Определение № 364 от 11.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 16/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Д. Л. П., чрез адв.Ж. З. срещу решение № 304/23.10.2020 г. по в.гр.дело № 596/2020 г. на Сливенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 774/30.07.2020 г. по гр.дело № 1307/2020 г. на Сливенския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск от жалбоподателя срещу „Напоителни системи“ ЕАД, клон С. Т.-С. с правно основание чл.200,ал.1 КТ над сумата 70 000 лв. до 120 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие трудова злополука, станала на 20.02.2019 г. при която настъпила смъртта на Л. П. П. – наследодател на ищеца – баща. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ се уважи в пълен размер. В изложението е формулиран въпросът: кои факти и обстоятелства са от значение за съда при прилагането на принципа за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД и как следва да се прилага този принцип. Решен в противоречие с със задължителната практика на ВС и в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касационната жалба „Напоителни системи“ ЕАД клон С. Т. - С. не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.200,ал.1 КТ. Прието е, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК е препратил към същата. Възприети са правните изводи на първоинстанционния съд. Прието е още, че Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен от Д. Л. П. против „Напоителни системи” ЕАД, клон С. Т. – С. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от смъртта на баща му Л. П. П., в резултат на трудова злополука на 20.02.2019г., в размер на 120 000лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането. Приел е, че искът е с правно основание чл.200 от КТ. Съдът е приел, че за да възникне отговорността на работодателя за обезщетяване на вреди, настъпили вследствие на трудова злополука или професионална болест е необходимо да са налице в условията на кумулативност предпоставките: 1. наличие на трудово правоотношение между страните; 2. увреждане на здравето на работника, настъпило в резултат на трудова злополука, приравнените на нея случаи или на професионално заболяване – временна или трайна неработоспособност или смърт; 3. наличие на претърпени вреди – имуществени и неимуществени и 4. причинна връзка между трудовата злополука или професионалното заболяване и настъпилите вреди за пострадалия работник. Прието е, че в случая между страните не е спорно обстоятелството, че наследодателят на ищеца Л. П. П. е работил по трудово правоотношение при ответното дружество „Напоителни системи” ЕАД, клон С. Т. – С., като е заемал длъжността „ел. техник – енергийно осигуряване, БЗР и ППАБ“ към момента на злополуката – 20.02.2019г. Прието е също за безспорно между страните, че на 20.02.2019г. е настъпила трудова злополука в Помпена станция [населено място], собственост на ответното дружество – работодател, при която е настъпила смъртта на работника Л. П. П., по време на изпълнение на служебните му задължения. Приел е, че злополуката е призната с влязло в сила, Разпореждане №23146/08.05.2019г. на НОИ, за трудова по чл.55, ал.2 от КСО. Съдът е приел за безспорно, че смъртта на Л. П. е настъпила в резултат на трудовата злополука от 20.02.2019г. Посочено е, че работодателят – ответник не оспорва, че са налице предпоставките на чл.200, ал.1 от КТ и той следва да носи отговорност за обезвреда по чл.200 от КТ спрямо ищеца – наследник на починалия работник. Приел е, че основният спор, въведен като предмет на въззивното производство и с двете въззивни жалби, подадени от двете насрещни страни, е относно справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на баща му Л. П., настъпила в резултат на трудовата злополука. Прието е, че няма спор по въпроса, че ищеца – син на починалото в резултат на трудовата злополука лице, е от кръга лица по смисъла на ТР № 1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, които имат право да претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на близък и е измежду лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд. Посочено е, че претендираните от ищеца в първоинстанционното производство вреди са неимуществени, че тяхното предназначение е да възмездят мъката, душевните страдания, усещането за празнота в личния му живот, за липсващата морална подкрепа, която създава смъртта на близкия. Приел е, че обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Посочено е, че в ППВС № 4/23.12.1968г. са дадени разяснения в тази насока, като са очертани задължителните критерии, които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при прилагане принципа за справедливост, като при причиняване на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Посочено е още, че Върховният съд е приел, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Прието е, че при смърт са специфични обстоятелствата във всеки конкретен случай, които съдът следва да прецени, за да определи размера на обезщетението: напр. възрастта на децата на загиналия, продължителността на брачния живот с преживелия съпруг, емоционалната привързаност между съпрузите, респ. между починалия и неговите низходящи и др. Прието е още, че целта на законовата разпоредба е да се репарират в относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, които с оглед характера си, са трудно оценими. Прието е, че в случая събитието, обективирано в процесната трудова злополука, се характеризира с внезапната загуба на изключително близък на ищеца човек – неговият баща. Прието е още за установено от доказателствата, събрани в първоинстанционното производство, че от ранна детска възраст ищеца Д. П. е загубил майка си /починала при раждането на по-малкия му брат/ и от този момент основните грижи за него са полагани от единственият останал жив родител – неговия баща Л. П.. Въззивният съд е взел предвид възрастта на починалия към момента на злополуката – 62-годишен, т.е. в трудоспособна възраст и възрастта на сина му /37-годишен/. Преценени са отношенията, които са съществували между баща и син – една силна връзка, основана обич, уважение, разбиране, взаимност, подкрепа, че със загубата на бащата, ищецът бил лишен от подкрепата, която последният е давал, която е очаквана и за в бъдеще, лишен от силната духовна и материална подкрепа. Приел е, че макар и от продължителен период от време синът Д. П. да се е установил със семейството си да живее и работи в [населено място], той е продължавал да разчита на подкрепата на баща си, който често го посещавал и му помагал в работата, свързана със строителния бизнес. Прието е, че смъртта на бащата се отразила много негативно на ищеца, мъката от загубата била голяма, продължавала и към момента в силна степен. Посочено е, че установените отношения предпоставят значителните негативни последици за сина на починалия. Въззивният съд е съобразил обстоятелството, че синът – ищецът Д. П. е пълнолетен и има собствено семейство, че се е установил да живее и работи в [населено място], че от друга страна, при установените привързаност, обич и взаимопомощ между него и починалия му баща не може да се счита, че страданията от смъртта му са незначителни и не следва да се омаловажават. Съдът е преценил всички установени по делото обстоятелства, както и последиците за ищеца от смъртта на баща му, която е голяма и тежка загуба и свързаните със събитието болки и страдания, подробно описани от свидетелите, разпитани в първоинстанционното производство, последиците за ищеца, свързани с лишаването му от силна бащина подкрепа – духовна и физическа, която починалият му е давал и която е очаквал за в бъдеще и които последици безспорно променят живота му. С оглед на посоченото е извел извод, че обезщетение от 70000лв. отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Преценени са за неоснователни възраженията в тази насока и от двете страни в производството, че въз основа на събраните по делото доказателства – свидетелските показания, не може да се направи друг извод. Приел е, че размерът на обезщетението е съобразен и с икономическата обстановка в страната, с обществено-икономическите отношения към момента на деликта. Като е взел предвид установеното по делото въззивният съд е направил извод, че съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, сума от 70 000 лева представлява справедливо обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца от смъртта на баща му, настъпила в резултат на процесната трудова злополука. Приел е, че претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата следва да се присъди считано от датата на увреждането, на основание чл.86, вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД. При тези съображения е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът с правно основание чл.200 КТ е уважен за сумата от 70 000 лв., както и в отхвърлената част на иска до пълния размер от 120 000 лв. По правния въпрос: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос в изложението. С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. С решение № 167/27.10.2016 г. по т.дело № 1599/2015 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, изразена в цитираното ППВС № 4/1968 г. според която справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, преценени адекватно и в тяхната съвкупност, при това в мотивирано изложение за оценка на приноса им спрямо съдържанието на увреждането, а не единствено с изброяването им като релевантни за определяне на справедливо обезщетение. С решение № 178/12.11.2013 г. по т.дело № 458/2012 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е прието, че с т.III на ППВС № 4/1961 г. ВС е приел, че обезщетение за неимуществени вреди възмездява най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт, като предмет на установяване са действителните им лични отношения. Прието е също, че отчуждение или взаимна привързаност може да е налице, както в ранна, така и при по-късна възраст. Посочено е, че възрастта, както на пострадалия, така и на низходящите му не съставлява самостоятелен критерий за съдържанието на връзката между тях. Връзката родител-дете няма само едно измерение и най-силна проява при низходящи в детска възраст. Моралната подкрепа, приятелството, емоционалната близост и пр.могат да обогатят тази връзка и след израстването на децата. С решение № 205/26.11.2010 г. по т.дело № 218/2010 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че с т.II на ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по приложението на чл.52 ЗЗД и критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт. Посочено е, че като примерни критерии, релевантни за размера на обезщетението в случай на причинена смърт са посочени възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта. Прието е, че извън общите критерии, преценката на обективно съществуващите обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението и формират съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД е конкретна и зависи от спецификите на разглеждания правен спор. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните решение № 158/22.03.2016 г. по т.дело № 1919/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 124/14.07.2016 г. по т.дело № 2056/2015 г. на ВКС, I т.о., постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с цитираната задължителна практика на ВС и с практиката на ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е съобразил всички установени по делото обстоятелства, относими към претърпените неимуществени вреди от ищеца, съответно е изложил подробни мотиви в обжалваното решение. С оглед на посоченото съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос в изложението. Съдът не обсъжда цитираните от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК както следва: решение № 178/02.01.2019 г. по гр.дело № 4579/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 114/19.07.2019 г. по гр.дело № 2413/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 180/05.11.2019 г. по г.дело № 1885/2018 г. на ВКС, III г.о.,постановени по чл.290 ГПК. С всяко от посочените решения е разрешен правен въпрос, различен от поставения. С първото решение съставът на ВКС се е произнесъл по правния въпрос, свързан с приложението на чл.201,ал.2 КТ, когато пострадалият с поведението си е допринесъл за трудовата злополука и по-конкретно относно признаците на грубата небрежност, като основание за намаляване на обезщетението при трудова злополука и критериите за това. С решение № 114/19.07.2019 г. по гр.дело № 2413/2018 г. на ВКС, III г.о., е разрешен правния въпрос: дали тежките нарушения на правилата за движение по пътищата, станали причина за пътно-транспортното произшествие, при което е пострадал работникът или служителят, съставляват груба небрежност по смисъла на чл.201,ал.2 КТ. С решение № 180/05.11.2019 г. по г.дело № 1885/2018 г. на ВКС, III г.о. са разрешени въпросите: следва ли да се ангажира отговорност на ответника-работодател по реда на чл.200 КТ в случай, че между пострадалия и ответника не е сключен писмен трудов договор. Достатъчно ли е признаването на злополуката за трудова от компетентния орган, респ.обявяването на правоотношението като трудово по смисъла на чл.405 А КТ като основание за настъпване на задължение за обезвреда, въпреки липсата на сключен писмен трудов договор между пострадалия и ответника-работодател. Следва ли да се приеме, че е налице влязло в законна сила Постановление по чл.405А КТ, което да породи желаните последици на стабилен административен акт, при наличието на висящо съдебно оспорване относно законосъобразността му, и как в този случай се прилага чл.302 ГПК. Посочено е, че тази въпроси могат да се обобщят в правен въпрос относно ангажиране отговорност на ответника по чл.200 КТ, когато работникът е починал при изпълнение на трудовите си задължения по правоотношение, обявено за трудово по реда на чл.405А,ал.1 КТ, съгласно постановление на Дирекция „Инспекция по труда“ – предмет на съдебно-административен спор към момента на постановяване на въззивното решение. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос от жалбоподателя Д. Л. П., чрез адв.Ж. З.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение