Определение № 1631 от 17.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1522/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК), чрез началника на Отдел „Административно и правно обслужване на дейността“ при РЗОК-Бургас П. Д. (служител с юридическо образование по чл. 32, т. 3 ГПК), с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 49/20.06.2023 г., постановено по в. т. д. № 82/2023 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което след частично обезсилване – над сумата от 378072 лв. до 756144 лв. (по главния и евентуалния иск с правно основание чл. 59 ЗЗД), и отмяна на решение № 260018/04.03.2023 г., постановено по т. д. № 476/2020 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, е уважен предявеният от „УМБАЛ Бургас“ АД срещу НЗОК иск за реално изпълнение с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО – за заплащане на сумата общо от 378072 лв., представляваща общата стойност на извършената в периода от 01.04.2018 г. до 31.08.2018 г. надлимитна болнична помощ по клинични пътеки по Договор № 20607/12.05.2017 г. и Договор № 20607/17.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, ведно със законната мораторна лихва в размер на 86674,50 лв. върху част от главницата в размер на 358150 лв. - за периода до 15.11.2020 г. Поради частично оттегляне на касационната жалба, подадена от НЗОК, с влязло в сила определение № 672/19.03.2024 г., постановено по настоящото дело, касационното производство е прекратено в частта, в която Бургаският апелативен съд е обезсилил решение № 260018/04.03.2023 г., постановено по т. д. № 476/2020 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, над сумата от 378072 лв. до 756144 лв. - по главния и евентуалния иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон, а именно в противоречие с правната норма на чл. 59, ал. 1 ЗЗО апелативният съд е достигнал до правния извод, че осъществените от лечебното заведение медицински услуги следва да бъдат заплатени и в случаите, когато стойността им превишава определените стойности (лимита) по Приложение № 2 към индивидуалния договор. В този смисъл счита, че незаконосъобразно въззивният съд е приел, че следва да бъдат заплатени на изпълнителя на болнична медицинска помощ извършените от него на основание индивидуалния договор по чл. 59, ал. 1 ЗЗО дейности и в случаите, когато стойността им е над нормативно и договорно определените размери. Излага подробни правни съображения относно действителната нормативна воля на законодателя, вложена в правната норма на чл. 59, ал. 1 ЗЗО, като поддържа, че техният нормативен смисъл обосновава правния извод, че правото на медицинска помощ в пределите на задължителното здравно осигуряване не е неограничено по предмет, а е лимитирано в рамките на пакета от здравни дейности, гарантирани и закупувани от НЗОК за всички здравноосигурени лица на територията на страната. Счита, че дори и да бе възникнало главното парично притезание, длъжникът би изпаднал в забава едва от изтичане на съответната финансова година, през която са осъществени процесните надлимитни медицински дейности, т.е. от 31.12.2018 г. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, които имат значение за решението по делото, както и да обоснове фактическите и правните си изводи?“; 2. „Следва ли въззивният съд да съобрази своето решение с практиката на ВКС?“ (по тези процесуалноправни въпроси твърди противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 184/17.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 2781/2017 г.; решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на ВКС. I т. о.; решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о.; решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС. II т. о; решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС. I т. о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС. II т. о.; решение № 192/29.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 44/2017 г. и решение № 141/21.09.2021 г. по т. д. № 2586/2019 г., ІІ г. о.); 3. „Дали в качеството на възложител по сключен на основание чл. 59 ЗЗО договор за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки НЗОК е длъжна да заплати на лечебното заведение - изпълнител по договора, стойността на извършени медицински дейности в полза на здравноосигурени лица, на които е признато право на достъп до медицинска помощ, предвид че е надвишен предвиденият в договора лимит на обема и стойността на закупените за конкретен период дейности“; 4. „Какво е значението на установените лимити за заплащане на извършени медицински дейности по отношение правата и задълженията на страните по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки във връзка и с правото на здравноосигурените лица за достъп до медицинска помощ?“; 5. „Дължи ли се на изпълнителя на болнична медицинска помощ заплащане на отчетени от него дейности, в случаите когато стойността им е над нормативно и договорно определените стойности и надхвърля определената за съответното болнично заведение бюджетна рамка, в зависимост от това дали дейността е планова или спешна?