Определение № 86 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3872/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 10632/21.06.2021 г., подадена от „Телеграф медиа“ ЕООД, чрез адвокат С. П., срещу решение № 453 от 5.05.2021 г. по гр. д. № 3441/2020 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 4386 от 11.07.2020 г. по гр. д. № 10263/2018 г. на Софийския градски съд за осъждане на „Телеграф медиа“ ЕООД да заплати на И. Г. П., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1 0 000 лв. – заместващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди от разпространени и публикувани клеветнически твърдения и обидни квалификации, чрез изданията на вестник „Телеграф” от 16.09.2016 г. с приложението „Факт Телеграф“ и вестник „Телеграф“ от 19.12.2016 г. с приложението „Яслата на Агнешките главички“, ведно със законната лихва върху тази сума от 16.09.2016 г., както и по насрещна касационна жалба вх. № 13948/9.08.2021 г. на И. Г. П., чрез адвокат М. Д., срещу същото решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за уважаване на иска над сумата 10 000 лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер от 40 000 лв. и е постановено друго за отхвърляне на иска за разликата. Жалбоподателят „Телеграф медиа“ ЕООД счита решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, за недопустимо, като постановено по нередовна искова молба, както и за незаконосъобразно и неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, на първо място, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по изложените във въззивната жалба доводи, в противоречие с практиката на ВКС (р ешение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II т. о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о., решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 57/19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г., решение № 157/8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., II т. о., решение № 10/4.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г., III г. о., решение № 114/15.05.2010 г. по гр. д. № 4232/2008 г., IV г. о., решение № 154/31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г., I г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г., II т. о.; решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г., II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г., IV г. о., решение № 643/12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г., IV г. о.). На второ място, жалбоподателят формулира следните въпроси, за които твърди, че са от значение за прилагането на закона и за развитието на правото, тъй като по тях липсва съдебна практика: 1. Следва ли при спорове относно публикации в определена медия и претендиране на претърпени от тях вреди по делото, съдът да обсъди и други сходни негативни статии, в същия времеви период в други медии, насочени против ищеца и възприети от него, както и дали същият е претърпял вреди и от тях; 2. Как се съотнасят нанесените на ищеца от други публикации в други издания вреди в същия времеви период, спрямо преработването от него на тези от процесните публикации и спрямо размера на дължимото обезщетение. Счита тези въпроси за съществени, защото Софийският апелативен съд, макар да е констатирал, че в същия времеви период са налице негативни публикации и в други медии, по същество не ги е обсъдил, нито как са били възприети те от ищеца – как са се отразили върху здравословното и физическото му състояние, както и дали случайно не са налице и други фактори в този период, които могат да причинят/съпричинят сходни страдания; да установи дали тези други страдания не поглъщат и/или игнорират съвсем други психически дразнители, които сами по себе си биха причинили вреди, но в съвкупност с по-силни такива не са способни. Намира, че това е особено важно при определяне размера на евентуално дължимото обезщетение. На последно място, в изложението е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на атакуваното решение, като жалбоподателят се позовава в тази връзка на необсъждането от съда на всички доводи във въззивната жалба, поради което счита, че не е била приложена нормата на чл. 269, във вр. с чл. 273 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Жалбоподателят И. П. счита решението на въззивния съд в атакуваната от него част за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпросите за степента на непозволеното увреждане и размера на обезщетението - дали се влияят от конкретните обидни квалификации, от твърдените позорни и клеветнически изявления, подсилени и онагледени с шокиращи не само пострадалия, но и читателя колажи, с времето и количеството на разпространените екземпляри от тези произведения, като сочи, че в конкретния случай това са съществени въпроси по охраната на личностните права, по ограничаване на рецидиви и злоупотреби с медиите и от журналисти или писатели и пречистване на злонамереността и морала в обществените отношения. Твърди, че основен въпрос от значение за правилно разрешаване на спора е: П равилно ли е приложен критерият в чл. 52 ЗЗД и ППВС № 4/1996 г. от въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението; след като този съд е установил разпространението на множество и тежки обидни квалификации, клеветнически твърдения и приписване на извършване на престъпление и е доказано, че ищецът е понесъл тежко накърняване на личностните си права и във всички аспекти на човешкото битие, неверността на фактическите твърдения и рецидива в тяхното разпространяване, следва ли да се намалява размерът на обезщетението; при предхождащи или паралелни публикации, които не цитират процесните, ползват сходни изявления и съдебната практика приема, че следва да носят солидарна отговорност, следва ли да се намалява интензитетът на вредите и оттам размера на обезщетението и при какви конкретни случаи може. Формулира и въпроса: Задължително и изискуемо ли е от закона ищецът да конкретизира внушенията, освен посочване на процесните изрази в исковата молба и доказване на твърдение за неверността им в процеса, ако те са пряко изводими, недвусмислени, ясни и се квалифицират като позорящи, за който твърди, че е разрешен в противоречие със съдебната практика, обективирана в решение № 85/23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 129/11.08.2020 г. по гр. д. № 2704/2019 г. на ВКС, IV г.о. Постъпил е отговор от „Телеграф медиа“ ЕООД, с който се оспорва насрещната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Двете жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. Въззивният съд е посочил, че по делото е предявен осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като в обстоятелствената част на исковата молба ищецът навежда твърдения за причиняване на неимуществени вреди (психическо напрежение, претърпян стрес, влошено емоционално състояние) от публикуването във в. „Телеграф” на печатен материал, съдържащ позорящи обстоятелства, с което е накърнено доброто му име в обществото и му е приписано извършването на престъпление, а именно - че унищожава околната среда и заразява жителите на [населено място] с арсен, което е довело до тежки злокачествени заболявания („рак”). За да обоснове предявения деликтен иск, ищецът заявява, че не отговаря на обективната действителност изложената в процесните статии информация, че той има лоши, необслужвани и поставени под наблюдение кредити, че е „агнешка главичка”, „алчен, безскрупулен и високомерен” и ограбва България с милиарди. Счита, че въпросните публикации увреждат честта и унижават достойнството му чрез подбрани позорни и обидни изказвания с осмиващи и подигравателни колажи. Софийският апелативен съд е приел за неоснователно възражението на ответника за нередовност на исковата молба. Визирал е, че както в исковата молба, така и в уточнителна молба от 20.08.2018 г. ищецът е изяснил, че твърдените противоправни действия на служители при ответното търговско дружество разкриват едно общо противонормено деяние, като от обективна страна второто се явява продължение на първото, поради което чрез наведените фактически твърдения ясно са очертани спорното материално право и юридическите факти, на които то се основава. Позовал се е на практика на ВКС по чл. 290 ГПК, съгласно която „неимуществените вреди, кумулирани от няколко последователни деяния, свързани помежду си, подлежат на глобално обезщетяване, като ищецът не е длъжен да разграничи какво обезщетение претендира за вредите, причинени с всяко от отделните деяния. Такова разграничаване в повечето хипотези практически е невъзможно да бъде извършено, тъй като всяко от деянията само по себе си може да не е от естество да предизвика сериозни негативни последици, но кумулираният ефект от тях да има много по-голямо отражение в емоционалната и психическа сфера на пострадалото лице. Ищецът може да поясни в исковата си молба как оценява вредите от всяко от деянията, но това не е условие за нейната редовност. Дори ищецът да е направил такова разграничение, когато съдът установи наличие на обективна връзка между деянията и общо причиняване на неимуществени вреди, той дължи определяне на глобално обезщетение при отчитане на кумулирания ефект от отделните деяния.“. Съдът е изложил, че дори и да са предявени два иска при първоначално кумулативно обективно съединяване, с уточнителна молба от 20.08.2018 г. И. П. е изяснил какви твърдени вредоносни последици са настъпили за неговата психика и личен мир от двете действия, осъществени на 16.09.2016 г. и на 19.12.2016 г., както и какво е претендираното заместващо обезщетение за всяко едно от тях. Софийският апелативен съд е съобразил, че отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. За да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за неимуществени вреди, причинени при или по повод на уговорената работа, в обективната действителност трябва да са се осъществили следните материални предпоставки: 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност; 3) вреди; 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите неимуществени вреди; 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6) виновното лице да е причинило вредите при или по повод изпълнение на възложената работа. Приел е за безспорно по делото, че дружеството-ответник е издател на вестник „Телеграф”, както и на приложената книга „Яслата на Агнешките главички” от 19.12.2016 г. и статия с цветен колаж „Лаборантът и неговата фабрика за грабежи” от 16.09.2016 г. Съдът е приел за установено, че на 16.09.2016 г. във в. „Телеграф” е публикувана привличаща вниманието цветна обложка „Факт Телеграф” със заглавие: „Лаборантът и неговата фабрика за грабежи” и подзаглавие „Ограбиха България с милиарди, искат пак”. В журналистическия материал е поместен колаж, в който образът на ищеца е поставен в колба с течност, наречен е „едно от най-успешните чудовища”, „енергиен олигарх”, „разградски меринджей” и „жадните за дооглозгване на кокалите на държавата хора като П.”. Същевременно на 19.12.2016 г. е приложена книга към в. „Телеграф” със заглавие „Яслата на Агнешките главички”, в която се съдържат изявления, че ищецът „иска да е на държавна хранилка”, назован е с епитети „безскрупулен, алчен и високомерен”, „агнешка главичка”, „червенобузото момче”, както и са използвани изразите: „всеки досег на П. с приватизация на българско предприятие завършва по обичайния начин - с призовка от прокуратурата заради колосални нарушения”, „Чрез завода си „К.” П. разболя хиляди души от рак”. Въззивният съд е изложил, че правото на свободно изразяване на мнението е едно от основните права на личността, като то е закрепено както в чл. 39, ал. 1 КРБ, така и в чл. 10 от Конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Визирал е, че това конституционно регламентирано право не може да бъде упражнявано, когато се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността (чл. 39, ал. 2 КРБ). В чл. 10, ал. 2 ЕКЗПЧ е регламентирано ограничение при упражняване правото на мнение и неговото свободно изразяване, когато биха се накърнили репутацията или правата на другите, като извън това ограничение всеки може да разпространява правомерно свои или чужди оценъчни съждения. В атакуваното решение е посочено, че обида е налице, когато деецът каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на друго лице (макар и съответното оценъчно съждение да е обективно вярно), и то възприеме непосредствено думите или действията, а клевета - когато деецът разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише извършване на престъпление, които не отговарят на обективната действителност. Обидата представлява оценъчни твърдения, които засягат чувството на лично достойнство и самооценката на лицето, докато клеветническите твърдения са посегателство срещу доброто име на лицето в обществото, на обществената оценка за него. За разлика от фактите, които имат обективно изражение в действителността, мнението и оценката на обстоятелствата не подлежат на проверка за истинност или не. Във въззивното решение е посочено, че когато се определя дали е нарушен балансът между правото на свободно изразяване на мнението и останалите основни права на личността, следва да се отчете основната функция на медиите като начин за информиране и участие на гражданите в обществения, респ. политическия живот, посредством което се гарантира демократичността на всяка една държава. Високото обществено значение на дейността, осъществявана от журналистите, налага по-широки граници на свободата на изразяване на мнението за сметка на правата на личността. Това е и причината допустимите граници за критика на публични фигури в сравнение с частните лица да са много по-широки, като такава е и практиката на ЕСЧП, съгласно която ограниченията на критиката към политици и общественици, особено когато действат в обществено качество, са много по-несъществени от тези по отношение на частни лица. Въпреки това в съдържанието на това право не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, засягащи лични граждански и човешки права, и не предпоставя налагане на негативен подтекст. Въз основа на така изложеното, Софийският апелативен съд е визирал, че за да може да се установи дали с публикуването на процесните статии ответникът е действал противоправно, трябва в конкретния случай да се изследват пределите на упражняване на правото на свободно изразяване на мнението. Посочил е, че от представеното по делото копие от в. „Телеграф” от 16.09.2016 г. се изяснява, че авторът на статията е изложил определени фактически твърдения, като е дал и своята лична оценка за описаните в публикацията факти. В нея са изложени осмиващи личността на ищеца колажи с удължен нос със заглавие „Лаборантът и неговата фабрика за грабежи” и подзаглавие „Ограбиха България с милиарди и искат пак”. Същият е назован „чудовище”, което е създало „Командира” в лицето на И. К.. Карикатурно е нарисуван образът на ищеца в колба с течност и името му се споменава няколко пъти като участник в сделки за „източване на пари” от български търговски дружества. Съдът е намерил, че част от изтъкнатите в материала обстоятелства не се отнасят до И. П., а до трети за процеса лица, но въпреки това начинът, по който е поднесена информацията и направена оценката на твърдените факти, води до засягане по пряк начин на неговото добро име. Самият колаж с удължените носове на двама от персонажите (единият с лика на ищеца) следва да се разглежда и като карикатура с подчертан политически и обществен контекст, насочена към онагледяване на изнесени в статията фактически твърдения и оценъчни съждения за извършената през 90-те години на миналия век в Република България приватизация на активи на държавни предприятия или на преобразувани от държавни предприятия търговски дружества, чийто принципал е била държавата. Според приетото в решението тези колажи нямат самостоятелно значение, а с тях по илюстративен начин се цели непосредствено въздействие върху читателя за възприемане на посланията, които са изложени в статията. Тъй като както ищецът, така и останалите лица, изобразени на колажа, са публични личности (политици, общественици и деятели в стопанския и финансов живот на Република България), е допустимо в едно демократично общество техните прояви в обществото да бъдат осмивани чрез способите на политическата сатира. Съдът е приел, че изобразяването на И. П., който е активна публична личност, с необичайно удължен нос, се асоциира с литературния герой П. и с неговото натрапчиво желание да не казва истината. И макар този образ на ищеца да е окарикатурен, осмиващ го - в подчертано негативна конотация за неговата личност, е намерил използваната ирония в колажа за допустимо изразно средство на политическата сатира, чрез която гражданите биха могли да достигнат до определени изводи за управлението на икономиката, политиката и въобще на обществения живот в един период на неговото развитие. Ето защо е направил извод, че изобразяването на ищеца с удължен нос не е само по себе си обидно, а сатирата като литературен похват е използвана за подчертаване на посланието в статията, изразено чрез слово. Приел е, че по идентичен начин трябва да се разглежда и вторият колаж - карикатура, визуализирана на челната страница на книжното тяло със заглавие „Яслата на Агнешките главички”, което е посветено на критичен анализ за начина на извършване в Република България на приватизацията през 90-те години на миналия век. Според въззивния съд и в двете карикатури централна роля е отделена не на ищеца, а на бившия министър-председател И. К. и към него основно са насочени упреците за твърдяната в процесните статии обществено несправедлива приватизация на държавните активи. Използването на нарицателни имена, обозначаващи определени политически, финансови, икономически, социални кръгове и членството им в тях, само по себе си не може да доведе до опозоряване личността на отделния индивид. Още в т. нар. „предговор“ на книжното тяло се изяснява етимологията на устойчивото словосъчетание „Агнешките главички” - „Събират се обикновено по обед, за да похапнат агнешки главички... От този специалитет идва и името им - кръгът на „Агнешките главички”. Според решението обективно наименованието „кръг „Агнешките главички” не е свързано с позорно обстоятелство - нито ястието е с неприлично за обществения морал наименование, нито фактът, че определени хора имат вкус именно към агнешки главички, може да ги злепостави в обществото. Но когато определено лице е назовано с нарицателно име като „агнешка главичка”, което да цели неговото характеризиране не просто като любител на такъв тип ястие, а в целия пресъздаден негативен контекст на статията за членовете на „кръга „Агнешките главички” и техните намерения, този израз не е само осмиващ, но и подигравателен и унижаващ честта му - неговата субективна оценка за ценността му като обществена личност в социалния и икономическия живот на държавата. Този израз е използван с единствената цел да се подрони авторитета на ищеца, да принизи и уязви неговото име като общественик, наред с другите използвани в статиите обидни съждения и клеветнически твърдения. Въззивният съд е изложил, че в статията-анализ „Лаборантът и неговата фабрика за грабежи” с подзаглавие „Ограбиха България с милиарди, искат пак”; „Лабораторията на Командира и неговите чудовища” личността на И. П. е представена в изключително негативен обществен образ - наречен е обидно с израза „едно от двете най-успешни чудовища на Лаборанта Ф. - енергийният олигарх И. П.”; „разградският меринджей” и „жадните за дооглозгване на кокалите на държавата хора като П.”; „Сделка с дявола” (ищецът е изобразен с негова снимка в колба за химически реакции, с подтекст, че той е продукт на „Лаборанта”). Посочил е, че действително предмет на статията представлява изключително важна за обществото тема - дали приватизацията през 90-те години на ХХ-и век е била извършена съобразно всички нормативни правила, дали не е ощетила обществения интерес и дали от нея не са се възползвали приближени граждани до управляващите през този период на социално-икономическо развитие на държавата, но е приел, че използваните обидни квалификации („един от най-успешните чудовища”, „енергиен олигарх”, „разградски меринджей”, жаден за „дооглозгване на кокалите на държавата”, осъществил „сделка с дявола”) не допринасят за обективно осветляване на фактите при този приватизационен процес, а към принизяване честта на ищеца, създаването на изключително неприятен за обществото облик, директното злепоставяне на ищеца сред обществото, като „необходим виновник” за нечестната, несправедливата, морално укоримата (според основното послание в статията) приватизация в Република България при управлението на министър-председателя И. К.. Според въззивния съд тази уронваща не само честта на ищеца (чрез обидни съждения), но и неговото достойнство (чрез клеветнически твърдения) линия на интерпретиране на фактите в приватизационния процес през времето на управление на министър-председателя И. К., се поддържа активно и в следващото процесно съчинение, поместено в изданието на ответното дружество. В приложената книга със заглавие „Яслата на Агнешките главички” към в. „Телеграф” от 19.12.2016 г. ищецът е изобразен в агнешка кожа, с копита и уши, което, съобразно изложеното по-горе, според Софийския апелативен съд е предмет на допустима политическа сатира (той е редом с още четирима политици и обществени деятели, като в централния образ се откроява бившият министър-председател И. К. като пастир на стадо овце пред ясла с банкноти). По отношение словесната част на това съчинение съдебният състав е намерил, че в нея се съдържат редица обидни за личността на ищеца и клеветнически твърдения, които му приписват не само неморално, но и престъпно поведение - напр. „П. се надява пак да е на държавна хранилка”, т.е. внушава се, че ищецът е ползвал неморално или незаконно държавна подкрепа, от която е извличал материални облаги за себе си и за управляваните от него търговски дружества, респ. в които той притежава значителен дял от капитала. Фактическото твърдение, че „сънува как пада бордът, за да се събуди без милионите кредити, станали за една нощ жълти стотинки”, разкрива позорящо обстоятелство, тъй като аудиторията на книжното тяло се сугистира, че И. П. има намерение да съдейства за преустановяване на валутния борд, вследствие на което националната валута да се обезцени и предоставените на контролирани от него търговски дружества кредити да бъдат върнати на нищожна стойност при настъпване на значителни инфлационни процеси. Съдът е съобразил, че това внушение, обаче, не е включено в предмета на делото, съобразно релевираното в исковата молба, доколкото според твърденията на П., които въззивният съдебен състав е намерил за необосновани и недоказани, с това съждение се подчертавало, че той имал необслужвани кредити. Въззивният съд е посочил, че на стр. 36 от книгата личността на ищеца е описана с думи като „безскрупулен, алчен и високомерен”, както и „Задължително нехаещ за последиците... беше тефлониран от политическия чадър”. Приел е, че в първата си част (относно квалификацията като „безскрупулен, алчен и високомерен”) тези изрази представляват унизителни за честта и достойнството на П. оценъчни съждения, тъй като непосредствено засягат чувството на лична самооценка и водят до увреждане на психическото състояние на лицето. Във втората част обаче се съдържат клеветнически твърдения, тъй като му се приписват позорящи неговото добро име в обществото факти, а именно че в своята стопанска и обществена деятелност се е възползвал от неправомерна закрила на държавата - от „силните на деня” (И. К., Й. С. и Н. Н.). Намерил е тези фактически твърдения, уронващи достойнството на И. П., за клеветнически, предвид недоказването им до края на съдебното дирене. На следващо място, в решението е изложено, че авторът в процесната книга е внушил, че „сръчните разградски крале на приватизацията ... зло действат” и всеки път когато И. П. придобие някое предприятие, то е по някакъв незаконен начин и завършва с „призовка от прокуратурата”, като по този начин на И. П. е приписано извършване на престъпно деяние, което обаче трябва да бъде установено по несъмнен начин от ответното дружество, за да се освободи то от своята обезпечително-гаранционна отговорност за изнесеното от негов служител клеветническо твърдение. Съдът е намерил за обидно съждението, че П. е енергиен вампир, съчетано с недоказаното позорящо твърдение, че вследствие на неморалното, според автора, участие на контролирани от П. търговски дружества в сектора на т. нар. „зелена енергетика“, довели до неговото облагодетелстване, се е достигнало до повишаване цената на електрическата енергия в Република България. В решението е обсъдена и поместената във вестника от 19.12.2016 г. статия, според която ищецът е извършил престъпни деяния, свързани със замърсяването на питейната вода на [населено място], вследствие на което е „разболял хиляди души с рак”, като е внушено и че „Заводът на розовобузестия олигарх И. П. е затрил 2/3 от жителите на градчето М.”, както и че ищецът и част от групата на „Агнешките главички” разграбват земите от жителите на града чрез заплахи. Софийският апелативен съд е приел в решението си, че тези факти за извършени от И. П. престъпления не само не са установени по делото от ответника чрез пълно доказване, а и са опровергани от представените официални свидетелстващи документи с обвързваща съда материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК (писмо с изх. № 94-00-769/22.02.2011 г. и писмо с изх. № 91-00-363/21.06.2011 г. на МОСВ), поради което ги е квалифицирал като клеветнически твърдения. Съдът е съобразил и обстоятелството, че с влязло в сила решение по друго дело, по същество за идентична невярна информация, изнесена във в. „Телеграф“, бр. 2502/27.04.2012 г., по иск на И. П. е била ангажирана обезпечително-гаранционната отговорност на „Телеграф медиа“ ЕООД (с предходно търговско наименование „Телеграф“ ЕООД), и че, следователно, ответникът е бил наясно, че тази информация е неистинска, но въпреки това съзнателно отново я е публикувал в своя статия, формално придавайки й вид, че е пресъздаден документален филм, излъчен по Канал 3. Поради тези правни съображения е намерил за неоснователен защитния правен довод на дружеството, че „се касае за класически пример на възпроизвеждане на информация от други лица”. Въззивният съд е изложил съображения, че е оправдан настъпателният, провокативният начин, по който журналистите обсъждат в медийното пространство обществено значими въпроси, но това не изключва задължението им да проверят точността и надеждността на информацията, на базата на която правят своите оценъчни съждения. Посочил е, че добрата журналистическа практика и етиката изискват, когато се изнася информация в медиите, която е достъпна за неограничен кръг лица, какъвто е настоящият случай, да се извърши необходимото предварително проучване на въпроса, като информацията следва да изхожда от поне два достоверни източника. За да може в още по-висока степен да се защити както общественият интерес, така и да се избегне упражняване на правото на свобода на словото отвъд неговите законноустановени предели, е необходимо да се потърси мнението на лицето, по отношение на което се отнася публикуваната информация, което не е било сторено в случая. Въз основа на така изложеното, съдът е направил извод, че авторът на двете процесни публикации не е изпълнил своето задължение да провери точността и надеждността на информацията, въз основа на която е направил своите негативни оценъчни съждение по отношение на ищеца, както предвиждат добрата журналистическа практика и етиката, поради което публикациите не представляват израз на свободата на изразяване на мнение и журналистическото право на критична оценка по обществено значим въпрос, а имат характер на увреждащо действие, вкл. чрез приписване на престъпления (опасно замърсяване на вододайни зони за питейна вода, набавяне на имотна облага за себе си или за другиго чрез сила или заплашване). Заключил е, че това по своето правно естество представлява клевета и обуславя възникването на обезпечително- гаранционната отговорност на ответното дружество за противоправното действие на нейни служители по реда на чл. 49 ЗЗД. Приел е, че от показанията на свидетеля Г. П., работещ от 2007 г. като финансов директор в „Алфа Финанс Холдинг”, се установява, че ищецът се е запознал с процесната книга към в. „Телеграф” точно преди К. на 2016 г. Негативните оценъчни съждения за неговата личност и невярно поднесената информация предизвикали гняв у него - бил „извън кожата си”, изключително изнервен, отменил срещи с партньори, защото не бил в състояние да ги проведе. Съгласно показанията на свидетеля Б. Б., отговарящ за корпоративните комуникации в едно от дружествата на И. П., още при първата публикация от м. септември 2016 г. ищецът видимо се ядосал и изпитвал неприятни чувства. За една от публикациите за отравянето на [населено място] било водено дело срещу ответника, което приключило с осъдително решение („било спечелено”). Тази поредица от уязвяващи честта и достойнството на ищеца публикации оказали негативно влияние върху него - на някои срещи бил разсеян, асистентката му носела апарат за кръвно в някои моменти. Съдът се е аргументирал защо дава вяра на тези свидетели – показанията им не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства, като субективните възприятия за последиците върху психическото състояние на ищеца след прочитането от него на процесната статия и приложената книга към вестника са непосредствени. Кредитирал е, като компетентно изготвени и взаимно непротиворечиви, приетите от първата съдебна инстанция съдебнопсихологични експертизи, от които се установява, че в резултат на процесните публикации при ищеца са констатирани в психологичен план интензивни отрицателни преживявания, пораждащи негативни емоционални състояния (на гняв, обида, напрегнатост, потиснато настроение, омерзение, чувство за безпомощност, нежелание за контакти) и свързани с психосоматичен дискомфорт симптоми (чувство на умора, намалена концентрация, нарушение на съня). Най-интензивна била симптоматиката за около седмица след първата публикация (16.09.2016 г.) и за около десет дни след втората (19.12.2016 г.). Втората публикация във в. „Телеграф”, към която има приложена книга със заглавие „Яслата на Агнешките главички”, е била възприета по-тежко и емоционално натоварващо, като е преживявана по-дълго време - провалила е предстоящите Коледни и Новогодишни празници не само за него, но и на неговите близки, за което ищецът е страдал. Въззивният съд е приел за установено, че през процесния период и в други масмедии били публикувани интервюта, статии и анализи, които чрез обидни квалификации по отношение личността на ищеца изграждали негативен обществен образ, вкл. и като част от „Кръга на „Агнешките главички”. Въз основа на горното е направил следните правни изводи: Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в чл. 52 ЗЗД - по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесния деликт (двете процесни публикации) на ищеца са причинени отрицателни емоции, изразяващи се в преживян силен шок, напрегнатост, гневност, липса на желание за контакт с хора, които са се отразили на неговото психическо състояние. Клеветническите твърдения и обидните квалификации по отношение на ищеца, изложени в процесната статия и т. нар. анализ в книжното тяло, са достигнали до неограничен кръг от читатели, като с оглед на големия тираж на печатното издание на в. „Телеграф” тази информация обективно е допринесла за настъпване на по-тежки последици - накърняване доброто име и достойнство на ищеца (на обществената оценка за него), което обуславя и по-високият интензитет от неблагоприятното засягане на неговите неимуществени блага от противоправното поведение на изпълнителя на възложената от ответното дружество работа. Изяснява се, че на ищеца се е наложило да дава обяснение на своите близки и познати за недостоверността на изнесената клеветническа информация. От друга страна, обаче, през релевантния период и други издания са изграждали негативен за обществото облик на ищеца, вкл. и с използване на сходни изразни средства - по отношение на участието в приватизацията през 90-те години на миналия век на членове на „Кръга „Агнешките главички”, поради което не само процесните публикации са били в причинно-следствена връзка с неговото състояние на гняв, раздразнение и липса на способност за преживяване на радост и удоволствие от любими занимания. Същевременно съдът е съобразил, че високият интензитет на напрегнато емоционално състояние при ищеца не се отличава с трайност - продължило е около 10 дни след всяка една от публикациите, поради което процесните журналистически материали обективно не са могли да накърнят в дълбока степен неговото самочувствие като успешен обществен и стопански деятел. По този въпрос съдът отново е визирал, че публичните личности са обект на множество критични анализи и негативни публикации, поради което неминуемо попадат в полезрението на обществото, поради което трябва да са психически подготвени да отстояват своите принципи дори в една враждебна медийна среда. Въз основа на преценката на всички събрани по делото доказателства Софийският апелативен съд е приел, че с оглед на не голямата продължителност при интензивността на засягането на психическото състояние на ищеца, заместващото обезщетение за причинените му неимуществени вреди е в размер на сумата общо от 10 000 лв. Посочил е, че доколкото това обезщетение има за цел не да компенсира, а да замести преживените болки и страдания, определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер от 40 000 лв. не отговаря изцяло на критериите за справедливост, установени в правната норма на чл. 52 ЗЗД - не отговаря на развилите се към момента на извършване на процесното непозволено увреждане обществени отношения, вкл. на социално-икономическите условия в страната, както и наложилите се морални норми в обществото и съдебната практика. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. В частност същото не е постановено по нередовна искова молба. Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, обективирана напр. в решение № 204/12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г., ІV г. о., съобразена и от въззивния съд, съгласно която в случаите на съпричиняване на неимуществени вреди с няколко деяния, които са свързани обективно помежду си, осъществени са в непродължителен период от време и всяко следващо деяние наслагва върху вече предизвикана травма, обезщетението се търси и присъжда глобално, тъй като в повечето хипотези практически е невъзможно разграничаване на вредите от всяко отделно деяние. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба на „Телеграф медиа“ ЕООД. Действително, съгласно непротиворечивата практика на ВКС, вкл. цитираната от дружеството-жалбоподател, въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като Софийският апелативен съд, ръководейки се от наведените оплаквания в двете въззивни жалби, е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви и е направил съответните правни изводи. Относно довода за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд поради недопускане на поискана тройна съдебнопсихологична експертиза, въззивният съд е взел отношение в определението си по чл. 267, ал. 1 ГПК. Останалите два въпроса от същото изложение не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като те са формулирани с оглед становището на жалбоподателя, че въззивният съд не е обсъдил наличните други негативни публикации по същото време, извън предмета на делото, и тяхното въздействие върху ищеца. Това становище не съответства на приетото в решението, доколкото съдът е взел предвид наличието и на други журналистически материали в други печатни издания, като е отчел причинно-следствената връзка между тях и понесените от И. П. неимуществени вреди, което го е мотивирало при определяне размера на дължимото обезщетение. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Що се отнася до въпросите, формулирани в изложението към касационната жалба на И. П., първата група въпроси е формулирана твърде общо, като не е аргументирано и наличието на някоя от допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК. От втората група, първият и вторият въпроси не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са по съществото на спора, като на тях касационната инстанция може да даде отговор едва след обсъждане доводите на страните и събраните по делото доказателства. В тази връзка съдът намира и че погрешно е визирано ППВС № 4/1996 г., като вероятно жалбоподателят е имал предвид Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Независимо от това следва да се отбележи, че в случая въззивният съд е съобразил критериите, по които се определя справедливият размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, съгласно задължителната съдебна практика, както и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Съгласно тази практика определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението е въпрос на фактическа преценка, въз основа на събраните доказателства, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения. Освен въздействието на публикациите върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства; видът на противоправния акт - дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал, обемът на обществения отзвук и други подобни. Съдът следва да съобрази и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Третият въпрос от тази група е формулиран според защитната теза на жалбоподателя за наличието на солидарна отговорност по чл. 53 ЗЗД, каквато не е установена по делото и липсва такъв извод на въззивния съд (доколкото наличието и на други негативни публикации, на други издатели не във всички случаи обуславя приложението на чл. 53 ЗЗД). По отношение на него също не е обосновано наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Относно последния въпрос от изложението към касационната жалба на И. П. настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не става ясно в каква връзка същият е формулиран и защо се счита, че по него въззивното решение не е съобразено с цитираната практика на ВКС, доколкото в последната такъв въпрос не е разгледан. Предвид горното, настоящият съд не следва да допуска касационно обжалване. При този изход на спора не се държат разноски на никоя от страните за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,