Определение № 239 от 20.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4152/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника Е. Н. Ц., действаща като ЕТ „Ригел – Е. Ц.“, срещу определение № 8481 от 29.04.2025 год., постановено по в. ч. гр. дело № 1276/2025 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-В с-в, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на определение № 23374 от 05.06.2024 год., постановено по гр. дело № 15420/2024 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 164 с-в, поправено с решение № 22567 от 12.12.2024 год., е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК с вх. № 141330 от 29.04.2024 год. на ответника Е. Н. Ц., действаща като ЕТ „Ригел – Е. Ц., за допълване на постановеното по посоченото дело определение № 17048 от 19.04.2024 год. за прекратяване на производството в частта му за разноските, чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 950 лв. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд бил приел, че на ответника не се дължат разноски, тъй като разходът за такова бил направен след прекратяване на делото. Според трайната практика на ВКС, достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 от ГПК е разноските да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл. 131 ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяването на производството. В случая, производството било прекратено на 19.04.2024 год., но ответникът не бил уведомен за това прекратяване на същия ден. Напротив, уведомен бил в доста по-късен момент, когато вече бил заплатил разноски за адвокатско възнаграждение за правната помощ, която му била предоставена за изготвяне и подаване на отговор на исковата молба. Разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК не установявала краен срок, до изтичането на който искането за присъждане на разноски да бъде отправено до съда, респ. да бъдат представени доказателства за извършването им, поради което ответникът можел да стори това до приключване на устните състезания пред съответната съдебна инстанция, а ако производството по делото е прекратено по искане на ищеца в хипотеза на оттегляне или отказ от иска преди провеждане на първото съдебно заседание по делото – и след постановяване на определението, с което производството е прекратено. Следователно не било от значение обстоятелството дали съдът бил насрочил и провел открито съдебно заседание по делото, щом и след прекратяването на делото ответникът можел да представи доказателства за извършването на разноските. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, по дела за отмяна на уволнение и възстановяване на работа възнаграждението било не по-малко от размера на минималната месечна работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ или към момента на определяне на възнаграждението по реда на чл. 2. Минималната работна заплата за 2024 год. била в размер на 933 лв., а уговореното и заплатено от ответника възнаграждение било в размер на 950 лв. – видно от представените договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане. Щом ответникът бил получил препис от исковата молба и бил сторил разноски за да подаде отговор, то при прекратяване на производството за него възниква правото да бъде обезщетен за сторените разноски. Той бил длъжен да изчерпи доводите и възраженията си с отговора срещу исковата молба, а ползването на адвокатска помощ при тази му дейност било наложително, с оглед предвидените от процесуалния закон преклузии. Обстоятелството, че ищецът се бил дезинтересирал от предявените искове и ги бил оттеглил не променяло факта, че с действията си бил принудил ответника да ангажира правна защита по образуваното срещу него дело. Договорът бил сключен за защита и представителство в цялото исково производство. В изложението към частната касационна жалба като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: За приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК – следва ли на ответника да се присъждат разноски при прекратяване на производството по делото? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 89 от 22.01.2010 год. на ВКС по ч. т. дело № 752/2009 год., І т. о., ТК, определение № 289 от 12.05.2011 год. на ВКС по ч. гр. дело № 255/2011 год., ІV г. о., ГК, определение № 429 от 02.11.2010 год. на ВКС по ч. гр. дело № 417/2010 год., ІІ г. о., ГК. Ответната страна С. Д. Д. излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално – доводи за неоснователност на частната касационна жалба. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по гр. дело № 15420/2024 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, е било образувано по обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, предявени от С. Д. Д. срещу ЕТ Ригел – Е. Ц.. С молба от 10.04.2024 год., преди провеждане на първото по делото открито съдебно заседание, ищецът заявил отказ от предявените искове на основание чл.233 от ГПК и поискал производството по делото да бъде прекратено. С определение № 17048 от 19.04.2024 год., постановено в закрито заседание, първоинстанционният съд прекратил производството по делото. На 29.04.2024 год. ответникът подал молба, с която поискал на основание чл. 248 ГПК допълване на определението за прекратяване на производството по делото в частта му за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 950 лв., което първоинстанционният съд уважил частично – до размера от 400 лв. на основание чл. 78, ал. 4 и 5 ГПК и чл. 9, ал. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд е изложил съображения, че в случаите на прекратяване на производството по делото поради направен отказ от иска, ответникът има право на разноски, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Същото обаче ще е основателно само когато разноските са извършени след получаване на препис от исковата молба и преди прекратяване на делото. Направените преди получаване на препис от исковата молба и след прекратяване на делото разноски не се дължат, тъй като са направени без основание и не по повод на делото – до датата на получаване на препис от исковата молба и след прекратяване на делото ответникът няма основание да ангажира адвокат и да прави разноски за процесуалната си защита по делото /определение № 463 от 07.10.2013 год. на ВКС по ч. гр. дело № 5009/2013 год., І г. о., ГК/. В разглеждания случай производството по делото е било прекратено с определението от 19.04.2024 год., а ответникът е депозирал отговор на исковата молба на 23.04.2024 год., с която е направил и искане за присъждане на разноски за заплатен адвокатски хонорар. На 29.04.2024 год. ответникът е депозирал и молба по чл. 248 ГПК за допълване на определението за прекратяване на производството по делото, в частта за разноските, с искане за присъждане на сторени от ответника разноски за заплатен адвокатски хонорар. Според приложените към отговора на исковата молба писмени доказателства, разноските за адвокатско възнаграждение били извършени след постановяване на определението на сда от 19.04.2024 год. за прекратяване на делото – договорът за правна защита и съдействие бил сключен на 01.04.2024 год., но договореното адвокатско възнаграждение било изплатено по банкова сметка на 22.04.2024 год., т.е. след прекратяване на производството по делото. Следователно ищецът не дължал заплащането на разноските, направени от ответника след прекратяване на производството по делото, поради което молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като поставеният от касатора въпрос е включен в предмета на спора и е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената практика на ВКС, намерила израз в цитираните в изложението определения, както и в определение № 745 от 19.11.2015 год. на ВКС по ч. гр. дело № 5032/2015 год., ІV г. о., ГК, определение № 142 от 24.03.2016 год. на ВКС по ч. гр. дело № 449/2016 год., ІV г. о., ГК, определение № 90 от 21.02.2017 год. на ВКС по ч. гр. дело № 4625/2016 год., ІV г. о., ГК, определение № 23 от 15.01.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 4577/2018 год., III г. о., ГК, определение № 486 от 14.11.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 4270/2019 год., IV г. о., ГК, определение № 439 от 25.11.2020 год. на ВКС по ч. т. дело № 1389/2020 год., І т. о., ТК, определение № 50445 от 02.11.2022 год. на ВКС по ч. т. дело № 1899/2022 год., І т. о., ТК, определение № 60317 от 29.09.2021 год. на ВКС по ч. т. дело № 1754/2021 год., I т. о., ТК, определение № 60447 от 14.12.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2457/2021 г., I т. о., ТК и др. Съгласно тази практика, която се споделя от настоящия съдебен състав, по силата на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право да иска заплащането на извършените от него разноски, включително и тези за адвокатско възнаграждение, при прекратяване на производството по делото. С връчването на препис от исковата молба ответникът се уведомява за образуваното срещу него исково производство и от този момент той има възможността да търси правна помощ и да упълномощи адвокат за защита на правата си. Не съществува законово изискване за момента, в който възнаграждението на адвоката трябва да бъде заплатено, поради което няма пречка това да стане едновременно със сключването на договора за правна защита и съдействие /договора за поръчка/ и извършването на упълномощаването. От момента на плащането ответникът е извършил разноски за адвокат и има възможност да претендира заплащането на същите по реда на чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на производството. За да се иска ангажирането на отговорността на ищеца за тези разноски обаче, те трябва да направени във връзка с висящото съдебно производство. Това налага те да са извършени до момента, в който ответникът е узнал за прекратяването на воденото срещу него производство. Разгледана по същество, частната касационна жалба е частично основателна. Предвид така възприетото разрешение на поставения по делото правен въпрос по приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК, неправилно въззивният съд е приел, че на ответника не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като същите са направени без основание /след прекратяване на производството по делото/. На ответника е бил връчен препис от исковата молба на 26.03.2024 год., като същият е депозирал отговор на 23.04.2024 год., чрез адв. А. М. /надлежно упълномощен/ – т.е. защитата е била осъществена. Поискал е и присъждането на направенте разноски за адвокатски хонорар, като е представил договор за правна защита и съдействие – с предмет представителството по гр. дело № 15420/2024 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, с който е уговорено възнаграждение в размер на 950 лв., както и потвърждение, удостоверяващо заплащането му по банков път на 22.04.2024 год. Междувременно ищецът е подал на 10.04.2024 год. молба, с която е заявил отказ от исковете, като с определение № 17048 от 19.04.2024 год. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото на основание чл. 233, ал. 1 ГПК. Съобщението за така постановения съдебен акт, ведно с препис от същия, са били надлежно връчени на ответника на 08.05.2024 год., а още на 29.04.2024 год. същият е подал молба, съдържаща искане по чл. 248 ГПК за допълване на определението за прекратяване на производството по делото в частта му за разноските чрез присъждането на сумата от 950 лв. – адвокатско възнаграждение. Въззивният съд не е съобразил правнорелевантното обстоятелство, че разноските за адвокатско възнаграждение са били направени от ответника преди същият да узнае за прекратяването на воденото срещу него производство, като в случая за дата на узнаване следва да бъде зачетена тази, на която ответникът е направил искането по чл. 248, ал. 1 ГПК – 29.04.2024 год. /чл. 175 ГПК/. Ищецът не твърди и по делото няма данни, че ответникът е узнал за прекратяването в по-ранен момент чрез осъществяване на достъп до електронното съдебно дело, какъвто е бил разрешен на процесуалния му представител /заявление на стр. 21 от първоинстанционното дело/ или по друг начин. Следователно претендираните разноски са сторени във връзка със защитата по делото. В хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК не е предвидена възможност за пълно или частично освобождаване на ищеца от отговорност за разноски извън случая по чл. 78, ал. 5 ГПК. Затова ако договорът между ответника и неговия довереник е сключен за процесуално представителство до приключване на съдебното производство като е заплатен пълния размер на уговореното възнаграждение, отговорността на ищеца не се ограничава само до разноските за извършените от адвоката действия до момента на прекратяването на производството, респ. съдът не може да присъди на ответника разноски за адвокатско възнаграждение само за тези действия /определение № 670 от 19.10.2015 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3982/2015 год., ІV г. о, ГК, определение № 90 от 21.02.2017 год. на ВКС по ч. гр. дело № 4625/2016 год., ІV г. о., ГК и определение № 498 от 19.07.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1586/2019 год., ІІ т. о., ТК, определение № 162 от 02.04.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2377/2018 год., IV г. о., ГК, определение № 2241 от 19.07.2023 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2792/2023 год., I г. о., ГК, определение № 929 от 29.02.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 48/2024 год., ІV г. о., ГК и др. От даденото разрешение с решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 год. на СЕС по преюдициално запитване, което е задължително за съдилищата – чл. 633 ГПК, следва, че при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът /каквото искане в случая е релевирано своевременно от ищеца/, посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа /с предишно наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не обвързват съда. Дължимият размер на разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъде определен в тези случаи при съобразяване на предмета на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. Основният ориентир при преценката за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят, а правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения – например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси, определя сложност в по-ниска степен /в този смисъл определение № 50015 от 16.02.2024 год. на ВКС по т. дело № 1908/2022 год., I т. о., ТК, определение № 638 от 18.03.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 757/2023 год., I т. о., ТК, определение № 1570 от 12.06.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 664/2024 год., II т. о., ТК, определение № 2289 от 13.05.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3051/2023 год., IV г. о., ГК, определение № 2080 от 04.07.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 633/2025 год., II т. о., ТК и др./. В разглеждания случай предмет на спора са претенции по чл. 344, ал. 1 т. 1 и 2 КТ, като твърденията в исковата молба за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес са свързани с това, че не е налице намаляване на обема на работа /т.е. не е осъществено приложеното от работодателя основание за прекратяване на трудовото правоотношение/ и не е извършен подбор по чл. 329 КТ. Ищецът е направил искания за събиране на писмени доказателства. С подадения отговор на исковата молба ответникът е изложил съображения за законосъобразността на извършеното уволнение, позовавайки се на спад в оборота и реализираната продажба от дружеството /склад София/, както и на обстоятелствата, че длъжността на ищеца е единствена по щатното разписание, че на същия са били възложени ръководни функции и той не е имал задължението да извършва лично продажби. Ответникът не е оспорил, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „Ръководител отдел по продажбите“, както и че в този отдел са работили трима служители, като не е релевирал доказателствени искания. Настоящият съдебен състав намира, че спорните факти, обема на доказателствата, които според страните ги обективират и наличието на утвърдена съдебна практика /в т.ч. по въпроса за възложената на работодателя доказателствената тежест да установи наличието на връзка между намалелия обем на работата и трудовата функция на уволнения работник/, както и задължителна такава по приложението на чл. 329 КТ, характеризират делото, като такова с ниска фактическа и правна сложност, поради което претендираните от ответника разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 950 лв. се явяват прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и следва да бъдат намалени, като обоснованото и справедливо възнаграждение е за сумата от 500 лв. Ето защо въззивното определение следва да бъде частично отменено, а искането на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено до размер на сумата от 500 лв. – разноски за възнаграждение за един адвокат за прекратеното първоинстанционно производство. В останалата обжалвана част въззивното определение трябва да бъде потвърдено. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение