./, съгласно която щом работодателят допуска постоянна практика, нарушаваща правилата за безопасна работа, и тя е във връзка с настъпилата злополука, при настъпване на последната не може да се прилага института на грубата небрежност – след като не са били осигурени от работодателя безопасни условия на труд, не може да се приема, че злополуката се дължи на груба небрежност; тогава работниците или служителите действат в интерес на работата и ако пострадат, обезщетението им не следва да се намалява. Изводите на въззивния съд – че съобразно чл.201 ал.2 КТ не може да се приеме, че злополуката се дължи на груба небрежност на работника, когато падането, в резултат на което работникът е загинал, се дължи на неосигурени от страна на работодателя безопасни условия на труд – тъй като надлежното обезопасяване на работните места и осигуряване на безопасни условия на труд е задължение на работодателя, включва система от мерки, които да изключат или намалят риска за живота на изложените на опасност негови работници, в случая с оглед спецификата на работата /на височина/ той е имал задължението да осигури подходящо оборудване, колективни и лични предпазни средства /ограждения скелета, платформи и/или предпазни/защитни/ мрежи, защитна бордова лента на крака, главно и средно перило за ръце - или еквивалентно алтернативно решение/, което не е изпълнил, и поради това допуснатите от него нарушения изключват грубата небрежност - е в съответствие, а не в отклонение от задължителната практика на ВКС, в това число цитираната. От значение е и конкретното поведение на работодателя, респективно конкретното неизпълнение на задължението му да осигури такива условия-доколкото именно то, дори и да е било инцидентно, е било в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат в съответната хипотеза /изпълнението на тези негови задължения по принцип и в други подобни случаи не го освобождава от отговорност в конкретна хипотеза, в която това задължение не е изпълнено и от това са произтекли вреди/. В случая вещото лице, изготвило техническата експертиза, е категорично, че при изпълнение на предвидените в цитираната наредба задълженията за обезопасяване, злополука не би настъпила – поради което изводът, че при неосигуряване на всичко необходимо, в това число съоръжения и инструменти, не може да се прилага „груба небрежност“, е правилен и законосъобразен; тогава работниците и служителите действат в интерес на работата и обезщетението не следва да се намалява. При тези обстоятелства не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно сочената във връзка с втория въпрос задължителна практика съдът е длъжен да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими, относими и представени своевременно доказателства и релевирани възражения, респективно доводите на страните, от които зависи правилното разрешаване на спора. В случая въззивната инстанция е обсъдила релевантните за изхода на спора доказателства и възражения, в това число като се има предвид обстоятелството, че въпросът за трудовия характер на злополуката-вкл.дали е настъпила при и по повод изпълнението на работата, е решен с влязло в сила разпореждане за деклариране на злополуката за трудова /след подадена от работодателя декларация и разследване/ – което страната е могла да обжалва и да се защити в съответен процес – и не може да бъде пререшаван в настоящото производство. От друга страна, направените възражения във връзка със съпричиняването са обсъдени и намерени за неоснователни, като, предвид посоченото във връзка с отговора на предходния въпрос, тези изводи са съобразени със задължителната практика на ВКС и не са произволни. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното въззивният съд не е процедирал в отклонение от задължителната практика и не е налице хипотеза по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Предвид изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На осъществилия процесуално представителство на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА пълномощник на ищците адв.А. М. трябва да се присъди 3547,50лв. адвокатско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл.38 ал.2 ЗА. Мотивиран от горното, ВКС, състав на Трето гражданската отделение,