Определение № 4346 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1439/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на 149 СУ „Иван Хаджийски“ – [населено място], представлявано от адв. Я., срещу онази част от Решение № 28 от 06.01.2025 г. по в. гр. д. № 3261/2024 г. на СГС, в която, като е потвърдено Решение № 18300/07.11.2023 г. по гр. д. № 67 064/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 119 състав, касаторът е осъден да плати на В. Ц. И. 20 000. 00 лева - обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 28.01.2022 г. и призната за такава с Разпореждане № 5104-04-26/16.05.2022 г. на ТП на НОИ, 1744. 45 лева - обезщетение за забава върху главницата за времето от 28.01.2022 г. до 07.12.2022 г., включително, както и законната лихва върху главницата за времето от предявяването на иска на 08.12.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на съда, че не е налице съпричиняване на вредите от пострадалата, както и приетия за справедлив размер на обезщетението. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и отхвърляне на иска. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба В. Ц. И. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба а подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, спорни пред който са били единствено въпросите какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди и допринесла ли е ищцата за настъпване на вредите, е приел за осъществени всички елементи от фактическия състав на чл. 200 КТ за ангажиране отговорността на касатора за вреди от трудова злополука, причинили временна неработоспособност на ищцата, негов работник. От представените по делото епикризи, решение на ТЕЛК № 1496 от 123/23.08.2022 г., болнични листове за временна неработоспособност и епикриза, издадена от ВМА – МБАЛ София, както и от свидетелските показания по делото, СГС установил, че на 28.01.2022 г. на път за работа ищцата паднала върху заледен тротоар, в резултат на което получила множествени травми. Въз основа на заключението към изслушаната в производството пред районния съд съдебномедицинска експертиза въззивният съд приел, че при процесната злополука ищцата получила счупване на фибуларния (малкопищялен) малеол и заден триъгълник (тибиален-голямопищялен), закрито - лява глезенна става, което причинило трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за срок, по-дълъг от 30 дни. Проведено било комплексно лечение в болнични и домашно-амбулаторни условия, продължило близо осем месеца – кръвна репозиция и фиксация с плака и винтове, проведена била и физоитерапия. Вещото лице било категорично, че претърпените от ищцата телесни увреждания са в причинна връзка с процесния инцидент, като болките и страданията били най-интензивни непосредствено след травмата, след оперативната интервенция и в началото на раздвижването, но полученото травматично увреждане е с временен характер и в бъдеще при натоварване и при промени във времето е възможно ищцата да се оплаква от болки и оток в мястото на увредата. От показанията на свидетелите С. П. и М. С. въззивният съд установил, че в деня на инцидента ищцата била обута с боти с дебел грайфер. Ищцата останала четири дни неподвижна в болница, където й била поставена гипсова шина. След като се прибрала у дома тя изпитвала силни болки и имала нужда от чужда помощ в ежедневното си битово обслужване. Подложила се на рехабилитация с болничен престой 3 пъти. Започнала работа отново на 01.10.2022 година. Към настоящия момент походката й била несигурна, особено при преодоляването на стълби. Въз основа на показанията на свидетелите Р. П. и Е. Т. въззивният съд приел, че след завръщането си на работа ищцата не се оплаквала от болки в крака. Подложила се на физиотерапевтични процедури. При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди въззивният съд е отчел, че фрактурата на глезена е увреда без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката е била значителна, че ищцата е била подложена и на консервативно, и на оперативно лечение, съобразил е дългия период на възстановяване – време, приз което двигателният й режим е бил силно ограничен, а тя се е нуждаела от чужда помощ. Решаващият съдебен състав е взел предвид както възрастта на ищцата към датата на злополуката - 62 години, т.е. все още в трудоспособна възраст, така и обстоятелството, че към настоящия момент не са налице остатъчни травми и здравето й е напълно възстановено. При тези мотиви е приел, че справедливото обезщетение за претърпените травматични увреждания възлиза на сумата от 20 000, 00 лева. Позовавайки се на формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, намерила израз в Решение №79/2012 г. по гр. д. № 673/2011 г. на ІV ГО на ВКС, Решение от 21.06.2011 г. по гр. д. № 1 248/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. на VІ ГО на ВКС, Решение № 94 от 29.05.2019 г. по гр. д. № 2 649/2018 г. на IV ГО на ВКС, съобразно разрешенията в която грубата небрежност като основание за намаляване на обезщетението по чл. 201, ал. 2 КТ е неполагането на дължимата грижа, която би положил и най - небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия, въззивният съд е отхвърлил възражението на касатора за съпричиняване на вредите от пострадалата като недоказано. Въз основа на свидетелските показания за безспорно установен е приет фактът, че при инцидента ищцата е била обута със зимни боти с дебел грайфер, т.е. била е с подходящи за съответната зимна обстановка обувки. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следния значим за изхода на делото въпрос - „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства, имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?“. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора въпрос, който касае приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, сред които Решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І ТО, Решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, Решение № 56/04.05.2017 г. по т. д. № 3584/2015 г. на ВКС, II ТО, Решение № 101/18.04.2018 г. по т. д. № 1858/2017 г. на ВКС, II ТО, Решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, Решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I ТО, и други, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел броя и тежестта на телесните увреждания на ищцата, възрастта й към датата на инцидента, продължителността на възстановителния период, през който се е нуждаела от ежедневна чужда помощ, интензивността на болките, като е съобразил факта, че е налице възстановяване на здравето й. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Наличието на съдебна практика по повдигнатия въпрос, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва допълнително соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът бланкетно се е позовал. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и предвид искането на адвокат Х. Х. следва да бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 1 500 лева с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, реално извършените процесуални действия и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на СЕС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,