Определение № 50435 от 19.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1529/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Национална здравноосигурителна каса - София срещу решение № 43/14.03.2022 г. по т.д. № 397/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260039/26.10.2021 г. по т.д. № 67/2020 г. на Окръжен съд - Габрово, с което касаторът е осъден да заплати на МБАЛ "Д-р Стойчо Христов " ЕООД, със седалище в [населено място], на основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 58 от ЗЗО, сумата от 58 087 лева – дължимо плащане за оказана през м. ноември 2018 г. и отчетена болнична медицинска помощ на задължително здравноосигурени лица, на основание сключен договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки от 25.05.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 05.11.2020 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното заплащане на главницата. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Оспорва правилността на изводите на въззивния съд, за дължимост на претендираните от ищеца суми, без да бъдат отчетени клаузите на сключения договор за заплащане на медицинска дейност от касата и без да се държи сметка за ограничения размер на бюджетните средства, в рамките на които е договорено изпълнението на ответника. Нормативното / чл. 4 от Закон за бюджета на НЗОК за 2018 г. вр. с чл. 29 и чл. 51 от ЗЗО / и договорно / чл. 33 и сл. във връзка с приложение № 2 към договора и чл. 58 - чл. 62 от ЗЗО / ограничение на отговорността на НЗОК, за които са изложени подробни съображения в касационната жалба, в рамките на което ограничение касата е изправна страна по договора с ищеца, според касатора изключва основателността на предявения иск. Акцентира се на приетото в решение № 2/22.02.2007 г. по конст. дело № 12/2006 г. на Конституционния съд на Република България, в смисъла, че обхватът и обемът на медицинската помощ трябва да бъдат определени, т.е. не са неограничени. Закупуването на неограничени по обем здравни услуги / надлимитни / с ограничени, предварително рамкирани / бюджетни / средства е икономически неосъществимо и не гарантира, а напротив - нарушава правото на здравноосигурените лица на достъп до медицински услуги и свободен избор на изпълнител, тъй като отрича планирането и контрола за ефикасно и ефективно използване на средствата от финансовата рамка. Предвиденият ред, за финансиране на конституционно прокламираното социално право на достъпно здравеопазване, изключва, според касатора, пълната свобода на договаряне. Ответникът по касационната жалба МБАЛ "Д-р Стойчо Христов" ЕООД оспорва основателността на касационната жалба и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е споделил установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка - че медицинските дейности, за които ищецът претендира плащане,са извършени реално и са част от пакета здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК и Националния рамков договор за 2018 г., както и че са надлежно отчетени пред РЗОК, като са констатирани нарушения, но припадащите се за съответната болнична помощ,извършена в нарушение, суми са приспаднати от подлежащата на плащане от НЗОК. Единственото основание за отхвърляне на плащането от НЗОК е било, че надвишава съответните месечни стойности по Приложения към процесния договор от 25.05.2018 г. Въззивният съд се е позовал на конституционно гарантирани права на здравно-осигурените граждани - за свободен достъп до медицинска помощ, чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, гарантиран с бюджета на НЗОК и на свободен избор на изпълнител – чл. 52 от Конституцията на Република България, чл. 4 ал. 1 и чл. 35 от Закона за здравното осигуряване. Съдът посочва, че нито в договора, нито в нормативните актове е предвидено, при изчерпване на предварително определените лимитирани бюджетни средства изпълнителят на болнична медицинска помощ да може да откаже предоставянето й на здравноосигурени лица, в рамките на гарантирания здравен пакет, както и не е предвидено при надхвърлянето на заложените лимити възложителят да се освободи от отговорност към изпълнителя на болнична помощ. Съдът е наблегнал на гарантирането правото на свободен достъп на здравноосигурените лица до избрано от тях лечебно заведение с предвидения в бюджета на НЗОК задължителен резерв / чл.1 ал. 2 т. 1.3 ЗБНЗОК за 2018 г. /, за непредвидени и неотложни разходи / според чл. 26 ал. 2 от ЗЗО поемащ плащането на разходите при значителни отклонения от равномерното разходване на определените бюджетни средства /. С този аргумент съдът е обосновал неоснователност на възражението на ответника, за съществуваща колизия между бюджетния закон / въвеждащ конкретна финансова рамка / и другите законови норми, в областта на здравеопазването, гарантиращи без ограничения права на здравноосигурените граждани. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Основателен ли е предявеният иск, с правно основание чл. 79 вр. с чл. 86 ЗЗД, във връзка с изрично посочените разпоредби на НРДМД – 2018г. ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с приетото в решение № 2/22.02.2007 г. по конст. дело № 12/ 2006 г. на Конституционния съд на Република България; 2/ Има ли колизия между правни норми от един и същи ранг ? – допълнителният селективен критерий се сочи в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата. Първият въпрос не удовлетворява изискването за правен - по приложението на правна норма или правен принцип, независимо от конкретиката на спора, като изисква директен отговор за правилността на въззивния акт – дължим в друга фаза на касационното производство, след допускане на касационното обжалване и на различни от основанията по чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК основания – тези по чл. 281 т. 3 ГПК. Това е достатъчно да го изключи, като преценимо основание за допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос, видно от обстоятелствената част към същия, е предпоставен от предвиденото в чл. 22 - чл. 29 от ЗЗО и чл.4 от ЗБНЗОК за 2018 г. във връзка с чл. 119 от Закона за публичните финанси, според който „ не се допуска извършването на разходи или поемането на задължения, които влошават салдото по консолидираната фискална програма, освен в случаите, когато по предложение на Министерския съвет Народното събрание е приело съответни изменения и допълнения в Закона за държавния бюджет или в ЗБДОО и/или в ЗБНЗОК за съответната година„ – от една страна, а от друга - чл. 35 от ЗЗО, според който „ в правото на задължително осигурените лица са включени получаването на медицинска помощ, в обхвата на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, както и на спешна помощ там, където попаднат „ и чл. 81 ЗЗ, според който „ всеки български гражданин има право на достъпна медицинска помощ при условията и по реда на този закон и на ЗЗО „. Доколкото въззивният съд се е обосновал с противопоставените разпоредби и коментирал, отричайки я, колизия в законови норми от областта на здравеопазването, приложими към спора, вторият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не се обосновава допълнителния такъв, в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, поради формирана практика на касационна инстанция, която настоящият състав споделя, доколкото същината на визираната колизия е в относимост към проблема за характера на договора за извършване на болнична помощ и съотнасяне на клаузите му към нормативната рамка на тази дейност, на който е даден отговор в Решение №169/16.02.2021г. по т.д. № 1916/2019г. на II т.о. на ВКС .Прието е, че здравноосигурените лица не са страна по НРД за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО. Те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК /чл. 4, ал. 1 и чл. 35, т. 1 ЗЗО/, а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет /чл. 45, ал. 1 ЗЗО/ на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. В случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ, поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 ЗЗО, при превишаване на месечния лимит. В решения по т.д.№ 385/2020 г. и т.д.№ 2530/2019 г. на ІІ т.о. на ВКС, по идентични на посочените в предходното решение съображения, е прието, че не се касае за „дерогиране“ на договорни клаузи, а за кумулативното им съблюдаване с нормативната уредба, въвеждаща финансова рамка именно с бюджета на НЗОК, вкл. с императивно заложения резерв за медицински дейности – за „непредвидени неотложни разходи„, гарантиращи правото на свободен достъп на здравноосигурените лица до избрано от тях лечебно заведение, а не с лимитите в индивидуалните договори за БМП. Точно това е приел и въззивният съд. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение