Определение № 979 от 29.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3458/2015 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от управителя Г., чрез процесуалния представител юрисконсулт М. против въззивно решение № 708 от 9.04.2015г. по в.гр.д. № 602/15г. на Окръжен съд Варна, с което е отменено решение № 189 от 12.01.15г. по гр.д. № 11803 по описа за 2014г. на Районен съд Варна в частта досежно обективно съединените искове с правно основание чл.224 ал.1 от КТ и чл.86 от ЗЗД и вместо това е постановено друго, с което е осъдено [фирма] да заплати на Е. Д. Д. сумата от 6 825 щатски долара, след приспадане на следващите се удръжки, представляваща обезщетение за 42 дни неизползван платен годишен отпуск /за 2012г. – 5 работни дни, за 2013г. – 25 работни дни и за 2014г. – 12 работни дни/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.09.2014г., както и 167.52 щатски долара, представляваща обезщетение за забава за периода 23.06.2014г. – 17.09.2014г., на основание чл.86 от ЗЗД, като е потвърдено решението в останалата част и са присъдени следващите се разноски. В. съд е постановил акта си, след като буквално е тълкувал съдържанието на подписаното от страните споразумение, в което е договорено, че „на основание чл.224 ал.1 от КТ на работника ще се изплати обезщетение за неизползвания годишен отпуск, ако има такъв към момента на прекратяването” и работодателят дължи възнаграждение за месец юни в размер на 6 050 щатски долара /при договорено такова в сключения трудов договор от 3 250 щатски долара/. Независимо, че е обсъдил ангажираните по делото като доказателства – трудов договор, съгласно който месечно трудово възнаграждение е 3 250 щатски долара и платежно нареждане, удостоверяващо, че за месец юни на работника е била реално изплатена сумата от 6 050 щатски долара, включваща трудово възнаграждение за отработените за месеца 15 работни дни и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 15 работни дни /при реално полагащи се 11/, въззивният съд е преценил, че следва да ги игнорира за сметка на споразумението, което следва да се приложи стриктно, защото подбудите за сключването му са ирелевантни, подписано е доброволно от страните и не е оспорено от ответника. Като основание за допустимост касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГП, като поставя въпрос, чието съдържание се свежда до това: дължи ли съгласно чл.224 ал.1 КТ работодателя повторно заплащане на вече платено обезщетение за неизполван платен годишен отпуск. Счита, че въззивният съд го е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на ТР № 4 от 27.01.2006г. по т.д. № 4/2005г. на ОСГТК на ВКС, както и решения по чл.290 от ГПК № 564 от 5.10.2010г. по гр.д. № 100/10г. на ІІІ г.о. и № 289 от 19.10.2011г. по гр.д. № 618/10г. на ІІІ г.о. Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. К. жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Преценявайки допустимостта й, Върховният касационен съд в настоящия състав, след преценка на изложените доводи и данните по делото, намира че въззивният съд е разрешил поставеният от касатора въпрос за повторната дължимост, съгласно чл.224 ал.1 КТ, на вече изплатено обезщетение за неизполван платен годишен отпуск от страна на работодателя, който е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и е от значение за изхода на спора, в противоречие с установената практика на ВКС, поради което на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, следва да се допусне касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение