Определение № 5627 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1651/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Р. Ю. С. срещу решение № 26/06.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 511/2023 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 113/27.10.2023 г. по гр. дело № 255/2023 г. на Маданския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Основно училище (ОУ) „Н. Й. В.“ - [населено място], обективно кумулативно съединени: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна, като незаконосъобразна, на заповед № 281/02.06.2023 г. на директора на ответното училище, с която трудовото правоотношение на касатора-ищец е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на жалбоподателя на заеманата преди уволнението длъжност; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за осъждане на ответното училище да заплати на ищеца обезщетение в размер 11 152.05 лв. за оставане без работа за периода от 6 месеца след уволнението, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумата; и иск за осъждане на ответното училище да заплати на ищеца обезщетение в размер 1 415 лв. за времето, през което бил в отпуск по болест – в периода 05.06.2023 г. - 05.07.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 05.07.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ищеца С. е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която е отхвърлен осъдителния му иск за заплащане на обезщетение в размер 1 415 лв. за времето, през което бил в отпуск по болест, ведно със законната лихва върху тази сума. Цената на този иск за обезщетение по трудово правоотношение, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му, постановена по него, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, като този иск не попада в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата ѝ част касационната жалба на ищеца С. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която са отхвърлени исковете му по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради съществено нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какви са правомощията на въззивния съд при допуснати процесуални нарушения на първата инстанция в доклада по чл. 312, ал. 1, т. 2 от ГПК, а именно – при пропуск да се дадат указания за кои факти страните не посочват надлежни доказателства съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК; 2) длъжен ли е въззивният съд в случаите на непълен доклад и недадени указания по чл. 146, ал. 2 от ГПК да допусне заявените от въззивника в жалбата му доказателствени искания на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК; 3) настъпва ли преклузия за доказателствените искания на страните, когато в доклада не са дадени указания по чл. 146, ал. 2 от ГПК, и в кой момент, и може ли такива доказателствените искания да се направят за първи път пред въззивни съд с жалбата; 4) какво е правното значение на емоционалното състояние на ищеца към момента на подаване на предложението му за прекратяване трудовото правоотношение (това – в светлината на твърдението за порок във волята на ищеца, при направата на това волеизявление по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД); 5) необходимо ли е лицето, сторило процесното волеизявление за освобождаване от работа с прекратяване на трудовото му правоотношение, да е в състояние на трайна невъзможност да разбира и ръководи действията си, за да може да се позове на унищожаемост на волеизявлението по смисъла на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, или същото може да обосновава унищожаемост, дори и ако в момента на волеизявлението е било в кратковременно състояние на неспособност да разбира и ръководи постъпките си; 6) заплашването, като основание за унищожаемост на сделка по чл. 30 от ЗЗД, задължително ли следва да бъде неправомерно (непозволено) деяние; и 7) какво следва да бъде съдържанието на волеизявлението на служител, отправено до работодателя, за да се приеме, че същото съставлява предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, по смисъла на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първите три въпроса – в противоречие с т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 14/01.02.2022 г. по гр. дело № 2048/2021 г. на ІV-то гр. отд., решение № 341/14.10.2011 г. по гр. дело № 1168/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 105/02.10.2020 г. по гр. дело № 4648/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 60234/30.12.2021 г. по гр. дело № 362/2021 г. на ІV-то гр. отд.; четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 265/15.11.2013 г. по гр. дело № 1383/2012 г. на ІV-то гр. отд.; петия въпрос – в противоречие с ТР № 5/2020 от 30.05.2022 г. на ОСГТК; шестия въпрос – в противоречие с решение № 50029/07.03.2023 г. по гр. дело № 2279/2022 г. на І-во гр. отд.; седмия въпрос – в противоречие с решение № 171/15.10.2020 г. по гр. дело № 171/2020 г. на ІV-то гр. отд., решение № 50173/23.03.2023 г. по гр. дело № 4041/2021 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 714/13.12.2010 г. по гр. дело № 68/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа очевидна неправилност на въззивното решение и в тази връзка излага подробни доводи, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като трикратно е отказал да допусне съдебно-психиатрична експертиза, поискана с въззивната жалба на ищеца. Ответното ОУ „Н. Й. В.“ - [населено място], в отговора си на касационната жалба поддържа становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и съображения за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че твърденията на ищеца за незаконност на процесното уволнение, са свързани с оспорването, че волята му за прекратяване на трудовото правоотношение не е била формирана и изразена свободно и безусловно, а под натиск от работодателя, както и че към момента на подаването на молбата за прекратяване на трудовия му договор ищецът не могъл да разбира извършеното и да ръководи действията си. Съдът е приел, че от обсъдените от него доказателства безспорно се установява, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение по безсрочен трудов договор за длъжността „учител по общообразователен предмет в прогимназиален етап“, като с процесната заповед работодателят е прекратил трудовото правоотношение, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие. Окръжният съд е приел за установено и че на 02.06.2023 г. ищецът е подал молба до директора на ответното училище за прекратяване на трудовия му договор, считано от 05.06.2023 г., като ищецът признава, че той е попълнил бланката и я е подписал. Позовавайки се на практика на ВКС по приложението на чл. 325, ал 1, т. 1 от КТ, въззивният съд е приел, че предложение за прекратяване на трудовото правоотношение може да направи всяка от страните по него, без да е необходимо да се посочват причини, нито точното правно основание по КТ, като волеизявлението на страните трябва да бъде в писмена форма, която е такава за действителност, без да е нужно да е посочен точния текст от закона – достатъчно е от изявлението да следва, че се желае трудовото правоотношение да бъде прекратено. В тази връзка съдът е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищеца, че в подаденото от него заявление за прекратяване на трудовия му договор не е посочено, че е по взаимно съгласие. Въззивният съд е установил и че върху молбата на ищеца с вх. № 165/02.06.2023 г., работодателят (директорът на ответното училище) е написал резолюция: „Да, съгласно чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, считано от 05.06.2023 г.“, с оглед което съдът приел, че ответникът е изразил писмено съгласието си за прекратяването на трудовия договор на ищеца от посочената от последния дата и на посоченото основание. Съдът установил, че на същата дата е издадена и процесната заповед № 281/02.06.2023г. за прекратяване на трудовия договор; приел е, че работодателят е взел отношение по отправеното предложение за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, в деня, в който е сезиран, като е издал и оспорената от ищеца заповед. Съдът е приел и че работодателят е предприел действия, за да стане това обстоятелство известно на другата страна, като заповедта е връчена на ищеца на 05.06.2023 г., но същият е отказал да я получи, като отказът е удостоверен с подписите на двама свидетели. Съдът е обобщил, че по този начин волеизявленията на двете страни по правоотношението имат едно и също съдържание, като жалбоподателят е уведомен в рамките на законоустановения седмодневен срок, че предложението му е прието, а трудовият договор е прекратен на посочената от него в молбата дата. Съдът е посочил и че уведомяване за приемането на предложението не е равнозначно на връчване на писменото волеизявление на работодателя, с което приема предложението, което в случая е станало с издаването на заповедта от 02.06.2023 г. Приел е и че уведомяването за приемането на предложението е станало в рамките на законоустановения седмодневен срок по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, поради което последващото връчване на заповедта за прекратяване е ирелевантно, тъй като последиците на прекратяването вече са били настъпили. За ирелевантно е намерено и обстоятелството, че със заявление от 05.06.2023 г. ищецът е оттеглил молбата си от 02.06.2023 г. за прекратяване на трудовото му правоотношение. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че за да породи действие това волеизявление, е необходимо да е достигнало до своя адресат преди или най-късно с достигане на предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Доколкото в КТ не е предвидено нищо различно по отношение оттеглянето на даденото съгласие, то по аналогия следва да се приложи общата норма на чл. 13, ал. 4 от ЗЗД, според която приемането на предложението няма сила, ако съобщението за оттеглянето му стигне у предложителя преди или най-късно едновременно с него. В случая предложението и приемането са осъществени в един и същи ден – на 02.06.2023 г., а последващото изявление на ищеца от 05.06.2023г. за оттегляне на предложението е достигнало до ответното училище след приемане на предложението, поради което не е породило действие. Относно поддържаното