Определение № 60801 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1691/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Администрацията на Министерския съвет, подадена от пълномощниците юрисконсулт Е. К. и юрисконсулт Б. С., срещу решение №261800 от 15.12.2020 г. по в. гр. дело №1262/2020 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 305658 от 19.12.2019 г. по гр. дело № 35406/2019 г. на СРС в частта, с която на основание чл. 128 КТ, вр. чл. 150 КТ и чл. 262, ал. 2 КТ, вр. чл. 263, чл. 261 КТ, чл. 264 КТ и чл. 86 ЗЗД, Администрацията на Министерския съвет е осъдена да заплати на С. В. Й. сумата от общо 9 038.92лв. - брутно възнаграждение за извънреден труд, положен в работни, почивни дни и официални празници и нощен труд, за периода от м.06.2016г. до м.05.2019г., ведно със законната лихва, считана от 20.06.2019г. (предявяване на иска) до окончателното й изплащане, както и сумата от общо 1356,12лв. лихва върху сумата за периода от 01.07.2016г. до 20.06.2019г., както и в частта по присъдените разноски. Ответникът С. В. Й., със съдебен адрес – [населено място], чрез адвокат С. Л.-Н., оспорва касационната жалба и иска присъждане на направените разноски.

Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че ищецът е изпълнявал длъжност „старши специалист“ в отдел „Снабдяване и транспорт“ в дирекция „Административно и правно обслужване и управление на собствеността“ през исковия период м. 06.2016 г. - м. 05.2019 г. при непълно работно време от 4 часа. Доказването на полагането на извънреден труд в рамките на съдебното производство се извършва с всички доказателствени средства - писмени, гласни /свидетелски показания/, заключения на вещи лица и др. За положения извънреден труд се дължи заплащане на увеличено трудово възнаграждение, независимо дали работодателят е водил специална книга за отчитане на извънредния труд и дали е издал специална заповед, с която да възложи на работника полагането на извънредния труд. Неводенето на специална книга за положена извънреден труд, съгласно изискването на чл. 149 КТ не може да има за последица отхвърлянето на претенцията за извънреден труд, ако останалите данни по делото обуславят несъмнен извод, че такъв труд е полаган. Според въззивния съд в настоящия случай от всички събрани и обсъдени от първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства се установява, че ищецът С. Й. е полагал труд по график, утвърждаван от началника на отдела, на 24 - часови дежурства, включително събота и неделя (почивни дни) и по време на официалните и национални празници. По отношение реалното изпълнение на работата на ищеца на 24 - часов график, пред първоинстанционния съд са изслушани и показанията на свидетеля на ищеца – П. С. П., който е работил на същата длъжност през процесния период. Според него, първоначално смените били по 12 часа, а после станали по 24 часа. Служителите били 4 - ма, а петият бил началник на смяната и изготвял графиците, които се подписвали и съгласували с ръководството. В тези графици са влизали празниците и почивните дни. На месец са се падали между 7 и 10 дежурства на човек. Дежурният имал задължения през целия 24 - часов период, включително през нощта. При сдаване на дежурството в графиците не се пишело кога се сдава, тъй като това било отразено в инструктажа. В сградата има система за чекиране с магнитни карти, но тя не работи след 17.30 ч. и през почивните дни. Влизало се само със завъртане на преградата, иначе картите работели и на четирите входа. Според него платената отпуска била 20 дни, като първоначално, след като постъпил на работа, извънредният труд се заплащал, след това не. Свидетелката на ответника – К. В. С., началник отдел „Човешки ресурси“ в МС, също потвърждава, че ищецът е работил по график на 24 - часови дежурства, т. е. със знанието на работодателя. Оперативните дежурни са работили по график на смени, като графиците са изготвяли самите дежурни.

Въззивният съд е приел за недоказано основното възражение на ответника във въззивната жалба, че ищецът е работил на ненормиран работен ден, поради което не му се дължи възнаграждение за извънреден труд, положен в работни дни - арг. от чл. 263, ал. 1 КТ.

Според въззивния съд съобразно допълнителното споразумение от 26.08.2013 г. и заповед № Н-926/29.05.2019 г. за прекратяване на трудовия договор ищецът е работил на непълно работно време от 4 часа - чл. 138 КТ. Въз основа на писмените и гласни доказателствата в съвкупност, включително графиците за работа, заключението на ССчЕ и свидетелските показания, въззивният съд е приел за установено непротиворечиво, че ищецът е работил по график с определено времетраене от 24 часа в работни дни, в събота и неделя, през нощта и през официалните празници, със знанието и без противопоставянето на работодателя. Не може да се направи извод, че ищецът е работил на ненормирано работно време и с оглед разпоредбата на чл. 139а КТ. Във връзка с установяване размерите на дължимото възнаграждение за положения от ищеца извънреден труд, по време на делнични, почивни дни и официални празници, както и нощен труд през процесния период, пред СРС е прието заключението на основна и допълнителна ССчЕ, които въззивният съд е кредитирал.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди, че е налице предпоставката за достъп до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. Отправени са оплаквания относно обсъдените от въззивния съд доказателства, липса на доказателства и кредитиране на заключение на вещо лице, оспорено от касатора.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при условията на евентуалност, ако се приеме, че горните съображения не обосновават твърдяната неправилност на въззивното решение, са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е съдът да се съобрази с всички събрани по делото доказателства, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други – не. Сочи се противоречие с трайната практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, а именно: решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. дело № 2623/2013 г. на ІV г.о.

2. Презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ при осъществяване на трудовите права и задължения следва ли да се предполага при трудови задължения, представляващи правна възможност/вероятност за изпълнение. Твърди се противоречие с решение № 36 от 19.02.2018 г. по гр. дело № 3244/2017 г. на ВКС, ІV г.о.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №261800 от 15.12.2020 г. по в. гр. дело №1262/2020 г. на Софийския градски съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Първият повдигнат от касатора въпрос е от значение за изхода на делото, но касае неговата правилност, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства. Въпросът съдържа оплаквания относно правилността на въззивното решение поради нарушение на процесуалния закон и не подлежи на разглеждане в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Отделно, повдигнатият въпрос е решен в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, включително представената от касатора практика /решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. дело № 2623/2013 г. на ВКС, ІV г.о./. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в: решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. дело № 196/2012 г. на IV г.о., решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр.д. № 534/2011 г. на ІV г.о., решение № 197 от 23.12.2014 г. по гр. дело № 7364/2013 г. на ІІІ г.о. и др., в които се приема, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Подробно са обсъдени всички доказателства по делото, въззивният съд изрично е посочил на кои от доказателствата по делото се позовава и от кои доказателства се извеждат факти от значение за спора.

По втория повдигнат от касатора въпрос няма решаващо произнасяне на въззивния съд, същият е поставен общотеоритично, касае конкретиката на делото и няма характера на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е повдигнат в контекста на собственото виждане на процесуалните представители на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които считат, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Така, както е формулиран, въпросът съдържа оплаквания относно правилността на въззивното решение поради съществено нарушение на материалния закон и не подлежи на разглеждане в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното, неотносима се явява и сочената като противоречива практика на ВКС /решение № 36 от 19.02.2018 г. по гр. дело № 3244/2017 г. на ІV г.о./.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора и предвид отправеното в отговора на касационната жалба искане, на ответника С. В. Й., чрез адвокат С. Л.-Н., се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, но такива не следва да се присъждат в настоящото производство, тъй като не са представени доказателства за извършването на разноски пред касационната инстанция.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.