Определение № 2842 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4439/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Поделение за товарни превози“- [населено място], чрез юрисконсулт Я. Л., срещу въззивно решение № 937/24.07.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 828/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което като е потвърдено решение № 249/27.01.2023 г. по гр. д. № 9433/2021 г. на Районен съд – Варна, касаторът е осъден на основание чл. 200 КТ да заплати на Ю. З. Ю. и Е. З. Н. по 99 865 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния баща З. Ю. Ю., настъпила на 13.11.2018 г. в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от посочената дата до окончателното изплащане на сумите. Решението е постановено при участието на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД - трето лице помагач на страната на „Поделение за товарни превози“ - [населено място]. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото свидетелски показания, поотделно и взаимосвързано, като оцени тяхната достоверност с оглед останалите доказателства и евентуалната заинтересованост на свидетелите; 2) кои са критериите по чл. 52 ЗЗД, които трябва да се съобразят, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; 3) длъжен ли е съдът да посочи и обсъди всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, от значение за прилагане на принципа „справедливост“ по чл.52 ЗЗД и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди поотделно за всеки ищец; 4) може ли да бъде съобразявано от съда експертно становище по въпрос, който не е включен в задачите към експертизата; 5) препращането към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението да постанови собствени мотиви, като изложи в решението фактическите си и правни изводи по доказателствата и твърденията на страните; 6) следва ли въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда, като извърши оглед и възложи допълнително или повторно експертно заключение за изясняване на факти, изискващи специални знания, при твърдения във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, довели до пропуск делото да се попълни с тези доказателства; 7) как съдът трябва да формира вътрешното си убеждение за доказаност или недоказаност на релевантни за спора факти, длъжен ли е при изграждането му да спазва правилата на логиката, науката, опита и допустимо ли е преценката на съда за установеност на факти по делото да се основава на предположения; 8) неспазване от работодателя на правилата за безопасност при изпълнение на възложената работа изключват ли непременно нарушения на пострадалия работник, осъществяващи състава на грубата небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ или е нужно и в тези случаи да се преценява дали той е съпричинил злополуката при условията на груба небрежност; 9) длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си събраните по делото доказателства и да прецени всички обстоятелства, доводи и възражения на страните от значение за спорното право, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за недоказани. Касаторът сочи практика на ВКС, на която според него въззивното решение противоречи. Ответниците по жалбата Ю. З. Ю. и Е. З. Н., чрез адв.Г. С. и адв. Е. С., в писмен отговор изразяват становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че между З. Ю. Ю. и „БДЖ – Товарни Превози“ ЕООД е съществувало трудово правоотношение, като на 13.11.2018 г. при извършване на възложената работа е станала злополука, при която работникът е починал. Същата е призната за трудова по чл.55 КСО с влязло в сила разпореждане № 5104-04-19/26.02.2019 г. на ТП на НОИ – Велико Търново. Трудовата злополука е настъпила по време на извършване на маневра по разкачване на връзката между локомотив и вагони /винтов спряг/, като пострадалият се е намирал в пространството между локомотива и вагоните, когато е ударен и повлечен от движещия се локомотив. Началникът на влака и машинистът не са имали видимост към мястото на произшествието. Вследствие на удара, пострадалият е паднал на земята, плугът на локомотива е притиснал тялото му към земята, след което го е изхвърлил встрани от коловоза. Получените увреждания – контузия и разкъсване на бял дроб, разкъсване на гръбначен мозък, гръдна травма с множество фрактури на ребра и гръбначен стълб – са причинили смъртта на работника. Ищците по делото са син и дъщеря на починалия и притежават материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния баща. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, включително заключението на съдебно-психологичната експертиза, въззивният съд е приел, че ищците са претърпели емоционални болки и страдания от внезапната загуба на баща си. Те са имали изградена трайна, много близка и силна емоционална връзка с починалия, като синът е живеел в едно домакинство с баща си, от когото е получавал морална подкрепа и материална помощ. Ищцата Е. Н. от известно време живеела със семейството си в чужбина, но емоционалната близост с баща й била запазена, поддържали са редовни контакти чрез електронните средства за комуникация. Всяка година ищцата се прибирала в страната и всички заедно през лятото ходели на почивка. И двамата ищци, въпреки изминалото време, продължават да изпитват болка, тъга и страдание от трагичната загуба на своя баща. Съдът е приел, че в случая не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от починалия, тъй като по делото липсват данни той със свои неправомерни действия или бездействия да е нарушил инструкциите и правилата за безопасна работа в железопътния транспорт, което да е допринесло за настъпването на увредата. С оглед установения механизъм на злополуката работникът е бил ударен веднага след разкачването на вагоните, бил е притиснат към земята и не е било възможно да излезе от работната зона. Посочено е, че наложената от страна на работодателя неправомерна практика, допускаща извършването на маневрата по разкачване на вагоните от локомотива в нарушение на правилата за безопасност, както и поведението на началник влака, който се е намирал на място, неосигуряващо му визуален контакт с пострадалия, са основните причини за настъпването на трудовата злополука. В заключение е направен извод, че предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука са основателни и доказани за сумите от по 99 865 лв. за всеки от ищците. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата. По първия въпрос в изложението, касаещ приложението на нормата на чл. 172 ГПК при оценката за достоверност на събраните по делото свидетелски показания, съществува създадена константна практика на ВКС (вж. - решение № 338/20.11.2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г., IV г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г., II г. о. и др.), на която въззивното решение не противоречи. Изяснено е, че поначало не съществува забрана в процеса да бъдат разпитвани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които не са благоприятни за противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да се базира на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В случая, при формиране на преценката си относно доказателствената стойност на показанията на свидетелите съдът е спазил процесуалните норми. Гласните доказателства са обсъдени поотделно, в съпоставка и в съвкупност с всички останали доказателства; показанията са анализирани от съда и преценени с оглед възможна заинтересованост, последователност, начина, по който свидетелите обективно са могли да възприемат обстоятелствата (пряко или опосредено). Досежно констатираните противоречия в някои от тях, съдът е посочил какво приема за установено, респ. за кои факти и обстоятелства кредитира показанията и кои факти и твърдения счита, че не са доказани и защо. Несъгласието на касатора с формираните от съда правни изводи въз основа на събраните гласни доказателства касае правилността (чл. 281, т. 3 ГПК) на решението, която не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК. Въпроси № 2 и 3 в изложението, касаещи приложението на чл. 52 ЗЗД, също не обуславят селектирането на жалбата. В ППВС № 4/1968 г., както и в установената практика на ВКС по тази категория дела (напр. - решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г., I г. о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г. о., решение № 67/16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., решение № 85/29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г., III г. о. на ВКС и др.) константно е приемано, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на настъпила трудова злополука, съдът следва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, стреса за близките от внезапното настъпване на смъртта, отношенията в семейството на пострадалия, грижите, които той е полагал за семейството си, преживените страдания от загубата на близкия човек, загубата на морална, емоционална и материална подкрепа. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените морални вреди, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички допустими доказателства, които са относими към правно релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се постигне целта на закона - намиране на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент. Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения. Решаващият съд е изложил мотиви по всички обстоятелства, имащи значение за определянето на справедлив за случая размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съобразени са продължителността и интензитета на преживените от ищците болки и страдания от трагичната смърт на баща им; внезапния и неочакван характер на загубата; възрастта на пострадалия, установените трайни и дълбоки връзки на обич, грижа и подкрепа в семейството, както и всички останали обстоятелства, имащи значение за конкретния случай. Предвид изложеното, поставените от касатора въпроси не обуславят допускането на касационния контрол. Следващите въпроси (№ 4, 7 и 9), относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, нямат претендираното от страната значение. В съдебната практика, включително цитираната от жалбоподателя, безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира собствени правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. В подробно изложените мотиви към въззивното решение са анализирани всички събрани доказателства, като е посочено кои доказателства и защо се кредитират, както и на кои от тях съдът не дава вяра и защо. В рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК са обсъдени доводите и възраженията на страните, като в решаващите си изводи съдът е посочил кои правнорелевантни факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои счита за недоказани, съобразно разпределението на доказателствената тежест в процеса. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на доказателствата и с крайния резултат по делото съставляват доводи за неправилност на въззивното решение, които не подлежат на проверка в селективната фаза. Въпрос № 5 също не обуславя селектирането на жалбата, тъй като произнасянето на въззивния съд е в съответствие със задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с каузалната практика на ВКС - решение № 23/3.04.2017 г. по гр. д. № 2634/2016 г., III г. о., решение № 802/23.02.2011 г. по гр. д. № 1783/2009 г., IV г. о., решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о., решение № 139/24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г., IV г. о. и др. Безпротиворечиво е приемано, че мотивите към въззивното решение следва да отразяват самостоятелната решаваща дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора; че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка (чл. 269 ГПК). С обжалваното решение въззивният съд е препратил частично към мотивите на първоинстанционното решение, обосноваващи извода за липса на съпричиняване на вредата от страната на пострадалия. Наред с това решаващият съд е изложил и собствени мотиви, като е обсъдил и дал отговор на релевираните във въззивното производство оплаквания и доводи на страните по този въпрос. Следователно, мотивите на въззивното решение не се изчерпват само с препращане към мотивите на първата инстанция и не сочат на отклонение от трайната практика на ВКС по приложението на чл.235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК. Въпрос № 6 в изложението няма претендираното от касатора значение. Според приетото по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, въззивният съд има правомощието служебно да назначи експертиза, но предпоставка да го направи е във въззивната жалба да се съдържа оплакване, че първата инстанция е допуснала процесуално нарушение, което е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. В случая, въззивната жалба на ответника не съдържа искане за назначаване на нова съдебна експертиза за установяване механизма на настъпване на произшествието. Без съответното позоваване от страна на ответника във въззивната му жалба, окръжният съд не е имал задължение служебно да назначава съдебно-техническа експертиза. Това е така, защото твърденията за факти, от които страната черпи права, трябва да бъдат въведени в процеса от нея и тя трябва да ги докаже. Извън изключенията, визирани в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, съдът не следи служебно за никакви факти, на които някоя от страните по делото би могла да основе свои права, нито събира служебно доказателства за такива факти. Тези положения са съобразени от въззивния съд, поради което по поставения въпрос № 6 не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпрос № 8, касаещ съдържанието на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, също е разрешен от окръжния съд в съответствие с установената практика на ВКС. Приема се (вж. - решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о., решение № 291/ 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г., IV г.о. и др.), че намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност от страна на работника, т. е. - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и норми за безопасност. Когато трудовата злополука е настъпила в резултат на работа с необезопасени машини и съоръжения, или без да е проведен точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност при работа, то поведението на работника не може да бъде окачествено като груба небрежност, освен когато от обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му (в с. см. - решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на ВКС, IV г. о.). В случая, съдът е приел, че по делото не е доказано ищецът да е действал в нарушение на правилата за безопасност на работата, която му е възложена и това поведение да е в причинна връзка със станалата злополука. Доказателствената тежест по възражението за съпричиняване е на работодателя, който не е установил пострадалият да е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание, или при съзнателно пренебрегване на основни технологични правила за безопасност. Изложеното изключва приложението на института за намаляване на работодателската отговорност поради груба небрежност от страна на работника, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. При този изход на делото, основателно е искането на адв.Г. С. и адв.Е. С. - процесуални представители на ответните страни по жалбата, за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за осъществената при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА правна защита. Съгласно правилото на чл.78, ал. 3,вр. ал. 1 ГПК, ответникът има право да му бъдат заплатени разноските за възнаграждение за един адвокат. По делото (л.384 – л.393 от първоинстанционното производство) са представени договори за правна защита и съдействие, видно от който процесуалното представителство и защита на ищците - ответни страни по жалбата се осъществява безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В тези случаи съдът следва да определи размера на възнаграждението и да осъди другата страна да го заплати. Съобразявайки датата на сключване на договора за правна защита и съдействие; видът на осъществената от адвокатите в касационното производство дейност - изготвяне на отговор на касационната жалба; липсата проведени с участието на страните съдебни заседания; фактическата и правна сложност на делото във фазата по чл.288 ГПК, в която не се извършва преценка по съществото на спора; характера на правния спор и при съобразяване на постановеното решение на СЕС по дело С-438/22, настоящият съдебен състав намира, че в полза на адв. С. и адв.С. следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на по 500 лв. за всяка от тях. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение