Определение № 2170 от 30.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3643/2023 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Образувано е по молба на касатора Д. Г. К., чрез адв. Н. И. – адвокат при ШАК, за изменение в частта относно присъдените в полза на „Сашо Шпед“ ЕООД съдебни разноски на постановеното по настоящото дело определение № 1655/04.04.2024 г., с което е оставена без разглеждане касационната му жалба срещу Решение № 297 от 25.05.2023 г. по в. гр. д. № 342/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград, и производството по делото е прекратено. Поддържа се прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение, присъдено в полза на ответника по касация. Ответникът по молбата я оспорва. С определение № 1655/04.04.2024 г. по настоящото дело, като е констатирал, че касационната жалба на Д. К. е насочена срещу акт, неподлежащ на последващ инстанционен контрол, доколкото е обжалван въззивен акт по иск с цена 1 000 лева, ВКС е оставил същата без разглеждане като недопустима и е прекратил образуваното по нея производство. С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане ВКС е присъдил в полза на ответника по касация разноските за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 1 200 лева, уговорено (и заплатено) в минималния размер по чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Молбата на касатора по чл. 248 ГПК е подадена четири дни след постановяване на определението, чието изменение се претендира, и е допустима. Разгледана по същество, тя е основателна. Съгласно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията към момента на сключването на договора за правна помощ и съдействие – 11.08.2023 г., за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство минималното възнаграждение е 1200 лева. В разглеждания случай адвокатското възнаграждение на ответника по касация следва да се намали под този мининум. Съгласно Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица. Посочено е, че нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. В решението на СЕС е разяснено, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Обоснован е извод, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба - предвидените в посочената наредба минимални размери, дори те да отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. При тези мотиви СЕС е постановил, че национална правна уредба, според която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и решение, че съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се считат за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Прието е още, че при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност (като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС). Липсата на каквато и да е фактическа и правна сложност на делото в конкретния случай се определя от предмета на спора – неподлежащ на касационен контрол въззивен акт по иск с правно основание чл. 128 КТ, вр. чл. 121а, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1, б. "а" КТ, и евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, които са с цена 1 000 лева. С оглед на това и при незадължителен за съда и страните минимален размер от 1 200 лева по чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г., при минимална часова ставка от 4,72 лева за страната за 2023 г., когато е заплатен договореният хонорар от 1 200 лева, но при съобразяване, че се касае до заплащане на правни услуги, настоящият състав намира, че възнаграждението е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 за горницата над 300 лева. При тези мотиви състав на ВКС