и във въззивното производство възражение на ищеца, че е депозирал молбата за прекратяване на трудовия договор под натиск, упражнен от работодателя, въззивният съд на първо място е посочил, че мотивите за отправянето на предложението, както и за неговото приемане, нямат значение за законосъобразността на уволнението, извършено на разглежданото основание. Предвид нормата на чл. 154 от ГПК, съдът е приел, че в тежест на релевиралата възражението страна е, при условията на главно и пълно доказване, да установи твърдените и изгодни за нея факти от състава на чл. 30 от ЗЗД, а именно – наличието на поведение на насрещната страна или трето лице, което да е възбудило основателен страх за непосредствена опасност за живота и здравето му или на негови близки, или за увреда на имуществото му, който страх да е единствения мотив за страната да отправи едностранното волеизявление. Отново позовавайки се на пректика на ВКС, окръжният съд е приел, че страната по договор може да претендира унищожаването на волеизявлението й за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 30, във вр. с чл. 44 ЗЗД, само когато насрещната страна по договора или друго лице са оказали въздействие върху психиката й, като е била принудена да отправи едностранното волеизявление за прекратяване на трудовия договор чрез използване на средства за психическа принуда, водещи до изявяване на воля, която е изтръгната по непозволен начин – чрез създаване на основателен страх за живота, здравето, честта или имуществените й интереси. Изложени са и съображения, че не всеки психически натиск, въздействие, притеснение или разстройване на ищеца са равнозначни на заплаха от ответника спрямо него, която да е основание за унищожение на едностранното му волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Въззивният съд е приел и че по смисъла на чл. 30 от ЗЗД, заплашването може да доведе до унищожаемост на волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, само ако е в резултат на непозволени действия. В случая ищецът поддържа твърдения, че директорът на ответното училище е упражнил върху него психическа принуда като му е казал: „Какво ще правим, Р.? Постоянно ми звънят от общината, от РУО. Най-добрият вариант е да подадеш молба за напускане.“. Съдът е приел, че обстоятелството, дали директорът е казал точно това, не е установено от ищеца, но дори и да се приеме, че е казал тези думи, в тях не се съдържа заплаха, която да породи у ищеца основателен страх. Съдът е изтъкнал и че ищецът не твърди, директорът да го е заплашил с дисциплинарно уволнение, ако сам не подаде молба за напускане, но дори такова изявление да изхожда от директора, каквото не се твърди и доказва, то не е от категорията на тези, които да имат за последица възбуждането на основателен страх у служителя за живота или имуществото му, тъй като дисциплинарното уволнение е законово установена правна възможност за прекратяване на трудовото правоотношение за работодателя, а при незаконност на същото, работникът разполага с исковия път за защита по чл. 344 от КТ. В обобщение въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява твърдяното от ищeца опорочаване на волята му, както и че не е опровергана установената с чл. 8, ал. 2 от КТ презумпция за добросъвестно упражняване на права от страна на ответникаработодател при прекратяване на трудовото правоотношение на основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. В тази връзка, за неоснователно е намерено и твърдението във възивната жалба, че районният съд не е извършил преценка на показанията на свидетелите К. и К.-Л. – въззивният съд е приел, че първата инстанция правилно е преценила техните показания в частта им, касаеща обстоятелствата при подаване на молбата на ищеца за прекратяването на трудовия му договор, като косвени доказателства, с ниска доказателствена стойност, недостатъчна да покрие критериите за пълно и главно доказване на твърдените от ищеца факти, тъй като тези свидетели не са очевидци, а преразказват казаното им от ищеца, като от една страна твърдят, че в събота – 03.06.2023 г., когато са се срещнали с него, ищецът бил неадекватен, гледал в една точка и мълчал, не можел да отговори на въпросите им, като повтарял: „моят живот свърши, моят живот вече няма смисъл“, а от друга страна свидетелите подробно описват какво им е разказал ищеца; същите установят, че са в близки приятелски отношения с ищеца, поради което и на основание чл. 172 от ГПК правилно показанията им са възприети от първоинстанционния съд с ниска доказателствена стойност. Въззивният съд е приел, че правилно районният съд е намерил за недоказано и твърдението на ищеца, че при отправяне на изявлението му за прекратяване на трудовия му договор от 02.06.2023 г., той не е могъл да разбира или да ръководи действията си, като го е квалифицира като порок на едностранно изявление по смисъла на чл. 31, във вр. чл. 44 от ЗЗД. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че според разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, приложима и при едностранните волеизявления, в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения, унищожаемо е волеизявлението на дееспособно лице, ако при отправянето му не е могло да разбира или да ръководи действията си. Конкретното състояние на това дееспособно лице изключва способността му да формира разумно волеизявление. Става дума за временно или краткотрайно състояние, което може да се дължи на болест, алкохолно опиянение, въздействие на наркотични вещества, хипноза, анестезия и т.н., като законът не се интересува от причините за това състояние на недееспособност и неговата продължителност – важно е лицето да се е намирало в него при отправяне на волеизявлението. За правилни са приети и изводите на районният съд, че към момента на депозиране на заявлението си за прекратяване на трудовия договор ищецът е бил в силно негативно емоционално състояние, дължащо се на обстоятелството, че непосредствено преди срещата си с директора на ответното училище е бил задържан за срок от 24 часа по реда на ЗМВР, но не може да се приеме, че това състояние го е лишило от психическата му годност да разбира или да ръководи действията си; също правилно районният съд посочил, че изживеният стрес от задържането и негативното емоционално състояние, вследствие на това от една страна, и психическата му годност да разбира и да ръководи действията си от друга, са две различни състояния, като негативното емоционално състояние не води до последиците по чл. 31 от ЗЗД. В тази връзка въззивният съд е приел, че от показанията на свидетелите К., К.-Л. и С. не се установя ищецът да е бил в такова състояние, че да не разбира свойството и значението на извършеното и да не може да ръководи действията си – същият подробно им е обяснил какво му се е случило, което не е основание да се приеме, че е бил в неадекватно състояние, каквото твърди. Също за правилни са приети и изводите на районния съд, че за психическата годност на ищеца да разбира и да ръководи действията си, компетентни са медицински специалисти в съответната област, но събирането на такива доказателства не е поискано от ищцовата страна в срока по чл. 312, ал. 2 от ГПК, въпреки изричното предупреждение от съда за последиците от това по чл. 313 от ГПК с определение № 432/01.08.2023 г. Въззивният съд е установил и че представените от ищеца медицински документи, касаещи поставената му диагноза „световъртеж от централен произход“, са съставени след 05.06.2023 г., като е изтъкнал, че релевантно е конкретното психическо състояние на ищеца към момента на отправяне на оспореното волеизявление – 02.06.2023 г. От медицинските документи окръжният съд е установил още, че ищецът страда от неинсулинозависим захарен диабет, за което заболяване приема предписаните му медикаменти, но и в тази връзка е споделил приетото от първата инстанция, че по делото не се установява това заболяване на ищеца да е довело до психическа негодност да разбира и ръководи действията си, тъй като той не ангажирал доказателства, които по категоричен начин да установяват, че заболяването му от неинсулинозависим захарен диабет е довело до такова психическото състояние, което да е опорочило волеизявлението му. По така изложените съображения въззивният съд е счел за недоказани твърденията на ищеца, че към момента на подаване на молбата му за прекратяване на трудовия договор е бил в състояние, сочещо на невъзможност да разбира или да ръководи действията си. За неоснователно е намерено и позоваването на ищеца на ТР № 5/2020 от 30.05.2022 г. на ОСГТК на ВКС, като съдът е изложил съображения, че с него се приема, че опорочаващия волеизявлението факт в хипотезата на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, то да е извършено при разстроено съзнание, но с диспозитива на решението се приемало, че унищожаем на посоченото основание, е договор, сключен от дееспособно лице, ако при сключването му то е било в състояние на трайна неспособност да разбира или ръководи действията си. Въззивният съд е приел, че в случая от събраните по делото доказателства не се установява такава трайна неспособност, а напротив – ищецът в съдебно заседание твърди, че има множество дипломи с пълно отличие, което се установява и от показанията на свидетелката К.. Съдът е посочил и че състояние на трайна неспособност да разбира или ръководи действията си би било пречка и за упражняване на професията на ищеца. Посочил е още, че изрично съдебната практика приемала, че без правно значение е емоционалното състояние на ищеца към момента на подаване на предложението му за прекратяване на трудовото му правоотношение, като отново се е позовал на решение на ВКС. В заключение въззивният съд е намерил за правилен и крайния извод на районния съд, че предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ са неоснователни и недоказани. С постановеното по делото определение № 466/13.12.2023 г., окръжният съд е оставил без уважение направеното с въззивната жалба доказателствено искане на ищеца за назначаване на съдебно-психиатрична експертиза, която след запознаване с данните по делото и личен преглед на ищеца, да даде заключение относно способността му да разбира и ръководи действията си и дали в състояние на разстроено съзнание е подписал заявлението за прекратяването на трудовото му правоотношение. Въззивният съд е мотивирал този свой отказ със съображения, че това доказателствено искане било преклудирано, тъй като такова искане не е правено пред първоинстанционния съд и за първи път се прави с въззивната жалба. Посочил е още, че в съотвествие с разпоредбата на чл. 312, ал. 2 от ГПК районният съд с доклада по делото, обективиран в определение № 199/11.09.2023 г., е указал на страните в едноседмичен срок от връчването на определението да вземат становище във връзка с доклада и да предприемат съответните процесуални действия, както и че ако в установения срок не изпълнят горните указания, губят възможността да сторят това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, настъпването на каквито не се твърди. По същите съображения въззивния съд е оставил без уважение искането на ищеца за допускане на съдебно-психиатрична експертиза и с определение № 34/19.01.2024 г., като и в проведеното на 23.01.2024 г. открито съдебно заседание съдът е намерил, че няма основание да промени становището си по това доказателствено искане на ищеца. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че с така изложените съображения в мотивите към обжалваното решение и към определенията си по допускане доказателствата, въззивният съд е дал разрешение на пръвите три процесуалноправни въпроса, формулирани от страна на касатора-ищец, което разрешение е от обуславящо значение за решаващите правни изводи на съда във възивното решение и за крайния резултат по материалноправния спор по делото, т.е. – налице е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция уточнява и конкретизира тези три въпроса, като ги обобщава в следния процесуалноправен въпрос: какви са правомощията на въззивния съд при допуснати пропуски в доклада по делото на първата инстанция относно доказването на правно-релевантни факти, спорни и във въззивното производство, за установяването на които са необходими специални знания, и длъжен ли е въззивният съд в тези случаи на непълен доклад да допусне заявените с въззивната жалба доказателствени искания на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК или същите са преклудирани. Съставът на ВКС намира и че възприетото от въззивния съд разрешение на трите поставени от касатора процесуалноправни въпроса, респ. – на така обобщения и уточнен процесуалноправен въпрос, е в противоречие с посоченото от жалбоподателя-ищец решение № 60234/30.12.2021 г. по гр. дело № 362/2021 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: С оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, разпоредбата на чл. 146 от ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл. 147 от ГПК. Когато липсват указания, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да го извърши. Щом за установяване на спорен по делото факт са необходими специални знания, съдът в доклада по чл. 146 от ГПК, изяснявайки, че фактът е спорен и релевантен, следва да допусне служебно съдебна експертиза и без искане на страна. Съдът посочва задачата и избира специалист с нужните знания и умения, като указва кой, в какъв размер и в какъв срок следва да внесе депозит, съответно – страните или трети лица трябва ли и какви допълнителни данни, документи, вещи и пр. да представят за ползване на вещото лице. Няма значение дали за установяване на същия факт задължената страна сочи други допустими доказателствени средства. Въззивният съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, и при нарушаване на чл. 146 от ГПК от първоинстанционния съд, да повтори опороченото действие, т.е. и без искане на страните, щом са налице условията на чл. 195 от ГПК, сам служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, стига да има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт е останал неустановен. В същия смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с посочената от касатора, т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, като приетото от въззивния съд е в противоречие и с тях. Съдът намира, че няма основание и необходимост касационното обжалване да се допуска по останалите четири материалнопревни въпроса, посочени от страна на касатора, както и по довода му за очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като те не осъществяват хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК, а по касационните му оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон съдът ще се произнесе с решението си по чл. 290 от ГПК. В заключение, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: какви са правомощията на въззивния съд при допуснати пропуски в доклада по делото на първата инстанция относно доказването на правно-релевантни факти, спорни и във въззивното производство, за установяването на които са необходими специални знания, и длъжен ли е въззивният съд в тези случаи на непълен доклад да допусне заявените с въззивната жалба доказателствени искания на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК или същите са преклудирани. Жалбоподателят-ищец не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение