Определение № 2659 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4318/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. А. Х., чрез процесуален представител адв. О. Н., против въззивно решение № 341 от 07.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 188/2023 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново в частта му, с която е отменено решение № 568 от 24.10.2022 г. по гр. д. № 820/2022 г. по описа на Районен съд - Горна Оряховица, поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение № 10 от 12.01.2023 г. по същото дело и вместо това е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от И. А. Х. против „Аркус“ АД искове за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед № 1082 от 22.03.2022 г. на изпълнителния му директор на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. с чл. 195, чл. 188, т. 3, чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ, за възстановяването му на предишната работа на длъжността „машинен оператор металообработващи машини“ и за осъждане на дружеството – работодател да му заплати сумата от 7034,04 лева, представляваща обезщетение за това, че е останал без работа вследствие на уволнението за периода от 23.03.2022 г. - 23.09.2022 г. заедно със законната лихва, считано от 12.05.2022 г. до окончателното й изплащане. С решението са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по жалбата „Аркус“ АД в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител адв. Д. Ц., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразява становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото не е било спорно и е установено от събраните доказателства, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 1082 от 01.03.2011 г. с последвали изменения по реда на чл. 119 КТ, като съгласно съдържанието му ищецът е изпълнявал длъжността „машинен оператор металообработващи машини“ в подразделение 3450 при ответното дружество – работодател, което трудово правоотношение по силата на заповед № 1082 от 22.03.2022 г. на изпълнителния му директор/ връчена му на същата дата /е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ в резултат на наложено дисциплинарно наказание уволнение за това, че на 15.03.2022 г., 16.03.2022 г. и на 17.03.2022 г. своеволно не е спазил графика за работа първа смяна, започваща в 05,30 часа и приключваща в 14,00 часа: съответно е влязъл в предприятието в 07,39 часа, в 07,40 часа и в 07,35 часа и е напуснал в 14,01 часа, 14,02 часа и в 14,02 часа. Установено е от разпечатка от електронната регистрационна система, показанията на св. Й. и признанието на ищеца, че последният обективно не е присъствал на работното си място /не е полагал труд/ през следните отрязъци от време, включени във обхвата на първа работна смяна за полагане на труд в съответното подразделение на предприятието, отброявани от началото й в 05.30 часа: 2 часа и 9 минути /на 15.03.2022 г./; 2 часа и 10 минути /на 16.03.2022 г./ и 2 часа и 5 минути /на 17.03.2022 г./, или иначе казано ищецът е допуснал три закъснения за работа. Спорен е бил въпросът дали тези закъснения /отсъствия от работа по време, когато е трябвало да присъства/ са оправдани от наличието на позволение за тях от прекия ръководител на подразделението съгласно твърдението на ищеца, че е имал уговорка с него да не ползва разрешен му отпуск за 14.03.2022 г. /в смисъл да го отработи/, а вместо това в следващите три дни да се явява на работа за първа смяна с известно закъснение. Съдът е приел, че при наличие на позволение нарушението на трудовата дисциплина не би било виновно. Това позволение/предварително дадено съгласие следва да е писмено документирано по подобие на молбата за ползването и разрешаването на отпуск. Такова не е представено по делото. В текста на заповедта за уволнение е допусната неволна словесна грешка от оценъчно естество с израза: „напускане преди завършване на работната смяна“, който е неотносим към описаните поведенчески факти – закъснение за работа, но тази грешка не опорочава действителната воля на работодателя, т. е., че същата не е съобразена с фактите и наказанието е наложено именно заради поведение, несъответно с тях. От значение са описаните три еднакви под вид факти на нарушения на трудовата дисциплина, които съответстват на действителността и изцяло покриват хипотезата на чл. 190, ал. 1, т. 1, предл. 1 КТ: три закъснения за работа в един календарен месец, всяко от които е не по-малко от 1 час. Тежестта на наказанието съответства на тази на нарушението на трудовата дисциплина, защото законодателят е преценил, че този вид тройно нарушение е „тежко“ /чл. 190, ал. 1, т. 7, вр. с т. 1 КТ/. Ето защо, предявеният главен иск за признаване незаконността и отмяна на уволнението е неоснователен и като такива следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните правни въпроси: 1. „Въззивният съд не е ли придал извънредно значение само на един от критериите по чл. 189 КТ, а именно тежестта на нарушенията и не е ли разсъждавал изолирано само върху него, въпреки че критериите в този законов текст са повече? Съдът не е ли игнорирал факта, че работодателят не е взел предвид комплекса от критерии по чл. 189, ал. 1 КТ – тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на работника, правейки извода „че тежестта на наказанието съответства на тази на нарушението на трудовата дисциплина, защото самият закон определял /законодателят е преценил/, че този вид тройно нарушение е „тежко“ /чл. 190, ал. 1, т. 7 вр. с т. 1 КТ/, т. е. няма как да не е вредоносно по същината си и работодателят по своя преценка има право да уволни работника или служителят“ и „съдът нямал друга доказателствена възможност, освен да направи заключението, че е налице такова?“; 2. „Задължен ли е съдът в производство по спор за законност на дисциплинарното уволнение да извърши съдебен контрол относно това дали наказващия орган е изпълнил изискванията на чл. 189, ал. 1 КТ и да изложи мотиви за това?“ и 3. „Обоснована и правилна ли е преценката на въззивния съд, според която тежестта на извършеното от ищеца нарушение – три последователни закъснения за работа в рамките на ден месец, за налагане на дисциплинарно наказания „уволнение“, при положение, че по делото съществуват доказателства за липсата на вина от страна на работника при извършване на нарушението, т. е. въпросът се свежда до нарушения на процедурата при ползване на отпуск?