Определение № 3761 от 21.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 373/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. С. К., [населено място], приподписана от адвокат И. С., срещу въззивно решение № 526 от 10.10.2024 г. по в.гр.д. № 576/2024 г. на Окръжен съд - Враца, с което е отменено решение № 323 от 20.05.2024 г. по гр.д. № 713/2024 г. на Районен съд – Враца и вместо това са отхвърлени предявените от касатора против „Т. т.- В.“ Е. обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за отмяната като незаконосъобразно на уволнението му, извършено със заповед № 7/11.01.2024 г., възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, както и присъждане на обезщетение в размер на 15 710 лв. за оставането му без работа поради незаконното уволнение за периода от 11.01.2024 г. до 11.07.2024 г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба е изразено становище за неправилност на въззивното решение като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в недаването от страна на съда на указание на ищеца за последиците при неоспорване на документ по реда на чл. 193 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника „Т. т.- В.“ Е., [населено място], чрез адвокат К. К., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Направено е искане за присъждане на направените разноски в размер на 500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представените договор за правна защита и съдействие и разписка за получаването на сумата.

Въззивният съд се е произнесъл по обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно уволнението на ищеца, извършено със заповед № 7 от 11.01.2024 г. на законния представител на „Т. т.– В.“ Е. и за отмяната на заповедта; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност в ответното дружество и за осъждането му да заплати на ищеца обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение за периода от 11.01.2024 г. до 11.07.2024 г. в размер на 15 710 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. От представеното от работодателя трудово досие е установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „шофьор автобус“ в ответното дружество, което е прекратено с заповед № 7/11.01.2024 г. на основание чл. 325, т. 1 КТ - по взаимно съгласие, считано от 11.01.2024 г. Съдът на първо място е разгледал поддържаното от ответника възражение относно предявените искови претенции, като подадени извън давностия срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Посочил е, че срокът за обжалване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е започнал да тече от момента, в който тя е връчена на работника, като е приел, че в конкретния случай това е станало на 11.01.2024 г. Доколкото 2-месечния срок е изтекъл в неделя на 10.03.2024 г., то предявеният в първия работен ден на 11.03.2024 г. иск е в законоустановения срок. Вторият спорен между страните въпрос е дали е налице взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение и датата, от която да бъде сторено това. Установил е, че сред документите в трудовото досие на ищеца са приложени молба, с вх. № 53/10.01.2024 г., адресирана до работодателя, с която ищецът е поискал трудовото му правоотношение да бъде прекратено на основание чл. 325, т. 1 КТ по взаимно съгласие, считано от 11.01.2024 г., както и обходен лист от същата дата, подписан от ищеца, че не дължи вещи или суми към работодателя си. Прието е, че доколкото молбата не е оспорена по реда на чл. 193 ГПК, то същата свидетелства за изразеното от работника желание за прекратяване на трудовото правоотношение. Страната, към която е направено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Въз основа на писменото изявление на работодателя върху подадената молба, съгласно което се съгласява трудовото правоотношение да се счита за прекратено по взаимно съгласие от 11.01.2024 г., съдът е приел, че в 7–дневния срок по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ от момента на узнаването, работодателят изрично и недвусмислено е приел писменото предложение на работника. Оспорената заповед № 7/11.01.2024 г. е законна - издадена е в законоустановения срок и въз основа на насрещни волеизявления за прекратяване на трудовия договор на ищеца по взаимно съгласие и предявеният от ищеца иск по чл. 344, ал. 1, т. КТ е неоснователен. С оглед неоснователността на главния иск са отхвърлени и обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, както и подадената от работника насрещна въззивна жалба, касаеща иска за присъждане на обезщетение за оставането му без работа.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Следва ли съдът да укаже на ищеца за правата му по чл. 193 ГПК в доклада по чл. 140, ал. 3 и чл. 146 ГПК, когато с исковата молба е заявено, че не е подавана молба по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, а ответникът представи такава в трудовото досие?“.

2. „До кой момент ищецът може да оспори действителността на заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, когато липсва указания за това в доклада по чл. 140, ал. 3 и чл. 146 ГПК?“.

3. „Когато в съдебния процес са направени доводи за порок във волята, които ищецът поддържа и във въззивната инстанция, въззивният съд длъжен ли е да изследва релевантните обстоятелства, които осъществяват или изключват съответния порок?“.

Сочи се още основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са цитирани и няколко решения на ВКС, но без да е формулиран конкретен въпрос.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 526 от 10.10.2024 г. по в.гр.д. № 576/2024 г. на Окръжен съд - Враца.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Повдигнатите от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Първите два въпроса съдържат твърдения за процесуални нарушения, касаещи изготвения от първата инстанция доклад по делото, които се повдигат за пръв път пред настоящата инстанция, поради което същите не са от значение за изхода на спора и въззивният не се е произнасял по тях. Възможността на страната да оспори представен от насрещната страна документ по реда на чл. 193 ГПК е изрично установена от закона, като пропускът да го направи не може да се вмени във вина на съда, доколкото посочената възможност е установена като защитно средство на страната, на която се противопоставя документът, и противното би съставлявало нарушение на принципите на състезателното начало в процеса и на равенството на страните. Допълнително следва да се посочи, че евентуално допуснатите от съда съществени процесуални нарушения са относими към преценката на касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК, която се извършва на следващия етап от производството пред ВКС след допускането на касационния контрол по същество.

Третият въпрос повтаря основното възражение на страната, че не е изразявала воля за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Съдът е дал отговор на този въпрос, основан на събраните по делото доказателства, поради което същият касае правилността на правните му изводи по съществото на спора, която обаче не е предмет на проверката, осъществявана в производството по чл. 288 ГПК.

Отново съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, поради което съдът не дължи преценка на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид изхода на спора на ответника са дължими направените от него разноски при положение, че са представени доказателства за реалното им заплащане. Съгласно възприетото в ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС разрешение при изрично посочване, че уговореното между страните възнаграждение ще бъде заплатено по банков път, за присъждането му се изисква представяне на съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. В настоящия случай не са представени надлежни доказателства за осъществен банков превод, поради което разноските не следва да се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.