Определение № 3987 от 14.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3599/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Н. И., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 3097 от 23.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 14347/2023 г. от Софийски градски съд, ГО, IV – Е въззивен състав в частта, в която е потвърдено решение № 10030 от 13.06.2023 г., постановено по гр. д. № 20302/2022 г. от Софийски районен съд, 75 състав, с което ответникът „Многопрофилна болница за активно лечение Сърце и мозък“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца Г. Н. И. обезщетение на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ.

В касационната жалба се поддържа възражение, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно и необосновано, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излага се становище, че по делото не е била изяснена действителната воля на страните относно уговорения нетен размер на месечното трудово възнаграждение на ищеца и какъв е характерът на допълнителното трудово възнаграждение по чл. 1, ал. 2, б. „б“ от трудовия му договор. Оспорва се извода на съда, основан на приетата по делото счетоводна експертиза, тъй като последната била допусната по правен въпрос. Според касатора процесното възнаграждение е имало постоянен характер, тъй като е било изплащано ежемесечно заедно с месечното възнаграждение и размерът му зависел от отработеното от ищеца време, а не от преценката на работодателя.

Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са били разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика и практиката на ВКС – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички оплаквания и доводи за неправилност на първоинстанционното решение, съдържащи се във въззивната жалба, респ. в насрещната въззивна жалба, както и в подадените по реда на чл. 263, ал. 1 и ал. 3 ГПК отговори на същите, и следва ли да изложи мотиви по всеки от тях?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички своевременно релевирани в процеса възражения на страните?“

3. „Допустимо ли е релевантен за решаването на делото факт да бъде приет от съда за доказан въз основа на частен свидетелстващ документ, съставен от страната, която го представя, и удостоверяващ изгодни за нея факти, своевременно оспорен като антидатиран от страната, на която се противопоставя и която не е участвала в съставянето му и не се явява трето по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК лице?“

4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани и приети по делото доказателства относно релевантните за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност?“

5. Длъжен ли е съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните при положение, че в конкретния договор има противоречие с отделните уговорки, и следва ли при тълкуването им да се преценява тяхното систематично място в текста на договора?“

6. „Допустимо ли е при тълкуването на договор от съда да се игнорира част от текста му и допустимо ли е по пътя на тълкуването да бъде подменяна изявената в договора воля на страните?“

7. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи в решението си ясни и убедителни мотиви, отразяващи решаващата му дейност като втора по ред инстанция по съществото на спора?“

8. „Допустимо ли е въззивният съд да обосновава решаващите си изводи със заключение на вещо лице, дадено по правен въпрос?“

9. „При спор между страните относно характера на допълнително трудово възнаграждение, за да се приеме, че то няма постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ, достатъчно условие ли е, ако в трудовия договор е посочено, че то се изплаща по преценка на работодателя и в размер, който е в зависимост от конкретни условия/предпоставки, или е необходимо страната, която извлича изгодни за себе си правни последици от този спорен правнорелевантен факт, да установи при условията на пълно доказване, че това допълнително трудово възнаграждение е било действително изплащано по преценка на работодателя, извършвана за всеки отработен месец съобразно определените в трудовия договор условия/предпоставки за заплащането му?“

Във връзка с посоченото основание към всеки въпрос са цитирани и решения на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника - „Многопрофилна болница за активно лечение „Сърце и мозък“ ЕАД, чрез процесуалния представител, в който се поддържа, че поставените от касатора въпроси не са били разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС, а въззивното решение било постановено при правилно възприета и изяснена фактическа обстановка, при коректен анализ на приобщените доказателства и следващите от тях правни изводи. Направено е и искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Настоящият съдебен състав при Върховен касационен съд, ГК, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК, като към нея е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на основания за допускане на касационното обжалване, съдът взе предвид следното:

Въззивният съд е установил, че по силата на договор от 01.04.2021 г. ищецът е заемал при ответника длъжността „лекар, кардиохирургия“ в „Отделение по кардиохирургия“ с място на работа - [населено място]. Констатирал е, че трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено със Заповед № 116/15.02.2022 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ КТ поради съкращаване в щата. Въззивният съд е потвърдил решението на Софийски районен съд, с което са били уважени предявените от Г. Н. И. срещу „Многопрофилна болница за активно лечение „Сърце и мозък“ ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за отмяна на уволнението като незаконно и за възстановяване на ищеца на преди заеманата длъжност. В тази част въззивното решение като необжалвано е влязло в сила.

По отношение на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, КТ съдът е посочил, че единственото надлежно въведено от ищеца възражение касае определянето на брутното му трудово възнаграждение и съответно кои допълнителни възнаграждения с постоянен характер следва да бъдат включени в него. Съдът е констатирал, че между страните не е било спорно, че брутното трудово възнаграждение по смисъла на чл. 228 КТ е това, получено от ищеца за м. януари 2022 г. Посочил е, че от фиша за работна заплата било видно, че освен основното трудово възнаграждение, ищецът е получил и две допълнителни възнаграждения, както следва: сума в размер на 667 лв. по перо „еднократна сума с прехвърляне“, както и сума в размер на 5 885,25 лв. Относно характера на посочените суми съдът се е позовал на трудовия договор, подписан на 01.04.2021 г. от двете страни по делото, от съдържанието на който е установил, че те са се споразумели основното месечно трудово възнаграждение на ищеца да бъде в размер на 5 000 лв. – чл. 1, ал. 2, б. „а“, а в чл. 1, ал. 2, б. „б“ „б“ са договорили и допълнително трудово възнаграждение, изплащано от работодателя след преценка на 8 неизчерпателно посочени показатели, които най-общо са свързани с постигнатите резултати от служителя и финансовите възможности на работодателя. На следващо място, се е позовал на заключението на приетата и неоспорена от страните счетоводна експертиза, вещото лице по която и след извършена справка в счетоводството на болницата е посочило, че сумата от 667 лв. била заплатена за поемане на разходи за квартира на ищеца в Бургас, а сумата от 5 885,25 лв. представлявала допълнително възнаграждение за постигнати резултати с непостоянен характер. Съдът е съобразил и разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от Вътрешните правила за организация на работната заплата, съгласно която възнаграждението по чл. 1, ал. 2, б. „б“ от трудовия договор се отнася до допълнително стимулиране на труда. Въз основа на събраните доказателства, съдът е достигнал до извода, че процесните възнаграждения от 5 885.25 лв. и от 667 лв. не са с постоянен характер, поради което не участват при формиране на обезщетението по чл. 225 КТ. В заключение е приел, че обезщетението за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение, е било правилно определено от първоинстанционния съд.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият, вторият, четвъртият и седмият въпрос обобщени, касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, включително събраните доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви защо приема едни факти за осъществили се, а други не. Въпросите са относими към решаващата воля на съда, но са решени съобразно създадената задължителна практика на ВКС. Съгласно приетото в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС въззивната инстанция при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните следва да изложи собствени мотиви по същество на делото. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е изпълнил задължението си - изложил е собствени мотиви по отделните оплаквания за неправилност на решението, като е обсъдил събраните доказателства и твърденията на страните и е дал отговори на спорните между тях въпроси. Несъгласието на касатора с дадените по съществото на спора отговори не е основание за допускане на касационното обжалване. Основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК са различни от касационните основания по чл. 281 ГПК, които подлежат на проверка в производството по чл. 290 ГПК.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по третия въпрос. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Изводът на съда за характера на допълнителното трудово възнаграждение по чл. 1, ал. 2, б. „б“ от трудовия договор не е направен единствено въз основа на разпоредбата на чл. 7.1 от Вътрешните правила за организацията на работната заплата. Позоваването на тях е в допълнение и след преценка на всички останали доказателства, включително двустранно подписания трудов договор, както и приетото по делото експертно заключение. Следователно този извод е направени не само въз основа на отделно доказателство, а въз основа на съвкупен анализ на всички данни по делото.

Въпросите /№ 5 и № 6/за приложението на чл. 20 ЗЗД са неотносими към решаващите изводи на съда, доколкото въззивният съд не е извършвал дейност по тълкуване на общата воля на страните. Противно на твърденията на касатора, по делото не е било установено да е налице противоречие между чл. 1, ал. 2, б. „б“ и чл. 1, ал. 4 от трудовия договор, доколкото в първата е уредено основното трудово възнаграждение, а във втората нетното трудово възнаграждение. Посочените понятия са различни, като съдът изрично е приел, че релевантното за определяне на обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225 КТ е основното трудово възнаграждение като сбор от брутното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Аргументацията, наведена във връзка с въпросите, изразява несъгласието на касатора с изводите на съда, но правилността на обжалваното решение не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допусната и по осмия въпрос, тъй като подобни твърдения във връзка с приетата по делото експертиза са наведени за първи път в изложението и същите касаят преценка на експертното заключение като част от доказателствения материал. Както изрично е посочено във въззивното решение, експертното заключение не е било оспорено от страните, като такива възражения относно същността на поставените на вещото лице въпроси и респ. дадените от него отговори се въвеждат за първи път в изложението, въпреки че експертизата е била приета още пред първоинстанционния съд. Предвид посоченото, въпросът не е относим към решаващите изводи на съда, доколкото същият не е повдиган от страните и съответно съдът не го е разглеждал.

Последният въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване. Така поставен въпросът не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е фактически, а не правен - касае установяването на факти и преценката на доказателствата, поради което не може да обуслови селектирането на жалбата. Въпросът е изведен от становището на страната за характера на допълнителното трудово възнаграждение и преценката на събраните по делото доказателства. Постоянна и непротиворечива е практиката на ВКС по въпроса кои са допълнителните трудови възнаграждения, които имат постоянен характер и се включват в брутното трудово възнаграждение като основа за изплащане на обезщетението по чл. 225 КТ. Съгласно тази практика, съобразно правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата - чл. 15 НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определя тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Следователно, в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, респ. чл. 225 КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер - предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. /в т. см. решение № 167 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/2012 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС; решение № 847 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС; решение № 50233 от 06.06.2023 г. по гр. д. № 330/2022 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/. Именно, по този начин и в пълно съответствие с цитираната практика е процедирал и въззивния съд, за да направи извод, че процесното възнаграждение не е с постоянен характер, поради което не участва при формиране на обезщетението по чл. 225 КТ. Противно на твърдението на касатора се касае за възнаграждение, което се изплаща по преценка на работодателя и в зависимост от определени в трудовия договор условия, а не е за отработено време. Поради това посоченият по-горе въпрос не обосновава допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване.

Предвид изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото на ответника по касационната жалба са дължими 150 лв. разноски пред настоящата инстанция, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение