Определение № 60433 от 16.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1903/2020 г.

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови решението си в посочения смисъл, съставът на Апелативен съд – Варна на първо място е посочил, че спорният предмет се състои в претендирана от ищеца неустойка в размер на 45 000 лв., договорена между страните по Договор за счетоводно-консултантско обслужване от 01.11.2015 г., дължима при неизпълнение или неточно /некачествено или несвоевременно/ изпълнение на някое от задълженията на изпълнителя по договора. Като е обсъдил твърденията, доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения между тях Договор за счетоводно-консултантско обслужване от 01.11.2015 г., по силата на който „Добруджанска строителна компания“ ЕООД е възложило на ответника в качеството му на изпълнител извършването на писмени и устни счетоводно-консултантски услуги, обуславящи функционирането на дружеството в съответствие с българското счетоводно и данъчно законодателство, както и дейността по ТРЗ и всякакви други дейности, осигуряващи нормалното функциониране на дружеството – чл. 1 от Договора. От своя страна изпълнителят е поел задължение да организира и поддържа счетоводното състояние на дружеството съобразно разпоредбите на българското законодателство; да разработи и поддържа индивидуален сметкоплан на дружеството, да извършва своевременно следващите се счетоводни записвания, както и необходимите изменения в тях, чрез съставяне на коригиращи счетоводни статии, в случаите, когато е необходимо; да води изискуемите синтетични и аналитични счетоводни регистри и осигурява равенство и връзка между тях; да представя пред възложителя вярно и честно имущественото и финансовото състояние на предприятието, отчетения финансов резултат, промените в паричните потоци и собствения капитал на предприятието, както и да съставя ГФО; да изготвя и подава в установените законови срокове изискуемите съгласно действащата нормативна уредба платежни документи, справки и данъчни декларации; да отговаря за организацията на счетоводната дейност в предприятието, включително за допуснатите закъснения при подаване на необходимите декларации и справки; да извършва годишните приключвания на дружеството в съответствие изискванията на ЗСч, националните и международни счетоводни стандарти и при спазване разпоредбите на приложимото данъчно законодателство, без да изисква допълнително възнаграждение; да следи и правилно прилага настъпилите изменения в действащото законодателство, които имат отношения към предмета на договора; да дава своевременни и компетентни консултации на възложителя, насочени към намаляване на неговите данъчни задължения; да документира получените възнаграждения от възложителя; да представлява възложителя пред органите на данъчната администрация, РУСО и други компетентни органи при извършваните от тях проверки и ревизии; да не разпространява под каквато и да е форма получена при или по повод изпълнението на настоящия договор информация и да върне цялата намираща се у него счетоводна документация при прекратяване на договора – чл. 5 от Договора.

Решаващият съдебен състав е приел, че договорът с ответника е прекратен едностранно с писмено предизвестие на 26.02.2017 г., а неизпълнението на задълженията на ответника – за установено, както със заключението на ССчЕ и представените в тази насока писмени доказателства, така и с показанията на разпитаните пред двете инстанции свидетели, надлежно обсъдени.

От установените по делото факти въззивният съд е извел извод за непълно и неточно (в качествено и времево отношение) изпълнение на задълженията на ответника по процесния договор за счетоводно-консултантско обслужване, изразяващо се в допуснати редица нарушения на счетоводното, трудовото, осигурителното и данъчното законодателство, санкционирани от Инспекцията по труда, НОИ и НАП. Освен допуснатите грешки и непълноти във водената от ответника документация, не са обслужвани и публичните задължения на дружеството. Налице са и редица други неизпълнения на задълженията на ответника по договора, касаещи изготвянето на документация, свързана със сключените трудови договори с работниците на дружеството, подаването на осигурителни данни, обявяване на ГФО и редица други пропуски и грешки, за по-голямата част от които са съставени актове от компетентните държавни органи.

Предвид това, съдът е намерил за доказани всички елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на претендираната неустойка, уговорена в чл. 7 от договора, а именно: валидно възникнало договорно задължение за осъществяване на счетоводното обслужване на дружеството, изправност на кредитора, виновно неизпълнение от страна на длъжника и непълно и неточно изпълнение. Посочил е, че, тъй като в случая е налице пълно неизпълнение (в хипотезата на приравнено на такова изпълнение) и неточно изпълнение – в качествено и времево отношение, кредиторът може да търси само една неустойка, а не неустойка за всеки вид неизпълнение.

Възражението за липсата на правно основание за присъждане на неустойката предвид развалянето на договора с едностранно волеизявление на дружеството и уговарянето й за обезщетяване на вредите от неизпълнение, а не от разваляне на договора, е намерено от съда за неоснователено поради съображението, че процесният договор е такъв за периодично и продължително изпълнение, т.е. дори и да се приеме тезата на въззивника /ответник/, че той е развален, а не прекратен, това разваляне няма обратно действие съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД, а има действие за в бъдеще.

Също за неоснователно е намерено възражението за нищожност на неустойката поради противоречието й с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД. За преценка нищожността на неустоечната клауза на релевираното основание съдът е посочил, че изхожда на първо място от характера на задълженията на ответника, разписани в р. ІІІ, чл. 5 от Договора. Неизпълнението на всяко едно от така формулираните задължения за счетоводно обслужване злепоставя в значителна степен интересите на дружеството и предпоставя налагането на имуществени санкции спрямо него, както на практика се е и случило. Поради това и не може да бъде направен изводът, че единствената цел, за която е уговорена неустойката, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

По отношение на релевираното от ответника възражение за прекомерност на неустойката по чл. 92, ал. 2 ЗЗД, решаващият съдебен състав е приел, че възражението е допустимо, доколкото уговорената между страните неустойка не е нищожна като противоречаща на добрите нрави, не е вече платена, както и не е уговорена между търговци, съгласно чл. 309 ТЗ. Изложил е съображения, че въпросът за прекомерността на неустойката е свързан с възможността за намаляване на нейния размер съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД, а съгласно тълкувателната практика на ВКС прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Тъй като липсва законово определение на понятието прекомерност, а и в доктрината няма изработени единни критерии, при прилагане на правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД съдът следва да извърши преценка във всеки конкретен случай за съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с претърпените вреди, но във всички случаи неустойката не трябва да се свежда до размера на тези вреди. Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Ето защо, според въззивния съд, размерът на неустойката, намален поради прекомерност, не трябва да се редуцира до размера на вредите, поради това, че при приравняване на неустойката до размера на доказаните вреди би се игнорирала нейната наказателна функция. Същевременно съдът трябва да прецени какво е превишението на неустойката спрямо вредата, съотношението й с цената на договора, абсолютния й размер, както и да съобрази обичайната практика за уговаряне на неустойка при договори от същия вид. Изхождайки от тези съображения и посочвайки, че в процесния случай е установено от фактическа страна непълното и/или неточно изпълнение на задълженията на ответника, в резултат на което на дружеството са били наложени имуществени санкции в размер на 1 900 лв., съдът е счел, че са налице предпоставките за възникване правото на длъжника да иска намаляване на неустойката, която с оглед на събрания доказателствен материал е прието, че следва да се намали до 10 000 лв.

Настоящият съдебен състав намира че касационно обжалване по искането на Х. И. Д. не следва да се допуска.

Съществената част от формулираните от този касатор въпроси не удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са относими или към правилността на формираните от въззивния съд фактически и правни изводи, или не са били изобщо преценявани от съда, респективно – не съответстват на приетите от него факти, не са обусловили решаващата му правна воля и нямат нужното значение за изхода от спора по смисъла на горецитираната норма, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/2009 г. Със същия акт на нормативно тълкуване изрично е указано, че правилността на обжалваното решение не може да бъде предмет на произнасянето по чл. 288 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. В останалата си част поставените въпроси са разрешени в съответствие с мотивите на ТР № 7/13.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 7/2013 г., поради което отсъства допълнителното селективно основание, на което касаторът се позовава.

Не е налице и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието на обжалвания въззивен акт не се установява превратно прилагане на закона /в неговия обратен смисъл/ или особено груби нарушения на правилата на формалната логика, за да може решението да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба.

Касационно обжалване не следва да се допуска и по жалбата на „Добруджанска строителна компания“ ЕООД.

Формулираните от този касатор въпроси /1-5/ също преимуществено са пряко релевантни към правилността на изведените от въззивния съд изводи, касаещи намаляването на неустойката поради прекомерност, евентуално – не се установява противоречие с посочената практика на ВКС, а напротив – въззивното решение е постановено в съответствие с нея.

Във връзка с втората група въпроси относно задълженията на въззивния съд при постановяване на съдебното решение /6-7/, съдът намира следното: Обстоятелството, че решаващият съдебен състав не е описал едно по едно всяко от доказателствата, от които е формирал изводите си за допуснати множество нарушения при изпълнение на задълженията на ответника по договора не означава, че същите не са взети предвид при формирането на крайния му извод за отговорността на последния, нито пък необсъдените според касатора доказателства за допълнително претърпени вреди биха обусловили извод за различен размер на определената от съда неустойка. Доводите и възраженията на страните са били обсъдени в нужната степен. С оглед горното следва да се заключи, че въпросите нямат значение за крайния изход от спора и/или не са разрешени в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика.

Последната група въпроси, относими към допускането и преценката на гласните доказателства /8-9/, също не могат да обусловят искания достъп до касация. При постановяване на съдебния акт съдът не е отказал да кредитира ничии свидетелски показания по никакви причини, поради което формулираните в тази връзка въпроси не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви и нямат значение за изхода на така разрешения спор. Въпросът, касаещ приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, доколкото може да бъде преценен като правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – съдът с определението си по чл. 267 ГПК е допуснал двама от тримата поискани свидетели на страната /по неин избор/, като видно от отговора на въззивната жалба ищецът не е посочил поотделно какви различни обстоятелства цели да установи чрез разпита на всеки един свидетел, за да се позовава на неизяснена фактическа обстановка по вина на съда. Предвид това, не се установява соченото от страната противоречие с практиката на ВКС.

Касаторът не е формулирал правни въпроси, които да попадат в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се преценяват като основателни доводите, че досегашната практика на ВКС по отношение преценката за прекомерност на уговорена неустойка не отговаря на съвременните икономически, правни и житейски реалности и следва да бъде променена. От друга страна, оплакването, че съдът не е бил безпристрастен при разрешаването на спора и нарушението на ЕКЗПЧОС също било основание за достъп до касация, не съответства на приложимите в производството по чл. 288 ГПК процесуални правила.

На последно място следва да се изтъкне, че въззивното решение не е нито вероятно нищожно, нито вероятно недопустимо, нито очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, като при липса на конкретна обосновка на тези доводи, на същите не се дължи отговор.