“; 6. „С вписването на стойност и отразяване на конкретни суми в Приложение № 2, неразделна част от договора, определен ли е бюджет/рамка/обем, до който лечебното заведение следва да извършва дейността си? Задължен ли е изпълнителят да не превишава този бюджет?“; 7. „Следва ли претендираните суми за извършени дейности от лечебно заведение за болнична помощ над определени стойности да бъдат заплатени само затова, че са извършени, без счетоводно да са отразени в счетоводни сметки и регистри и да има издадени финансови документи със съответните реквизити съгласно Закон за счетоводството, предвид факта, че тези лечебни заведения са търговски дружества съгласно Търговския закон и имат качеството на търговци?“; 8. „Задължително ли изпълнителят следва да инициира специална процедура за коригиране на определените стойности, предвидена в Правила за условията и реда за прилагане на чл. 4. ал. 1 и ал. 2 ЗБНЗОК и следва ли същата да е приключила, за да търси същият заплащане на извършена дейност по съдебен ред с иск за реално изпълнение?“ и 9. „Кой е началният момент, от който може да се търси лихва за забава върху стойността на отчетената в превишение на определените лимити дейност от лечебно заведение предвид едногодишното действие на бюджетния закон на НЗОК?“ (по последния въпрос твърди противоречие с Решение № 141/21.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 2586/2019 г., I т. о., ТК). Счита, че правните въпроси от т. 3 до т. 9, вкл. са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като правният отговор по тях би променил съображенията на съда за основателност на предявения иск и би се достигнало до различен правен резултат. Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. С определение № 439/26.02.2024 г. настоящият съдебен състав на ВКС е спрял на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК съдебното производство до приключване на конст. д. № 15/2023 г. по описа на Конституционния съд на Република България, по което е допуснато искането за обявяване на правната норма, уредена в чл. 55а, ал. 2 ЗЗО, за противоконституционна. С решение № 6/11.04.2024 г. на КС по к. д. № 15/2023 г. (обн., ДВ, бр. 36/23.04.2024 г.) Конституционният съд на Република България се е произнесъл по искането за обявяване на разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО за противоконституционна, поради което е отпаднала процесуалната пречка за произнасяне от ВКС по искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Следователно, спряното съдебно производство трябва да бъде възобновено на основание чл. 230, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО. В процесния период - за времето от 01.04.2018 г. до 31.08.2018 г., лечебното заведение-ищец е осъществило болнична помощ, амбулаторни процедури и е вложило медицински изделия на обща стойност 382982 лв., чиято цена не била заплатена от НЗОК поради надвишаване на стойностите на дейностите за болнична медицинска помощ, уговорени в договора. Тези правнорелевантни факти не са били спорни между страните, като в тази част въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, вследствие на което ги е възприел като свои. Апелативният съд е съсредоточил своята правосъдна дейност върху спорното по делото обстоятелство дали за т. нар. „надлимитни дейности” НЗОК дължи заплащане на възнаграждение – въз основа на сключения между страните договор, респ. на извъндоговорно основание (по чл. 59 ЗЗД). Изяснил е, че съгласно чл. 2 ЗЗО „задължителното здравно осигуряване е дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за закупуване на здравни дейности, което се осъществява от Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) и от нейните териториални поделения - районни здравноосигурителни каси (РЗОК). Задължителното здравно осигуряване предоставя пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК.” Задължителното здравно осигуряване гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса (чл. 4 ЗЗО). С нормата на чл. 35, ал. 1 ЗЗО е уредено право на задължително здравноосигурените лица да получават медицинска помощ в обема на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, и право на спешна помощ там, където попаднат. Видовете медицинска помощ, заплащана от НЗОК, е регламентирана в чл. 45, ал. 1 ЗЗО. С НРД се определят обемите, цените и методиките за остойностяване и закупуване на видовете медицинска помощ (чл. 55, ал. 2, т. 3а ЗЗО). НЗОК планира, договаря и закупува за здравноосигурените лица отделните видове медицинска помощ в рамките на обемите, договорени в НРД и в съответствие с параметрите на разходите по бюджета на НЗОК (чл. 55а ЗЗО). Бюджетът на НЗОК е основен финансов план за набиране и разходване на паричните средства на задължителното здравно осигуряване и е отделен от държавния бюджет (чл. 22 ЗЗО). Състои се от приходна част, разходна част и задължителен резерв, вкл. за неотложни и непредвидени плащания (чл. 23-25 ЗЗО). При анализиране на тези правни норми въззивният съд е достигнал до правното съждение, че разходването на средствата от бюджета на НЗОК се подчинява на финансови правила за разпределение на лимитиран бюджет, като индивидуалните договори с изпълнителите на БМП се сключват в рамките на предварително определени обем и стойности, но с предвидени възможности за корекция на предварително заложените стойности на БМП, която НЗОК заплаща. Споделил е правното схващане, че целта на сключените на основание чл. 59 ЗЗО типови договори между НЗОК и различните болници е да се удовлетвори общественият интерес - осигуряване лечението и здравето на здравноосигурени лица или лица, за които е предвидена правна възможност да бъдат лекувани по реда за лечение на здравноосигурените лица. Приел е, че на изпълнителя на болнична медицинска помощ се дължи заплащане стойността на възложената му с договора болнична медицинска помощ по клинични пътеки, амбулаторни процедури и вложени медицински изделия, когато дейността е осъществена съобразно предвиденото в договора и в изпълнение на възложеното, вкл. когато тази дейност надхвърля предварително заложените лимити. Позовал се е на формираната в този смисъл по реда на чл. 290 ГПК казуална практика (решение № 36/15.08.2022 г. по т.д. № 2521/2020 г. на ВКС, Първо ТО; решение № 154/04.03.2021 г. по т.д. № 2530/2019 г. на ВКС, Второ ТО; решение № 169/16.02.2021 г. по т.д. № 1916/2019 г. на Второ ТО). Счел е, че процесната медицинска помощ действително е била „надлимитна”, но възложителят не може да откаже заплащането ѝ. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е достигнал до правния извод за основателност както на главния (за заплащане на сумата от 378072 лв. – цена за осъществените през исковия период „надлимитни“ медицински дейности), така и на акцесорния иск в размер на 86674,50 лв. - обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху част от главницата в размер на 358150 лв. (148873 лв. за м. 06 + 111051 лв. за м. 07 + 87974 лв. за м. 08 + 10252 лв. за м. 10), изчислена ежемесечно за времето до предявяване на иска - 15.11.2020 г. Макар и първият процесуалноправен въпрос да отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, той не е решен в противоречие с практиката на ВКС (специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Този правен въпрос е свързан с процесуалното задължение на въззивния съд да обсъди всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение - както относно действително установените правнорелевантни факти по делото, така и относно приложимата материалноправна норма, под чиято диспозиция да ги подведе, като тази мисловна логическа дейност ще обезпечи правилното формиране на вътрешното убеждение на съда при решаване на правния спор - въз основа на приетите от него за установени правнорелевантни факти и закона (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като е препратил съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение относно установяването на правнорелевантните факти. Доколкото спорът пред апелативния съд е изцяло правен - относно дължимостта на цената за осъществените от ищеца т. нар „надлимитни дейности“, въззивният съд е развил подробни правни съждения, обосноваващи правния извод за основателност на предявения главен иск. Счел е, че и за тези медицински дейности НЗОК следва да заплати възнаграждение на изпълнителя - на основание сключения между тях договор по чл. 59 ЗЗО. Изложеното становище е аргументирал и с позоваване на казуална практика на ВКС – решение № 36/15.08.2022 г. по т.д. № 2521/2020 г. на ВКС, Първо ТО; решение № 154/04.03.2021 г. по т.д. № 2530/2019 г. на ВКС, Второ ТО; решение № 169/16.02.2021 г. по т.д. № 1916/2019 г. на Второ ТО. Следователно, апелативният съд е разгледал правния спор в неговата цялост - въз основа на приетите за установени от събраните писмени доказателствени средства правнозначими обстоятелства и при обсъждане на всички правни доводи на страните относно приложимото обективно материално право, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС. Въззивното решение не трябва да бъде допускано до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по обобщените от настоящия съдебен състав трети, четвърти, пети и шести въпроси, а именно дължи ли се заплащане на надлимитни, но действително осъществени медицински услуги, респ. дали уговорените или нормативните забрани за тяхното заплащане противоречат на основните начала на правото в Република България. Принципен правен отговор е даден в Решение № 6/11.04.2024 г. на КС по к. д. № 15/2023 г., с което правната норма на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО е обявена за противоконституционна – с нея бе уредена нормативна забрана НЗОК да заплаща оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ над установените в индивидуалните договори по чл. 59, ал. 1 ЗЗО обеми и стойности. Конституционният съд на Република България е изяснил в мотивите на това решение, че разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО ограничава правото на здравно осигуряване по КРБ, защото прилагането ѝ не допринася за достъпността на медицинската или денталната помощ, а точно обратното - прави я по-труднодостъпна. За здравноосигурено лице, което попадне в т. нар. „финансово надлимитно пространство“, остава алтернативата или да получи помощ в рамките на същия месец, но от друг изпълнител на медицинска помощ, ненадхвърлил лимита, или да бъде включено в листата на чакащите на лечебното заведение, което първоначално е избрал. Медицинската помощ независимо дали е спешна, или не, има смисъл, ако се предостави своевременно. Отдалечаването във времето на момента на нейното получаване може да нанесе на пациента непоправими или трудно поправими вреди. Тази разпоредба има пряко отношение към конституционното право на гражданите на здравно осигуряване, като го ограничава. С въведената абсолютна забрана за плащане на надлимитни медицински дейности законодателят автоматично изключва онези случаи, в които надхвърлянето се дължи на обективни причини, така че на здравноосигуреното лице да бъде осигурена необходимата грижа. Определяща за пълноценната реализация на конституционно защитеното съдържание на правото на здравно осигуряване се явява именно потребността на здравноосигуреното лице от достъпна и навременна медицинска помощ. Щом като медицинската помощ е престирана на здравноосигурено лице при спазване на разпоредбите за отчитането ѝ, държавата чрез специализирания публичен орган НЗОК носи отговорност за финансово обезпечаване на удовлетворения интерес в рамките на бюджета на касата. Обратно на това произтичащо от защитеното съдържание на правото на здравно осигуряване изискване, оспорената норма въвежда императивна забрана за НЗОК да заплати за медицинска помощ дори ако по вид спада към гарантирания от бюджета на НЗОК пакет по чл. 45, ал. 2 ЗЗО и е оказана на здравноосигурено лице, но е довела до надвишаване на заложените в договора по чл. 59, ал. 1 ЗЗО максимални обеми и стойности за съответното лечебно заведение. По този начин от прогнозни тези обеми и стойности се превръщат в императивни с фиксиран максимум. Чрез правилото на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО лечебните заведения като изпълнители на медицинска помощ се задължават да изпълняват своите договорни задължения към НЗОК, респ. здравноосигурените лица да упражняват своите осигурителни права към нея, по такъв начин, че прогнозните финансови разчети за необходимите разходи, направени от НЗОК по райони и оттам по лечебни заведения, във всички случаи да се оказват точни и да не се налага дори минимална преразпределителна дейност. По този начин на здравноосигурените лица е вменена една допълнителна и нетипична задача - те също трябва да се съобразяват и да допринасят за стриктното спазване на иначе прогнозните финансови разчети на НЗОК, като правят избора на лечебно заведение не съобразно своите здравни и житейски потребности, а така, че да е адекватен задължително на динамиката, с която различните лечебни заведения на територията на цялата страна и по отделните райони на РЗОК изпълняват договорените обеми и стойности за медицинска помощ. Държавата регулира разходването на ограничен публичен ресурс, какъвто е бюджетът за здравеопазване, но това трябва да се постига при съобразяване с принципа на пропорционалност. Въвеждането на лимити на отделните лечебни заведения не може да намали броя на пациентите (и разходите за лечението им), а само ги пренасочва от едно лечебно заведение, което е изчерпало определения му административно лимит, към друго, което не е. Препятстването на възможността за достъпна медицинска помощ чрез такава законодателна мярка надхвърля социално потребното и обществено оправданото ѝ конституционно обвързване с правото на здравно осигуряване на всеки гражданин. Правилото на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО, което обявява за правно недопустимо да се заплати за вече получена от здравноосигурено лице медицинска помощ, само по себе си не допринася за постигането на преследваната цел - ресурсът на НЗОК да бъде достатъчен за нуждаещите се здравноосигурени лица за цялата календарна година. Разходът за лечението на едно конкретно лице ще бъде с еднаква тежест от гледна точка на общата разходна част на бюджета на НЗОК, без значение дали е било лекувано в лечебното заведение с „нарушени“ обеми и стойности по договор по чл. 59, ал. 1 ЗЗО, или е трябвало да получи медицинска помощ от друг изпълнител на болнична медицинска помощ с „разполагаем обем“. Обстоятелството, че държавата не може да изпълни ефективно задължението си по контрола на бюджетните средства за здравеопазване, не може да бъде основание за въвеждане на ограничения на основни права и такова ограничение е конституционно нетърпимо. Конституционният съд е последователен в разбирането си, че всяко ограничаване на основни права на гражданите, което в действителност е предназначено да компенсира неспособността на държавата да изпълнява задълженията си, е недопустимо в правовата държава ( Решение № 6/2013 г. по к.д. № 5/2013 г .; Решение № 3/2021 г. по к.д. № 11/2020 г. ). По същество в същия смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС с Решение № 169/16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., в което е прието, че уговорената в сключения между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на стойностите по Приложение № 2, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, но няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига те да са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Изяснено е, че здравноосигурените лица не са страна по Националния рамков договор за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО. В същото време обаче те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК ( чл. 4, ал. 1 и чл. 35, т. 1 ЗЗО ), а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет ( чл. 45, ал. 1 ЗЗО ) на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. В случай че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет от болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договора между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 ЗЗО при пререшаване на месечния лимит. Въззивният съд е разрешил поставените обобщени от настоящия съдебен състав материалноправни въпроса в съответствие с постоянната практика на ВКС, като с оглед и на цитираното в обстоятелствената част на настоящия съдебен акт решение на Конституционния съд на Република България не се налага тя да бъде осъвременявана, поради което касационно обжалване не може да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Седмият и осмият въпроси от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГП не са правни, а с тях се релевира довод за необоснованост на въззивното решение, респ. за неправилно прилагане на материалния закон, по основателността на които обаче касационният съд може да се произнесе едва ако допусне касационно обжалване на въззивното решение (арг. чл. 290 ГПК, във вр. с чл. 281, т. 3, предл. 1 и предл. 3 ГПК). Вторият и деветият въпроси следва да бъдат обобщени - имплицитно съдържанието на втория въпрос е в предметния обхват на деветия, като касаторът иска да бъде даден отговор на материалноправния въпрос относно началния момент на изпадане на НЗОК в забава за заплащане на възнаграждение за действително осъществените от изпълнителя „надлимитни“ медицински дейности. По тази правен въпрос е осъществена общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той е включен както в предмета на делото, така е обусловил и решаващата воля на апелативния съд. По въпроса е формирана практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – освен посоченото от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение № 141/21.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 2586/2019 г., II т. о., така и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 50015/20.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 2321/2021 г., I т. о., решение № 47/19.04.2022 г. по т. д. № 418/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 50173/16.12.2022 г. по т. д. № 419/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно която НЗОК следва да изпълни паричното задължение за заплащане на надлимитните дейности до приключване на финансовата година, в която са извършени, като едва след изтичането на съответната финансова година изпада в забава и дължи на изпълнителя на медицинска помощ обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за причинените му имуществени вреди от неточното изпълнение в темпорално (времево) отношение на насрещната парична престация. Настоящият съдебен състав констатира, че по този материалноправен въпрос апелативният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, поради което е осъществена и специалната процесуална предпоставка, уредена чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – в частта, в която е уважен акцесорният иск за заплащане на законна мораторна лихва върху главните парични притезания, изтекла от съответния месец, през който е осъществена процесната медицинска помощ, до 15.11.2020 г. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл. чл. 86, ал. 1 ЗЗД по материалноправния въпрос, обобщен и конкретизиран съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: „Кой е началният момент, от който НЗОК изпада в забава за заплащане на възнаграждение за извършената и отчетена от изпълнителя на медицинска помощ дейност - над определените с договора лимити?“. Обжалваното решение – в частта, в която е уважен предявеният главен иск (за заплащане на възнаграждение за осъществените „надлимитни“ медицински услуги), не е и очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. От друга страна, както бе изяснено, въззивното решение е постановено в съответствие с принципните правни съждения по Решение № 6/11.04.2024 г. на КС по к. д. № 15/2023 г. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1733,49 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение