Определение № 370 от 01.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1950/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. П. С. /наследник на първоначалната ищца В. А. И./, от г. П., представлявана от адв. Д. Т., срещу решение № 987 от 25.04.2019г. по в.гр.д. № 574/2019г. на САС, 12 състав в частта, в която е потвърдено решение № 2693 от 24.04.2017г. по гр.д. № 7551/2015г. на СГС, ГК, І-8 състав в частта, в която е отхвърлен предявеният против ЗД „Бул инс“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди поради претърпени телесни увреди, причинени при ПТП на 22.08.2014г., за разликата над 25 000 лева до 100 000 лева. Касаторката излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е нарушил установения в чл.52 ЗЗД принцип и трайната практика на ВКС по прилагането му, без да съобрази всички релевантни обстоятелства. Счита, че въззивният съд е допуснал и нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД при преценката за наличие на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата, при липсата на категорични доказателства за такова. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК като сочи следния материалноправен въпрос: „Какво е приложението на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди и какви са критериите, които следва да бъдат съобразени при определянето на дължимото обезщетение? Позовава се на противоречие с решение № 53 от 12.06.2014г. по т.д. № 1556/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 131 от 04.01.2016г. по т.д. № 2562/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Поддържа още, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В касационната си жалба прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по материалноправния въпрос: „Следва ли да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и да се редуцира определеното обезщетение поради съпричиняване от страна на пострадалата при отсъствие на категорични доказателства за причинна връзка между поведението на пострадалата по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат?“. Сочи се противоречие на въззивното решение с решение № 117 от 29.07.2016г. по т.д.№3806/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2913г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. Прави се и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидната му неправилност във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД. Ответникът ЗД „Бул инс“ АД оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице твърдените предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че пред него не са спорни фактът на настъпването на застрахователното събитие, наличието на валиден застрахователен договор с покритие към датата на увреждането, качеството на ищцата на увредено лице по смисъла на чл.265, ал.2 от КЗ, а се спори по вида на настъпилите травматични увреди при ищцата в пряка причинна връзка с процесното ПТП, механизма на увреждането, по наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, както и по дължимостта и справедливия размер на обезщетението за неимуществените вреди, настъпили за ищцата в резултат от претендираните травматични увреди. След като е обсъдил събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че пострадалата ищца В. И. няма принос за настъпването на вредоносния резултат, тъй като е пресичала правомерно, при условията на чл.113, ал.2, предл.2 от ЗДвП, спазвайки изискванията на чл.113, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ЗДвП. Приел е, че тя не е имала задължение да се съобрази със спрелия и с изгасен двигател бус, тъй като към момента на предприемане на пресичането той не се е приближавал към нея, и не е била длъжна да предположи, че той ще потегли, преди тя да е завършила преминаването си. Същевременно, тя е пресичала платното за движение, като се е придвижвала съобразно възможностите си, и не е престоявала излишно на пътното платно. Въззивният съд е взел предвид също, че съобразно разпоредбата на чл.25, ал.1 от ЗДвП именно водачът на застрахованото МПС е имал задължение преди да започне маневрата, да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение, което задължение той не е изпълнил. Във връзка с претърпените от ищцата неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил заключението на приетата по делото СМЕ, от която се установява, че в пряка причинна връзка с процесното ПТП на 22.08.2014 г. ищцата В. И. е получила телесни увреждания, изразяващи се в счупване на шиловидния израстък на лявата лъчева кост без разместване на фрагментите, и субкапитално счупване на шийката на лявата бедрена кост. Приел е, че полученото неразместено счупване на шиловидния израстък на лявата лъчева кост е причинило на ищцата трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за срок около 2 месеца. Счупването е лекувано консервативно – с поставяне на мека превръзка. Счупеният шиловиден израстък на лявата лъчева кост е зараснал окончателно за период от около 1,5 – 2 месеца, през който ищцата е търпяла болки и страдания, като лявата киткова става си е възстановила движенията в пълен обем. Счупването на шийката на лявата бедрена кост е довело до трайно затрудняване на движенията на левия долен крайник. За лечение на така полученото увреждане ищцата е получила спешна медицинска помощ от екип на БМП. След прегледа е била освободена от болницата, с назначен контролен преглед след 7 дни, но се е върнала в болницата по-рано – на 25.08.2014 г., поради засилване на болките в лявата тазобедрена става. Извършено е било ново образно изследване и консултативен преглед, след които е поставена окончателна диагноза: „Контузия на лявата тазобедрена става и съмнение за счупване на шийката на лявата бедрена кост“. Ищцата веднага е била изпратена за консултация в Ортопедичния кабинет на болницата, при която е констатирано травматично увреждане „Субкапитално счупване на шийката на лявата бедрена кост и счупване на шиловидния израстък на лявата лъчева кост без разместване на фрагментите“. Въззивният съд е посочил, че при така полученото телесно увреждане на бедрената кост според вещото лице не е възможно да се очаква зарастване, ако не е проведено оперативно лечение. При ищцата счупването е било показано за ендопротезиране, т.е. тазобедрената става да бъде подменена с нова еднополюсна изкуствена става, което е било наложително, защото самото счупване води до разкъсване на ануларната артерия, кръвоснабдяваща главата на бедрената кост, и в резултат от липсата на кръвоснабдяване главата на бедрената кост изпада в асептична некроза, което води до състояние на трайна инвалидност вследствие на голямото скъсяване на долния крайник с около 6-7 см. Ищцата не е провела така предписаното й оперативно лечение, като е провела консервативно лечение. Общо лечебният и възстановителен период на ищцата е продължил около 8 месеца, но без положителен резултат. Към момента на изготвяне на заключението е констатирано принудително положение в леглото, локална болка в лявата тазобедрена става, пихотрофия на лявата бедрена мускулатура, контрактура /обездвижване/ на лявата колянна става. Левият долен крайник е скъсен с 5 см. Налице са рентгенови данни за стара фрактура на лявата бедрена шийка със значително разместване на фрагментите. Въззивният съд е приел, че полученото счупване е причинило на пострадалата болки и страдания за период от около 1 година, като през първите 6 месеца те са били най-интензивни. След този период болките са останали, като са били периодично явяващи се при преумора на счупения крак и при рязка промяна на времето. През тези периоди ищцата е била принудена да ползва седативни и болкоуспокояващи медикаменти. До смъртта си, настъпила в хода на процеса – на 05.01.2017 г., ищцата е продължила да търпи болки в лявата тазобедрена става при натоварване, болки в поясната област на гръбначния стълб поради скъсяването на единия крак и се е движела с куцаща походка. Наред с търпените болки, през първите 4-5 месеца ищцата не е можела да се придвижва и да стъпва на левия си крак, което е наложило ползването на чужда помощ при обслужването. След 6-тия месец счупването не е зараснало, а се е образувала „лъжлива става“ и ищцата вече е можела да стъпва на увредения крак с помощта на проходилка. Движенията на лявата тазобедрена става са били трайно ограничени във всички посоки, като кракът е бил нестабилен при натоварване. Получената травма на лявата тазобедрена става е довела до трайна инвалидизация на ищцата, с необходимост от чужда помощ. Неефективното възстановяване е довело до залежаване на ищцата, с влошаване на всички физиологични параметри на дихателната и сърдечната дейност, както и влошаване на психическото й състояние. Въззивният съд е обсъдил и събраните гласни доказателства за установяване на търпените от ищцата болки и страдания. Приел е, че от показанията на разпитания свидетел – дъщеря на ищцата, се установява, че са обсъждали възможността за оперативно лечение, но се отказали от този вариант поради изразеното становище от лекар, близък на свидетелката, за наличие на висок риск за живота на пострадалата с оглед придружаващите й заболявания – сърдечна недостатъчност, прединфарктни състояния, коксартроза, гонартроза, паркинсон. Приложили медикаментозно лечение и рехабилитация /масажи/, но ищцата не се е оправила и останала на легло три години /до момента на разпита/. Впоследствие започнала да става от леглото с чужда помощ и да прави две-три крачки с проходилка. Катастрофата й се отразила много зле и психически – страхувала се да става от леглото, наложило се да приема медикаменти за това повече от 3 месеца. Въпреки залежаването, не ограничила социалните си контакти, тъй като била много общителна и често имала посетители в къщи. Преди процесното ПТП ищцата поддържала активни социални контакти, била активна – ходела да пазарува всеки ден, готвела, копаела двора на къщата, садяла зеленчуци и цветя, но след инцидента животът й се променил коренно – вече нищо не можела да прави сама и останала на легло. Въззивният съд е приел, че с оглед определения от експертизата възстановителен период от 8 месеца при подобно увреждане, търпените от пострадалата болки и страдания за период по–дълъг от една година, трайната й инвалидизация, залежаването в резултат от неефективния оздравителен процес, и в резултат от залежаването – влошаването на жизнените показатели на пострадалата, не са в пряка причинна връзка с процесното ПТП, а съставляват предвидими и неизбежни последици от отказа на пострадалата да осъществи препоръчаното й оперативно лечение, поради което не следва да бъдат обезщетявани от ответника застраховател. Приел е, че по делото не се установява по несъмнен начин, че предложеното на ищцата оперативно лечение е било свързано с повишен риск – такива медицински данни по делото няма, а в тази посока по делото са налице само показания на дъщерята на пострадалата, която няма медицинско образование. Посочил е, че от медицинската експертиза по делото се установява, че при подобно увреждане на тазобедрената става ендопротезирането е необходимо, а при неизвършването му – некротирането на ставата и трайната инвалидизация са неизбежни, като са налице съвременни технологии за извършване на операцията, които могат да бъдат приложени при пациент с установените хронични заболявания на ищцата. Поради това е достигнал до извод, че с оглед установените по делото болки и страдания, претърпени от ищцата в пряка причинна връзка с процесното ПТП, определеният от първостепенният съд размер от 25 000 лв. на обезщетението за неимуществените вреди, е съобразен с изискването за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, кореспондира на икономическата конюнктура към момента на увреждането, както и на трайната съдебна практика по сходни случаи. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касатора въпрос относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на деликвента е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика - Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след задълбочено обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е съобразил претърпените от ищцата вреди, явяващи се в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, взел е предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Тъй като по формулирания въпрос е създадена задължителна съдебна практика, не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставеният в касационната жалба материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ГПК, не съответства на мотивите на въззивния съд, който след обсъждане на събраните по делото доказателства е приел, че не е налице съпричиняване на настъпилото ПТП от страна на пострадалата пешеходка – първоначалната ищца В. И.. Поради това въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. Не е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не се дължат, тъй като такова искане не е направено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,