Определение № 2753 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2449/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 42279/11.04.2024 г. на Е. Ц. Г. и Б. С. Г., чрез адвокат К. С., срещу въззивно решение № 1401/11.03.2024 г. по в. гр. д. № 11234/2022 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът да допусне направените доказателствени искания на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, когато с въззивната жалба страната е поискала събирането им; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди с мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност; 4. Задължително изискване при произнасянето по искане с правно основание чл. 547, ал. 2 ГПК ли е прилагането на нотариалното дело, по което е издаден констативният нотариален акт. Ответникът по касация Р. Ц. И., [населено място], чрез адвокат С. Д., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на съдебни разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 7230/27.06.2022 г. по гр. д. № 44348/2021 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявения положителен установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от Р. Ц. И. срещу Е. Ц. Г. и Б. С. Г., че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в [населено място], с площ от 687 кв.м., при съседи: ***, ***, ***, ***, с номер по предходен план 533, кв.35, парцел *-* и от разположената в северната част на имота еднофамилна сграда с идентификатор ****, с разгъната застроена площ от 86,30 кв.м., и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост на основание покупка и давност от 2018 г. на нотариус Ж. Б. в частта, с която Е. Г. и Б. Г. са признати за собственици по давност при равни квоти от 1/2 ид.ч. от процесния поземлен имот. Въззивният съд е приел, че ищцата Р. И. и ответницата Е. Г. са придобили в съсобственост процесните имоти при равни квоти въз основа на договор за покупко-продажба от 23.11.2006 г. На 02.03.2018 г. е съставен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот по покупка и давност, с който е признато, че ответниците по иска Е. Г. и Б. Г. са собственици на процесните недвижими имоти при равни квоти. Констативният нотариален акт е оспорен от ищцата, с твърдения, че ответницата е живеела извън страната от 1997 г. и не е била във владение на имота. Въззивният съд е посочил, че на 08.07.2019 г. Б. Г. е продал своята 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху процесните недвижими имоти на Е. Г.. Твърдението на ответниците е, че са се настанили в имота и е налице владение от Б. Г. в периода от 23.11.2006 г. до 08.07.2019 г., а от Е. Г. в периода от 23.11.2006 г. до настоящия момент. След анализ на свидетелските показания въззивният съд е приел за недоказано да е упражнявана фактическа власт с намерение за своене от страна на ответниците за посочения от тях период. Приел е за установено, че Г. трайно е живяла в чужбина, прибирала се е в страната с лице, различно от Б. Г., като двамата отсядали да преспиват в [населено място] или в апартамент в[жк]. Въззивният съд се е позовал на ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС и е посочил, че за да придобие по давност правото на собственост държателят на чуждите идеални части, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Съдът след разпределяне на доказателствената тежест е приел от доказателствата по делото, че такива действия не са доказани. Не е доказано въобще упражняване на фактическа власт върху имота от ответниците. Такава е упражнявала единствено ищцата. Ответниците не са доказали държането на вещта като своя и осъществени действия, които да са от естество да отблъснат владението на ищцата. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Първият от тях, свързан с оставеното без уважение доказателствено искане, не е решен в противоречие с посочената от касаторите практика. Въззивният съд не е отрекъл правото на защита на настоящите касатори и възможността да ангажират доказателства за изясняване на спорния предмет. Произнесъл се е по направеното доказателствено искане за прилагане на нотариалното производство, в което е съставен отмененият от първоинстанционния съд констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 1 ГПК. Изложил е съображения за недопустимостта на искането, предвид настъпилата преклузия за посочване и събиране на доказателства в процеса. Решаващите съображения на въззивния съд за отхвърляне на доказателствените искания са, че доказателствата не са нови, отнасящи се до нововъзникнали факти и обстоятелства, или новоузнати, които ответниците не са могли да посочат и представят своевременно, респ. не са били събрани в хода на процеса поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, в какъвто смисъл са изложените оплаквания. Следва да се има предвид, че искане за прилагане на нотариалното дело е направено в първоинстанционния съд от ищците и то не е било допуснато от съда с оглед разпоредбата на чл. 156, ал.1 ГПК, създаваща задължение на страната да посочи фактите, които ще бъдат доказани. Ето защо не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС /ТР №1/2013г., ОСГТК/ по прилагане разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК за допускане на посочените от ответниците доказателства във въззивното производство. Вторият и третият въпроси също са решени от въззивната инстанция в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС, според която въззивният съд трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Също така трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд е обсъдил събраните писмени доказателства и свидетелски показания, въз основа на които е изложил своите фактически и правни изводи. Той е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и е изложил мотиви по спорните въпроси във въззивното производство. Като краен извод е приел, че ответницата не е установила да е завладяла частите на ищцата в съсобствения имот, като и двамата ответници не са доказали да са установили факта на упражнена фактическа власт върху имота за период от 10 години с намерение за своене. Посочено е, че съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2012 г., ОСГК, за да придобие правото на собственост държателят, който не е владелец, следва да превърне с едностранни действия държането във владение. В мотивите на тълкувателния акт е прието, че са възможни различни хипотези, при които един от владелците упражнява фактическа власт върху общата вещ, като разграничителният критерий за наличие на самостоятелно владение или съвладение е по какъв начин е започнало владението. Има случаи на частно правоприемство – когато на две лица е прехвърлено /възмездно или безвъзмездно/ правото на собственост и е предадено владението върху един имот като впоследствие въз основа на вътрешните им отношения само един от приобретателите остава там. Тогава следва да се приеме, че съвладението продължава като последният владее своята идеална част и същевременно държи идеалната част на другия приобретател. В тези случаи е необходимо, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. В случая въззивният съд е приел, че такива действия не са осъществени. Последният въпрос също не предпоставя допускане на касационно обжалване по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е от значение за точното прилагане на закона – разглеждането да му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото – законите да са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени / ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. Следва да се посочи, че отмяната на констативния нотариален акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават права върху спорния имот на трето лице. Съгласно ТР № 178/30.06.1986 г. по гр.д. № 150/85 г. на ОСГК на ВС собственик на недвижим имот може да предяви иск за защита на правото си на собственост против лицето, на което е издаден по обстоятелствена проверка нотариален акт за собственост на същия имот като при уважаване на предявения иск, нотариалния акт се отменя. Разпоредбата на чл. 537, ал. 2 ГПК урежда задължение на съда да отмени, респ. измени, порочен охранителен акт, като последица от разрешен по исков ред спор за материално право, при което касае не до предявен самостоятелен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, а до уредена от закона правна последица от уважаването на иска за материалното право, засегнато от охранителния акт. Прилагане на нотариалното производство, в което е съставен оспореният констативен нотариален акт, е ирелевантно. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира основно с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения поради недопуснати доказателствени искания на ответниците, както и поради необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото и приложените доказателства, Е. Ц. Г. и Б. С. Г. следва да заплатят на Р. Ц. И., [населено място], съдебни разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1200 лева – адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.