Определение № 304 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 642/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 09.12.2020г. по гр.д.№874/20 на ОС Добрич, с което са уважени искове с првно основание чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ. Жалбоподателят – Земеделска кооперация за производствени услуги „Сокол”- [населено място], чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът – Р. М. К., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил изцяло първоинстанционното решение, е признал за незаконно и отменил уволнението на Р. М., извършено със заповед № 46/28.10.2019г. на председателя на Земеделска кооперация за производствени услуги „Сокол” /ЗКПУ „ Сокол”/., възстановил го е на заеманата отпеди уволнението работа„ домакин“ в ЗКПУ „ Сокол“- [населено място] и е осъдил кооперацията да му заплати разноски по делото. Установено е поделото, че с оспорената заповед № 46/28.10.2019 г. на председателя на ЗКПУ „ Сокол”, връчена на дата 28.10.2019 г., на ищеца е наложено дисциплинарно наказание – уволнение, за това че при доставка на гориво, на 01.08.2019 г., той се подписал вместо председателя в „ декларация по ЗМИП “ и „ декларация относно използването на горива за нетранспортни цели по ЗЕВИ”, без да има право и представителна власт за това. Установено е, че като домакин в кооперацията въззивникът е имал по длъжностна характеристика задължения да организира снабдяването, правилното съхранение и отпускането на стоки и материали. За да ги изпълнява точно, той трябва да познава тези нормативни актове, които уреждат получаването, заприходяването и отпускането на стоки и материали и изискванията към първичната счетоводна отчетност. ЗМИП и Правилникът за неговото приложение уреждат друга материя. Въззивникът не е длъжен да познава правната уредба на мерките за превенцията за използването на финансовата система за изпирането на пари и измененията в нея. Прието е за установено от събраните поделото гласни доказателства, че ищецът до доставката на гориво на 01.08.2019 г. е подписвал всичките документи за сделките, в т.ч. изискуемите по ЗМИП и ЗЕВИ декларации като единствен работник в кооперацията при приемането на стоките. Констатирано е, че едната декларация е попълнен образец по приложение № 1 към член 10, ал.2 от отменения към 1.08.2019 г. ППЗМИП и съдържа ръкописен текст за декларатора, данните за самоличността му и данните за кооперацията, като същата е за произхода на средствата по сделката, която попада в обхвата на Закона за мерките срещу изпирането на пари с оглед стойността й и с оглед сключването й от търговец на петрол и петролни продукти – лице по член 4, т.20 ЗМИП, задължено да прилага мерките по член 3 от закона. Констатирано е, че декларацията е уреден в член 66,ал.2 от закона способ, по който това лице изпълнява задължението си да събира информация за произхода на средствата, с които клиентите му извършват сделките с него, като се подава пред него от купувача – клиент, в т.ч. чрез пълномощник, във формата и по реда по член 47, ал.1 – 4 ППЗМИП, а задълженото лице следи за попълване на всички реквизити по образеца за декларацията и за автентичност на декларацията – член 47, ал.2 ППЗМИП. Посочено е, че при нарушаване на реда за попълването й и при съмнения относно автора и съдържанието й то не приема за изяснен произходът на средствата – член 47, ал.4 ППЗМИП. Установено е, че другата декларация е за използването на горивото извън транспорта с оглед качеството на продавача на разпространител на течни горива по смисъла на §1, т. 40 от ДР на Закона за енергията от възобновяеми източници и контролиране на дейността му от длъжностни лица по този закон и по другите нормативни актове по прилагането му, като съдържа ръкописен текст за декларатора, данните за самоличността му и данните за кооперацията. Прието е, че като домакин в кооперацията въззивникът е имал по длъжностна характеристика задължения да организира снабдяването, правилното съхранение и отпускането на стоки и материали. Прието е, че за да гиизпълнява точно, той трябва да познава тези нормативни актове, които уреждат получаването, заприходяването и отпускането на стоки и материали и изискванията към първичната счетоводна отчетност, а ЗМИП и Правилникът за неговото приложение уреждат друга материя, която последният не е длъжен да познава. При тези данни съдът е приел, че щом ищецът –ответник по жалба, е подписал за кооперацията всички декларации, подадени на основание ЗМИП ( отм.) и новия ЗМИП във връзка с предходни сделки с горива, а възражение или забрана от работодателя не са били заявявани, то за него не е възникнало задължение да бездейства, а работодателят е следвало да му разясни, че домакинът не е сред лицата ЗМИП, които могат да декларират пред продавача обстоятелства по ЗИМП, че не е упълномощен да декларира обстоятелства по ЗЕВИ и следва да преустанови подписването на декларациите. Прието е, че допуснатото от служителя действие не съставлява нарушение на трудовата дисциплина – злоупотреба с доверието на работодателя и последният не е имал право да му наложи най – тежкото дисциплинарно наказание, при което въззивният съд е уважил предявените искове. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни пърси от значение за спора:следва ли да има умисъл или може да не е умишлено поведението при извършване на нарушение на трудовата дисциплина, квалифицирано като злоупотреба с доверието и следва ли да има имуществена вреда или е достатъчна самата възможност за вредоносен резултат, кои са релевантните обстоятелства които съдът следва да вземе предвид при преценката си по чл.189 КТ при определяне на адекватно наказание за извършеното, обуславя ли неправилната квалификация в заповедта за уволнение неговата незаконност, какъв е фактическия състав на нарушението по чл.187, ал.1, т.8 КТ-злоупотреба с доверието на работодателя и по-конкретно в случаите, когато е извършено от служител, който осъществява материално-отчетническа длъжност, ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба и допустим ли е служебен контрол при проверка от страна на въззивния съд на правилността на първоинстанционното решение, ако се позове на факти, които не са ралавирани от страната по делото. Поддържа, че са налице основание по чл.280, ал.1,,т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл.269 ГПК1чл.190, ал.1,т.4 КТ и чл.187,т.8 КТ. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените основания. В практиката на ВКС, застъпена и в решение от 21.05.2012г. по гр.д.№932/2011г., ІV г.о. на ВКС, както и други представени от жаллоподателя решения, се приема, че нарушението, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник или служител и работодател, може да се прояви в различни форми. Посочва се, че злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия, с цел извличане на имотна облага, но е налице и в случаите, когато без да е извлечена имотна облага, работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение е извършил деяние, компрометиращо оказаното му доверие, при което е злепоставил интересите на работодателя, независимо дали деянието (действие или бездействие) е извършено умишлено. Приема се също така, че когато работникът или служителят осъществява материално-отчетнически функции, то изискванията за лоялност към работодателя са свързани и с проявата на поведение за опазване имуществото на работодателя и възлагането на материално-отчетническа дейност предпоставя една по-висока степен на оказаното от работодателя доверие, поради което осъществяващият тази дейност работник или служител е длъжен при изпълнение на трудовите си задължения да престира поведение, при което да полага съответната на оказаното му доверие, по-голяма грижа за опазване на повереното му имуществото на работодателя. Приема се, че когато служителят, натоварен с материално-отчетнически функции, възползвайки се от служебното си положение, допуска действия или бездействие в разрез със задължението си за лоялност, то извършеното съставлява тежко дисциплинарно нарушение, за което законът предвижда налагане на наказание дисциплинарно уволнение. Съгласно практика на ВКС, в това число посочената от жалбоподателя, преценката на критерия "тежест на допуснатото нарушение" по чл.189 КТ следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение; за тежестта на нарушението е от значение характерът на изпълняваната работа, степента на отговорност на възложените трудови функции, значимостта на неизпълнение на трудовите задължения с оглед настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, субективното отношение на работника или служителя към неизпълнението. В практиката, изразена и в решение от 25.06.2014г. по гр.д.№991/2014г.,ІІІ г.о. се посочва, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Споделя се разбирането, че съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и че от значение за ангажиране дисциплинарната отговорност на работника или служителя е установяването на дисциплинарните нарушения и тяхното съответствие с фактическите основания, изложени в заповедта за дисциплинарно уволнение. Съобразявайки се с разпоредбите на Кодекса на труда и трайната практика на ВКС въззивният съд е достигнал до извод, че допуснатото от ответника по жалба действие не съставлява нарушение на трудовата дисциплина – злоупотреба с доверието на работодателя и последният не е имал право да му наложи най – тежкото дисциплинарно наказание -уволнение. Така установената практика не е неправилна, поради което не се налага да бъде допуснато касационно обжалване, за да бъде коригирана същата. Що се касае до соченото основание по чл.280, ал.,1, т.2 ГПК- наличие на въпрос разрешаван противоречиво от съдилищата, то същото след изменение на разпоредбата на чл.280 ГПК с ДВ.в.бр.86/2017г. не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. На основание член 78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника сумата 960лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложеното, съдът