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с приетото в решение № 418 от 17.08.2010 г. по гр. д. № 522/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 461 от 17.06.2010 г. по гр. д. № 626/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 372 от 01.07.2010 г. по гр. д. № 1040/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 476 от 09.07.2010 г. по гр. д. № 269/2009г. на ВКС, III г. о. и решение № 372 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 3731/2013 г. на ВКС, IV г. о., вторият въпрос с приетото в решение № 461 от 17.06.2010 г. по гр. д. № 626/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 17 от 30.01.2019 г. по гр. д. № 2293/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 263 от 24.11.2015 г. по гр. д. № 2892/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 112 от 07.05.2015 г. по гр. д. № 5348/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 1678 от 01.12.1999 г. по гр. д. № 570/1999 г. на ВКС, III г. о., решение № 608 от 13.09.1994 г. по гр. д. № 367/1994 г. на ВС, III г. о., решение № 1440 от 03.10.2005 г. по гр. д. № 974/2003 г. на ВКС, III г. о. и решение № 1326 от 02.11.1999 г. по гр. д. № 219/1999 г. на ВКС, III г. о., а третият въпрос с приетото в решение № 55 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1972/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 17 от 30.01.2019 г. по гр. д. № 2293/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 263 от 24.11.2015 г. по гр. д. № 2892/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 112 от 07.05.2015 г. по гр. д. № 5348/2014 г. на ВКС, III г. о. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първите два въпроси са значими, но по тях не се разкрива наличието на сочения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Налице е обилна съдебна практика, включително и посочената от касатора, в която безпротиворечиво се приема, че правото на дисциплинарно наказване принадлежи на работодателя, който сам решава дали да го упражни или не. В случай, че реши да го упражни той е компетентен да определи дисциплинарното наказание, което ще бъде наложено. При определянето на дисциплинарното наказание той е ограничен от разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ, въвеждаща критериите за определяне на наказанието. Целта на закона е да бъде осигурено съответствие на тежестта на наложеното наказание с тежестта на извършеното нарушение. Първият от установените с разпоредбата критерии е тежестта на нарушението. От значение за приложеното на този критерий е значимостта на неизпълненото задължение, както и това дали неизпълнението е пълно или частично. Основното задължение на работника или служителя е да извършва възложената му работа и то в рамките на установеното от работодателя работно време. Затова работникът или служителят не може сам да реши кога да не полага труд и да не се явява на работа в установеното работно време, поради което закъснението, преждевременното напускане на работа, неявяването на работа или неуплътняването на работното време, представляват дисциплинарни нарушения, по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ. Самият закон отчита наличието на повторяемост на тези нарушения като отежняващ факт, който може да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, по чл. 190, ал. 1, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Самата повторяемост обаче не е достатъчна, за да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение, а само създава възможност за това, като работодателят може да го наложи след като извърши преценка и на всички установени в чл. 189, ал. 1 от КТ критерии. От значение за определянето тежестта на нарушението е и формата на вината – дали е извършено умишлено или поради небрежност. Освен тежестта на нарушението, като критерии за определяне на дисциплинарното наказание по чл. 189, ал. 1 от КТ предвидени още обстоятелствата, при които е извършено нарушението, както и поведението на работника или служителя. Последният от тях обхваща цялостното поведение на работника или служителя, свързано с изпълнението на трудовите му задължени, като се има предвид както поведението му преди извършване на нарушението, така и това след това. Затова извършени преди това дисциплинарни нарушения, за които работодателят не е наложил дисциплинарно наказание, взети предвид с това, за което се налага такова могат да обосноват налагане на по-тежко по вид наказание, включително и най-тежкото такова. Налагането на по-тежко по вид дисциплинарно наказание може да бъде наложено и поради липсата на самокритичност към вече извършеното нарушение. При определяне на вида на дисциплинарното наказание трябва да бъдат взети предвид обществената значимост на професия, която се отразява на тежестта на нарушението, както и това дали от неизпълнението са настъпили или е възможно да настъпят неблагоприятни последици за работодателя. В случая въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика, а е постановил решението си в съответствие с нея. Осъществил е съдебен контрол за законосъобразност на уволнението с оглед оспорването, като е изложил нарочни мотиви относно спазването на критериите за определяне на дисциплинарното наказание и изискването за мотивираност на заповедта за налагането му. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда само по себе си не може да обоснове достъп до касационно обжалване, то представлява касационно оплакване за неправилност на решението. Третият въпрос касае правилността на решението и следователно не отговаря на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд не се произнася по правилността на обжалваното въззивно решение, а преценява дали формулираните въпроси отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и дали са налице претендираните специални предпоставки по т. 1 - 3. Дали са правилни конкретни разрешения на въззивната инстанция се преценява при произнасяне по същество на спора, едва в случай, че делото бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора на ответната страна по касация „Аркус“ АД следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1200 лева за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение