Определение № 354 от 13.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 572/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 694 от 10.06.2019 г. по в.гр.д. № 2568/2018 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 2856 от 18.08.2018 г. по гр.д. № 13 086/2016 г. на Районен съд - Варна, с което е прието за установено по отношение на Т. Н. Я., че Н. С. Н. е изключителен собственик на следните недвижими имоти: поземлен имот № .... с площ 1 288 кв.м, находящ се в кв. .... по плана на [населено място], обл. Варна, и поземлен имот № .... с площ 770 кв.м, находящ се в кв. .... по плана на с. населено място. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ответницата Т. Н. Я.. В допълнение към касационната жалба, подадена от назначения на жалбоподателката особен представител адв. Бл. Г., са изложени доводи за необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че при постановяване на своето решение въззивният съд е кредитирал показанията на посочените от ищеца свидетели, без да ги анализира задълбочено и да констатира, че същите противоречат на обществено известни обстоятелства. На следващо място, съдът е направил необоснован извод, че средствата за закупуване на двата недвижими имота са били дарени на ищеца от неговата майка, без да изследва дали същите са били дадени от майката с намерение да надари сина си или в изпълнение на нравствен дълг, и дали тя е имала финансова възможност да предостави посочената сума. Сочи, че като е заличил допуснатия до разпит свидетел на жалбоподателката, който не се е явил по причина, за която поискалата го страна не отговаря, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е лишил жалбоподателката от правото на защита. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Трябва ли въззивният съд служебно да установи или да укаже на страната, че за оборване на законовата презумпция на чл. 23, ал.1 СК следва да докаже безвъзмездния характер на дадените от родителя парични средства за закупуване на имота, реалната финансова възможност на даряващия родител към датата на дарението и действителната воля за даряване само на единия съпруг. При оспорено от ответника твърдяно дарение на сума пари от родител на съпруга - ищец и наведени доводи за изпълнение на нравствен дълг на далия парите родител, задължен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата и да обоснове изводите си в една от насоките при постановяване на решението. 2/ Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е заличил свидетел, допуснат за установяване на нови обстоятелства по делото, който обаче не се е явил по причина, за която страната, която го е посочила, не отговаря. Ограничено ли е правото на защита на страната и нарушен ли е принципът на състезателното начало в гражданския процес, след като въззивният съд не е изискал от страната, която е посочила нов свидетел, да посочени неговите имена и точен адрес, за да го призове по делото. 3/ Следва ли въззивният съд да приеме за достоверни и правдиви показанията на свидетел, който твърди, че е придружил съпруга - купувач до нотариалната кантора на нотариуса, изповядал сделката, след като посочва съвсем различно от действителното публично работно място на този нотариус. Твърди се, че при разрешаване на тези въпроси въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС- основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Направено е и позоваване на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Н. С. Н. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Страните по делото са бивши съпрузи. Сключила са граждански брак през 1984 г., който е прекратен с развод през 2011 г. С договор за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № .... г. съпругът Н. Н. закупил на свое име процесните два имота за сумата 2 640 000 лв./ неденоминирани/, която платил на продавачите К. Н. В., М. Н. Д. и Н. Д. Н.. Твърдението на ищеца Н. Н. е било, че цената е платена изцяло с негови лични средства, дарени от майка му С. Г. Н., поради което процесните имоти са станали негова лична собственост. С отговора на исковата молба ответницата е оспорила предявения иск, като е твърдяла, че имотите са закупени със семейни средства. За установяване на твърденията си е поискала да бъдат допуснати двама свидетели. С доклада по делото първоинстанционният съд е дал възможност на всяка от страните да сочи по един свидетел за установяване на твърдяните от нея обстоятелства. От страна на ищеца е допуснат до разпит свидетеля Д. Д., а от страна на ответницата- св. С. Н.- дъщеря на страните. С въззивната жалба ответницата Т. Я. е направила искане за допускане на още двама свидетели за установяване на обстоятелството, че имотите са закупени със семейни средства. С определението си по чл. 267 ГПК въззивният съд, като взел предвид, че при разглеждане на делото в първата инстанция всяка от страните е искала да се допуснат до разпит по двама свидетели, а първоинстанционният съд е допуснал само по един, е приел, че е допуснато процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал.3 ГПК, поради което е допуснал до разпит при довеждане по още един свидетел на всяка страна. В проведеното на 06.02.2019 г. открито съдебно заседание жалбоподателката не е довела свидетел, като е заявила, че същият е болен. Поради това делото е било отложено за съвместен разпит на свидетелите. В следващото съдебно заседание, проведено но 13.02.209 г. жалбоподателката отново не е довела свидетел, като е заявила, че същият продължава да е болен. Делото е отложено за 13.03.2019 г. С молба от 08.03.2019 г. жалбоподателката е уведомила съда, че свидетелят е починал, и е поискала пренасрочване на делото за по- късна дата, за да осигури свидетел. Искането е уважено и делото е отложено за 08.05.2019 г., като на жалбоподателката са дадени указания, че ако не ангажира гласни доказателства, допуснатият свидетел ще бъде заличен. В проведеното на 08.05.2019 г. открито съдебно заседание жалбоподателката отново не е довела свидетел. Въззивният съд е оставил без уважение искането й за ново отлагане на делото, като е посочил, че същото е отлагано три пъти за събиране на допуснатите гласни доказателства и жалбоподателката е имала възможност да осигури явяване на свидетел за твърдяните от нея обстоятелства. При тези данни искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да осигури на страната право на защита, като й укаже да посочи имената и адреса на свидетеля, за да бъде призован, а при неявяването му - доведен принудително, е неоснователно. Жалбоподателката не сочи практика на ВКС в този смисъл. Решение № 31 от 02.02.2001 г. по гр.д. № 620/2000 г. на ВКС, ІІ г.о., не може да обоснове наличие на основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като в него е прието, че съдът може да отмени определението за допускане разпит на свидетел, ако неявяването му или непризоваването му става по вина на страната, която го е поискала. Като една от примерните хипотези за несъбиране на допуснатите гласни доказателства по вина на страната е посочено неявяването на свидетели, допуснати при довеждане. Такъв е и настоящият случай. След анализ на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел, че ищецът е закупил процесните имоти изцяло с лични средства, дарени му от неговата майка. При формиране на този извод се е позовал на показанията на св. Д. Д. и св. Н., като е приел, че същите са логични, последователни и достоверни. Първият е заявил пред съда, че е присъствал лично в дома на ищеца, когато неговата майка му е предала в плик парите, за да си купи нещо, тъй като била помогнала и на неговата сестра. Тогава разбрал от ищеца, че иска да вложи тези пари в придобиването на земя в А., и че вече бил говорил с продавачите. Свидетелят Л. Н. е син на един от продавачите на недвижимия имот. Същият е заявил, че първоначално майката на ищеца е проявила интерес за закупуване на имотите, като намерението й било да ги купи за него, но на свое име. Тъй като ищецът искал имотът да бъде на негово име, продажбата не се осъществила. По късно през 1998 г. ищецът се свързал със свидетеля и изявил желание да купи имота на свое име, за което майка му била съгласна. Според този свидетел средствата за закупуване на имота били дадени от майката на ищеца. Въззивният съд не е кредитирал показанията на св. С. Н., дъщеря на страните, като е приел, че същата е заинтересована от изхода на делото с оглед създадените отношения с нейния баща, когото не е виждала от дълго време и срещу когото е водила дело за издръжка. Първият и третият от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси изразяват тезата на жалбоподателката, че показанията на двамата свидетели са недостоверни и презумпцията на чл. 21, ал.3 СК за съвместен принос не е оборена, тъй като не е доказано по несъмнен начин влагането на лични средства на ищеца, дарени от неговата майка, в придобиването на процесните имоти. По своя характер това са оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, които предполагат преценка на събраните по делото доказателства, каквато не може да бъде извършена в тази фаза на касационното производство. Поради това тези два въпроса не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът