Определение № 110 от 10.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 122/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби вх. № 1508/09.03.2022 г. и вх. № 5428/23.09.2022 г. на Е. С. С., чрез процесуалния му представител адв. И.-А. Н., с съответно срещу въззивно решение № 3/10.01.2022 г., постановено по гр. д. № 299/2021 г. на Окръжен съд – Враца и срещу решение № 152/29.06.2022 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 250 ГПК.

В касационните жалби се твърди, че постановените решения са неправилни поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Представени са и две изложения по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

Ответните страни по касационните жалби не са взели становище по тях в срока по чл. 287 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 260202/06.04.2021 г. по гр. д. № 9/2020 г. на Районен съд – Враца в частта, с която е допусната съдебна делба на следните сгради: сграда с идентификатор *, представляваща двуетажна масивна жилищна сграда с площ 100 кв. м; сграда с идентификатор * – двуетажна масивна сграда за обитаване с площ 76 кв. м; сграда с идентификатор * – едноетажна паянтова селскостопанска сграда с площ 11 кв. м и сграда с идентификатор * – двуетажна паянтова селскостопанска сграда с площ 22 кв. м. между съсобственици Е. С. С., Т. С. С., Б. К. Г. и „Силедо“ ЕООД, и вместо това е допусната делба на същите сгради, но само между Е. С. С., Т. С. С. и „Силедо“ ЕООД при квоти: по 1/8 ид. ч. за Е. С. С. и за Т. С. С. и 6/8 ид. ч. за „Силедо“ ЕООД.

С решение № 152/29.06.2022 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 250 ГПК, е допълнено решение № 3/10.01.2022 г. по в. гр. д. № 299/2021 г. по описа на Окръжен съд – Враца, като е потвърдено решение № 260202/06.04.2021 г. по гр. д. № 9/2020 г. на Районен съд – Враца в останалата му част, а това е частта, в която е допусната делба на поземлен имот с идентификатор **, за който са образувани * и * в кв. 42 по регулационния план на [населено място], общ. К., одобрен със Заповед № 142/10.09.1996 г. на кмета на [община], с обща площ на имота от 3,384 дка, с предназначение: за жилищно застрояване, ведно с построените в имота сграда с идентификатор * – двуетажна масивна жилищна сграда с площ 75 кв. м; сграда с идентификатор * – едноетажна масивна сграда за обитаване с площ 81 кв. м; сграда с идентификатор * – едноетажна масивна сграда за обитаване с площ 41 кв. м; сграда с идентификатор * – едноетажна паянтова селскостопанска сграда с площ 15 кв. м; сграда с идентификатор * – едноетажна масивна жилищна сграда с площ 16 кв. м; сграда с идентификатор * – едноетажна паянтова селскостопанска сграда с площ 55 кв. м; и сграда с идентификатор *** – двуетажна паянтова селскостопанска сграда с площ 50 кв. м, между съсобственици и при квоти: по 1/8 ид. част за Е. С. С. и за Т. С. С., 4/8 ид. части за Б. К. Г. и 2/8 ид. части за „Силедо“ ЕООД, също и частта, в която съдът се е произнесъл по откритите производства по чл.193 ГПК, като е признато за недоказано на основание чл. 194, ал.3, изр.1 ГПК оспорването на истинността на официални свидетелстващи документи – Акт за граждански брак № 001/26.12.1983 г. за съпрузите С. К. С. и Л. Ц. С., удостоверение за наследници № 75/16.10.2020 г. и удостоверение за родствени връзки № 76/16.10.2020 г. на Кметство *, както и на други представени по делото официални свидетелстващи документи, сочещи Л. Ц. С. като втора съпруга на С. К. С., съответно като негова наследница по закон и на основание чл. 194, ал. 2 ГПК са изключени от доказателствения материал удостоверения изх. № 74/09.10.2020 г. и изх. № 75/09.102020 г. на кметство *, както и останалите документи по делото, в които е вписано, че С. К. С. към момента на смъртта си е бил със семейно положение „разведен“, както и документи за наследници по закон, в които Л. Ц. С. и/или Д. С. С. не са посочени като наследници на С. К. С., и е прекратено производството в частта относно ответницата Л. Ц. С..

Делбеното производство е в първа фаза – по допускане на делбата. По делото не е спорно, че след смъртта на общия наследодател на страните – ФЛ, а именно на К. Д. С., починал на 09.07.2006 г., негови наследници по закон са преживялата му съпруга Е. В. С., починала на 31.12.2018 г., както и низходящите му –Б. К. Г. – дъщеря, и С. К. С. - син, починал на 14.08.2017 г. Спорен по делото е бил въпросът относно кръга на наследниците на починалия син на общия наследодател – на С. К. С.. От представените по делото доказателства е установено, че между наследодателя С. К. С. и Л. Ц. С. е бил сключен граждански брак, респ. последната има качеството на наследник по закон в качеството си на преживяла съпруга. По делото е представен акт за граждански брак № 1/26.12.1983 г. на кметство *, общ. К., сключен между наследодателя С. К. С. и Л. Ц. С.. Ищците оспорват истинността на този акт, като твърдят, че същият не е подписан от наследодателя им С. С.. В случая съдът е приел, че ищците Е. и Т. С. не са провели успешно доказване на тези свои твърдения, така както изисква носената от тях доказателствена тежест в откритото производство по чл.193 ГПК. От заключението на изслушаната пред районния съд комплексна съдебно - почеркова и техническа експертиза е установено, че положените в акта подписи за лица, сключили граждански брак, са изпълнени от посочените в документа като встъпващи в брак лица, а именно – С. К. С. и Л. К. С., както и че подписът за длъжностно лице е изпълнен от посоченото такова - Д. П. Г., който е бил овластен, видно от писмо изх. № 94-Е-420-2/27.10.2020 г. на [община]. В заключението е посочено, че актът за граждански брак се намира в Регистъра на актовете за граждански бракове на [населено място], общ.К. и няма данни за нарушаване целостта на същия, както и за прибавяне и/или промяна на прошнуроването на актовата книга. Заключението на експерта е оспорено, както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд, но предвид категоричността и обосноваността на първоначалното заключение и липсата на каквито и да са колебания и съмнения на експерта, съдът е приел искането за допускане на повторна и/или допълнителна комплексна почеркова и техническа експертиза за неоснователно. След като не е опровергана материалната доказателствена сила на акта за гражданско състояние, то неоснователно е и оспорването на издадените въз основа на него официални свидетелстващи документи, а именно удостоверение за наследници № 75/16.10.2020 г. и удостоверение за семейно положение № 76/16.10.2020 г., изд. от кметство [населено място], както и на всички други представени по делото удостоверения, сочещи Л. Ц. С. като съпруга на С. К. С. към смъртта му, съответно като негова наследница по закон.

Спорен между страните е и въпросът относно произхода на Д. С. С. от наследодателя С. К. С., респ. относно качеството му на наследник на същия. По делото е представено заверено копие от акт за раждане № 1291/12.10.1988 г. на Д. С. С., в който е отразено, че негови родители са С. К. С. и Л. Ц. С.. Като заявител на раждането е посочен С. К. С., като актът е подписан от обявителя и от длъжностно лице по гражданското състояние. Пред първоинстанционния съд ищците са поискали да бъде допусната ДНК експертиза, както и за нуждите на същата да бъде извършена ексхумация на тленните останки на С. К. С. и Д. С. С., но съдът е постановил отказ за допускане на ексхумация и поради липсата на друг биологичен материал не е допуснал поисканата експертиза.

Във въззивната жалба са изложени твърдения, че отказът на първоинстанционния съд да допусне ДНК експертиза е постановен в нарушение на процесуалните правила, но искане за допускане на ДНК експертиза, както и за извършване на ексхумация, не е направено в жалбата, поради което въззивният съд не се е произнасял по същите. С оглед на така установеното, окръжният съд е приел, че от данните по делото не се поражда съмнение относно произхода на Д. С., поради което не е необходимо и служебно произнасяне по искането за допускане на ДНК експертиза, респ. по искането за ексхумация. Подписът на С. К. С. като обявител на раждането на детето Д. С. С. и вписването му като баща на същото се е осъществило пред длъжностното лице по гражданското състояние, без възражения от негова страна, длъжностното лице по гражданското състояние го е възприело лично, което сочи на истинност на тези данни в акта за раждане на Д. С. С.. По делото не са събрани други доказателства, които да опровергават или да поставят под съмнение истинността на този официален документ, поради което е прието, че не е доказано оспорването на посочения в акта за раждане и презумирания от разпоредбата на чл. 31 от СК 1968 г. /отм./ произход на Д. С. от С. С. като съпруг на майката Л. С.. При тези съображения съдът е приел, че Д. С. С. има качеството на наследник по закон на своя баща и пряк наследодател С. К. С. съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН.

С оглед на горепосоченото, въззивният съд е приел, че към момента на откриване на наследството на К. Д. С. негови наследници са преживялата му съпруга Е. В. С., починала на 31.12.2018 г., дъщеря му Б. К. Г. и сина му С. К. С., починал на 14.08.2017 г. Към момента на откриване на наследството на С. К. С. негови наследници по закон са преживялата му съпруга Л. Ц. С. и синовете му Е. С. С., Т. С. С. и Д. С. С.. Последният е починал на 06.06.2019 г. и съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗН негов единствен наследник е майка му Л. Ц. С..

По делото е установено, че поземлен имот с идентификатор **, за който са отредени УПИ * и УПИ * в кв. 42 по регулационния план на [населено място], общ. К., одобрен със Заповед № 142/10.09.1996 г. на кмета на [община], с площ от 3384 кв. м, при граници: поземлен имот с идентификатор на И. Г. С., землищна граница и поземлен имот с идентификатор на Ц. В. Б., е владян първоначално от С. И. С., а впоследствие и от сина му К. С. явно, спокойно и несмущавано в продължение на повече от 10 години, поради което имотът и първоначално изградените в него двуетажна жилищна сграда, лятна кухня и стопански постройки са придобити от общия наследодател К. С. по силата на наследяване и присъединено давностно владение. След смъртта на К. С., неговият син С. С., не е отблъснал владението на останалите сънаследници – майка си Е. С. и сестра си Б. К. и не е демонстрирал по отношение на тях, че владее имота само за себе си. Кредитирайки събраните по делото доказателства, съдът е приел, че майката на С. е продължила да живее в имота почти до смъртта си през 2018 г., а сестра му е продължила да посещава бащиния си имот и да се грижи за своята майка. С оглед на това е прието, че наведените твърдения в част от подадените от ищците молби, че прекият им наследодател С. С. е придобил по давност собствеността върху целия поземлен имот и всички постройки в същия, са неоснователни.

По отношение на изградените в имота след 1986 г. двуетажна масивна жилищна сграда с площ 100 кв. м; двуетажна масивна сграда за обитаване с площ 76 кв. м; едноетажна паянтова селскостопанска сграда с площ 11 кв. м и двуетажна паянтова селскостопанска сграда с площ 22 кв. м е прието, че същите са изградени и владени от съпрузите С. С. и Л. С. и са придобити от тях по силата на давностно владение, упражнявано явно, спокойно и несмущавано в продължение на повече от 10 години след 1986 г. По отношение на тях липсват доказателства за учредяване право на строеж по надлежния ред от собственика на земята за изграждането им, но доколкото същите са обособени като самостоятелни обекти, те могат да бъдат придобивани чрез правна сделка или давност от лице, което не притежава право на собственост върху земята или е съсобственик на същата. В конкретния случай С. и Л. С. са построили жилищна сграда и пристройка към същата, както и стопански постройки, като последните са предназначени за отглеждане на животни по занятие. Съдът е приел, че в случая не е оборена презумпцията за съвместен принос и тези имоти са придобити по давност от С. С. и Л. С. в режим на съпружеска имуществена общност. Позовавайки се на събраните по делото доказателства съдът е приел за недоказани твърденията на ищците, че в периода на изграждането на тези обекти съпрузите са били във фактическа раздяла, а напротив - построяването на новата жилищна сграда е извършено в период, в който двамата са живели заедно в старата жилищна сграда и Л. С. е била бременна.

В заключение съдът е достигнал до извода, че съобразно разпоредбите на ЗН и с оглед установеното по делото обстоятелство, че с договор за продажба на наследствени права от 30.01.2018 г. Л. Ц. С. и Д. С. С. са продали на „Силедо“ ЕООД наследствените си права като съвкупност от права и задължения, включени в наследството от общия им наследодател С. К. С., делбата по отношение на имотите, останали в наследство от К. Д. С. – горепосоченото дворно място и сгради с идентификатори, завършващи на 1,2,3,4,7,8 и 9, следва да бъде допусната между следните лица при квоти: 4/8 ид. ч. за Б. К. Г., по 1/8 ид. ч. за Е. С. С. и за Т. С. С. и 2/8 ид. ч. за „Силедо“ ЕООД. По отношение на имотите, изградените в имота след 1986 г., а именно двуетажна масивна жилищна сграда с площ 100 кв. м; двуетажна масивна сграда за обитаване с площ 76 кв. м; едноетажна паянтова селскостопанска сграда с площ 11 кв. м и двуетажна паянтова селскостопанска сграда с площ 22 кв. м. (това са сградите с идентификатори, завършващи на 5,6,10 и 11), следва да бъде допусната между следните лица при квоти по 1/8 ид. ч. за Е. С. С. и за Т. С. С. и 6/8 ид.ч. за „Силедо“ ЕООД (в т.ч. притежаваната и апортирана от Л. С. индивидуална част от СИО и наследствените права на Л. и Д. С. от останалата им в наследство част на С. С. от СИО, които са прехвърлени на дружеството с договор за продажба на наследствени права).

С изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец моли да се допусне до касационно разглеждане въззивното решение по въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и че обжалваното решение е очевидно неправилно - чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към двете си касационни жалби срещу основното и допълнителното решения на въззивния съд, касаторът твърди наличие на основанията за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.трето ГПК.

Формулирани са еднакви въпроси по чл.280, ал.1, т.1 ГПК в двете изложения.

Първият въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд, като израз на принципите за служебно начало в гражданския процес /чл. 7 ГПК/ и за установяване на истината /чл. 10 ГПК/ да допусне изготвяне на своевременно поискана повторна и допълнителна комплексна съдебно-техническа и почеркова експертиза и в изпълнение на разпоредбата на чл.195, ал.1 ГПК за безпротиворечиво изясняване на фактическата обстановка и за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото, сам следва да назначи такава, както и да допусне изготвянето на недопусната от първоинстанционния съд ДНК експертиза, като за нуждите на същата да разпореди да бъде извършена ексхумация на тленни останки, когато заключенията на тези експертизи са важни за безпротиворечивото изясняване на делото или следва да се задоволи само с налични по делото доказателства при постановяването на съдебния акт ?“. Въпросът е поставен в контекста на това, че въз основа на погрешно възприета от въззивния съд фактическа обстановка, окръжният съд е направил погрешни правни изводи относно произхода от бащата на Д. С. С., респ. за качеството му на наследник.

В утвърдената съдебна практика /вкл. цитираната от касатора такава/ се приема, че експертните заключения следва да бъдат пълни, ясни и мотивирани, като експертите следва да посочат не само изводите, които правят във връзка с поставената им от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи, тъй като целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Когато даденото от вещото лице заключение е неясно, непълно или възникнат съмнения, че е неправилно, и то е единствено заключение за установяване на правнорелевантен факт по делото, въззивният съд може и служебно, дори и да няма искане от страната или да няма наведен такъв довод във въззивната жалба, да допусне нова/повторна или допълнителна експертиза. Когато въззивната жалба съдържа оплакване, че даден правнорелевантен факт е останал неизяснен в хода на делото или е бил неправилно установен от първата инстанция, и за установяването на такъв факт са необходими специални познания, въззивният съд, също служебно, дори и да няма искане от въззивника, назначава експертиза за установяване на този факт. В случая извършените от въззивния съд процесуални действия и мотивите на въззивното решение не сочат на отклонение от тези разяснения на съдебната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора в иложението му – ТР № № 1/2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСТГК на ВКС, решение № 417/12.10.2017г. по гр.д.№ 788/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 253/18.05.2011 г. по гр.д.№ 1919/2010 г. Въззивният съд с определението си по чл.267 ГПК и в последвало открито съдебно заседание е мотивирал, че не се налага назначаване на повторна или допълнителна СТЕ, защото приетото заключение пред първата инстанция не е повдигало съмнение за неговата неяснота, непълнота или некомпетентност или пристрастност. Несъгласието на касатора с даденото от вещите лица заключение не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд по вече изложените по-горе съображения, не е бил длъжен и да назначи служебно ДНК експертиза, доколкото събраните доказателства и изхода на производствата по оспорване на официалните документи за брак на С. и Л. С. и за произход на Д. С. също не са повдигали съмнение за произхода на Д. С. от баща С. С..

Отделно, в случая произходът от бащата на Д. С. С. се установява и от представените по делото препис от удостоверение, издадено въз основа на сключен граждански брак и акт за раждане, от които се установява, че Д. С. С. е роден от майка Л. Ц. С. и баща С. К. С. по време на брака им. Според практиката на Върховния касационен съд, такива съставени по установените форма и ред документи са официални свидетелстващи документи, ползващи се с обвързваща съда материална доказателствена сила досежно удостоверените обстоятелства, която може да бъде оборена и верността на съдържанието му да бъде проверена. До оборването й доказателствената им сила следва да бъде зачетена - решение № 168/27.01.2017 г. по гр. д. № 823/2016 г. на ВКС, I г. о.

Поставен е и втори въпросът: „Следва ли въззивният съд да изложи мотиви и да постанови диспозитив относно разпределението на делбените дялове по отношение на всички процесни имоти, включени в дело за делба или може да се произнесе само относно част от тях в съдебния акт ?“. Така поставеният въпрос е свързан с това, че съдът в диспозитива на въззивното решение е пропуснал да се произнесе относно разпределението на делбените дялове по отношение на всички имоти. С молба касаторът е поискал допълването на решението по реда на чл.250 ГПК, която молба е уважена и с решение № 152/29.06.2022 г., постановено по делото в производство по чл.250 ГПК, въззивното решение е допълнено, като по този начин окръжният съд е отстранил пропуска си и се е произнесъл и по отношение на останалите имоти, предмет на производството по делба. С оглед на това, така поставеният въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд и по него не може да се допусне касационно обжалване по смисъла на разясненията по т. 1 ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/2009 г., ОСГТК, което прави ненужно разглеждане дали е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - да е решен в противоречие с практиката на ВКС/ВС, каквато практика и не се сочи от касатора.

Касационно обжалване, обаче, следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност, само в частта, в която е допусната делба на имотите, за които е прието да са останали в наследство от наследодателя К. С.- поземлен имот с идентификатор *.* и построените в него сгради с идентификатори завършващи на 1,2,3,4,7,8 и 9. Според трайната практика на ВКС, очевидната неправилност е порок на решението, който се установява само от мотивите към решението, представлява грубо нарушение на общите принципи на правото, на императивна материално-правна норма или на процесуални правила, гарантиращи на страната правото на справедлив съдебен процес, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или са нарушени на логическите правила. Формулиране от касатора на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не се изисква в хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК, както и не се изисква обосноваване от касатора на очевидната неправилност, защото касационната инстанция може да допусне и служебно касационно обжалване в хипотезите на чл280, ал.2 ГПК. В случая възниква съмнение за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение в горепосочената част, по различни съображения от тези към които касаторът насочва, и което съмнение е обусловено от изложеното в мотивите на въззивното решение за установените факти за момента на смъртта на К. С., на съпруга му Е. В. С. и на сина им С. К. С., и съответствието им с приложимите императивни материално правни норми относно определяне кръга на наследниците на първите двама и дялове на наследниците, рефлектиращо и върху дяловете на съсобствениците, между които е допусната делбата на част от делбените имоти - поземления имот и построените в него шест сгради с идентификатори завършващи на 1,2,3,4,7,8 и 9, за които е счетено да са останали в наследство от К. С.. Преценката за очевидна неправилност касационният съд ще направи с решението по чл.293 ГПК.

С оглед на изложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване частично, поради което Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК