Определение № 1547 от 01.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 400/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 29078/19.12.2023 г. на „БГ Маркет“ ООД, представлявано от адв. Б. Г., срещу въззивно определение № 2787/08.11.2023 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 2832/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора против определение от 18.07.2023 г. по гр. д. № 805/2023 г. на Софийски градски съд, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 130 ГПК. Поддържат се оплаквания за неправилност на въззивното определение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът сочи, че касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: 1) за да се приеме, че е налице правен интерес от предявяване на иска, достатъчно ли е наличието на евентуален интерес или възможност правният субект да има дори и някаква косвена полза от уважаването на предявен от него иск; 2) при предявяване на осъдителен иск за присъждане на деликтно обезщетение, следва ли съдът да изведе извода си за наличие или не на правен интерес от въпроса дали е налице връзка между твърдените увреждащи действия и вредоносния резултат; 3) при предявяване на осъдителен иск за присъждане на деликтно обезщетение, при липса на спор относно процесуалния ред за разглеждането му и относно процесуалната легитимация, следва ли наличието на правен интерес у увредения да се презумира, предвид вида на иска и какви са критериите за обосноваване на извод за наличие на правния интерес. Касаторът твърди, че по първите два въпроса обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, а последният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: За да постанови обжалваното определение апелативният съд е приел за установено, че производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на „БГ Маркет“ ООД, в която са изложени твърдения, че дружеството е претърпяло имуществени вреди от това, че в определен период от време не могло да ползва собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], поради това, че кметът на общината не е изпълнил задължението си по чл. 64, ал. 1 ЗОС да деактува имота като общински и да предаде владението му. Претенцията по чл. 2в ЗОДОВ е за заплащане на обезщетение за вреди, произтекли от „незаконосъобразното бездействие на кмета на общината“ в периода 01.01.2012 г. – 31.12.2013 г., като се претендира осъждане на Народното събрание да заплати сумите 704 112 лв. главница и 284 537 лв. мораторни лихви. Твърденията са, че обезщетението се дължи от посочения ответник, поради накърняване правото на справедлив процес на страната, както и от липсата на ефикасно правно средство за защита пред съд на правото на собственост, което „е в несъответствие с правото на Европейския съюз“. Конкретно, предвид резултата от водените между дружеството и общината различни съдебни дела пред граждански и административни съдилища, както и последният приключил такъв спор, се сочи, че отговорността на Народното събрание следва да се ангажира заради редакцията на нормата на чл. 135, ал. 5 АПК, която не предвиждала задължително съобразяване от съдилищата на разрешения с определението в това производство правен въпрос. При тези данни въззивният съд е приел, че в случая липсва всякаква връзка между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, което обуславя изначална недопустимост на иска. Отсъства абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска - правен интерес от търсената защита срещу посочения ответник. Нормата на чл.135, ал. 5 АПК няма връзка с претендираното от ищеца субективно право, което сочи да е нарушено – правото му да ползва процесния имот и да реализира доходи от него. За наличието на правен интерес съдът следи служебно, като изначалната му липса не налага оставянето на исковата молба без движение, тъй като с това по никакъв начин не би се способствала по-късната му поява. Правото на справедлив съдебен процес на ищеца не е обусловено по никакъв начин от твърдяното неправомерно бездействие на кмета, нито от съдържанието на процесуалната норма по чл.135, ал. 5 АПК. Правото си на собственост ищецът може да защити с ревандикационен иск, а за времето, в което неоснователно е бил лишен от ползването на имота, може да претендира обезщетение по реда на чл. 59 ЗЗД. Субективното възприятие на страната за несъответствие на националната нормативна база с правото на ЕС не е достатъчно, за да бъде иска по чл. 2в ЗОДОВ процесуално допустим. При тези решаващи мотиви на въззивния съд, поставените в изложението въпроси нямат претендираното от страната значение и не обуславят селектирането на жалбата. Въпросите са формулирани общотеоретично и касаят принципното значение на понятието правен интерес, поради което не отговарят на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Сочената съдебна практика е неотносима, доколкото цитираните съдебни актове на ВКС касаят разрешения на конкретни хипотези на недопустимост на искове с различен предмет, при различни спорни факти и обстоятелства. Извън това, константно е разбирането в практиката на ВКС, че след подаването на исковата молба в съда се извършва проверка на нейната допустимост и редовност. Наличието на правен интерес и надлежна процесуална легитимация на страните са абсолютни процесуални предпоставки, за наличието на които съдът следи служебно. Ако се констатира тяхната липса, съгласно чл. 130 ГПК, съдът следва да върне исковата молба и да прекрати производството по делото. Както в съдебната практика, така и в правната теория се приема, че наличието или липсата на правен интерес, по общо правило се определя според твърдяното от ищеца. Съдът преценява допустимостта на иска (от гледна точка наличието на правен интерес) според това, какво ищецът сочи за спорните отношения между него и ответника в исковата молба. В зависимост от твърденията на ищеца, съдът определя съществува ли правен спор, кои са надлежните страни по него, в компетентността на съда ли е разрешаването му и съществува ли за ищеца интерес от търсената защита. В този смисъл, правният интерес от предявения иск (вкл. и осъдителен) не може хипотетично да се обосновава с предполагаема отговорност на съответното лице, ако тя не се извежда от изложението на фактите и обстоятелствата в исковата молба и заявения петитум. Безспорно е също, че макар разбирането за правен интерес при осъдителния иск да се възприема по-широко, това не означава, че съдът е освободен от задължението си да съблюдава дали от съдържанието на исковата молба следва и се обосновава избраната от ищеца защита срещу посочения ответник. Наличието на правен интерес се преценява винаги конкретно, въз основа на логично обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като интересът трябва да е съществуващ (да има правен спор между ищеца и лицето, посочено за ответник) и конкретен, а не хипотетичен. Съдът има задължение да се произнесе по съществото на спора само в случаите, когато искът е допустим и надлежно предявен. В случая, с обжалваното определение не е прието нещо различно по въпроса за правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска. Въззивният съд е констатирал, че липсва и не се обосновава конкретен правен интерес за предявения иск, тъй като ясно изложените в исковата молба твърдения не обуславят търсената със заявения петитум защита срещу посочения ответник. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение – също не се установява. Според аргументацията в изложението, въззивното определение е очевидно неправилно, тъй като съдът не е разграничил значението на понятията недопустимост и неоснователност на иска. Тези доводи на касатора отразяват защитната му теза, че предявеният иск е допустим и съдът е следвало да разгледа спора по същество. С оглед изложеното по-горе, наличие на такъв тежък порок на определението досежно формираната преценка за недопустимост на предявения иск, който да се констатира пряко от съдържанието на мотивите, не се установява. Поради това, съдебният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен. Предвид изложеното, не са налице предпоставки за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение