Определение № 6031 от 23.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3827/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Й. Д., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. М. Д., против Решение №260126 от 04.04.2025г. по в. гр. д. №16858/2019г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение №152442 от 27.06.2019г. по гр.д. №67518/2017г. по описа на Софийския районен съд, 57 състав, в обжалваната му част, с която е бил отхвърлен предявения от него срещу „БГ Бизнес Солюшънс“ ЕООД иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното му уволнение, извършено със Заповед №217 от 14.07.2017г. на управителите на „БГ Бизнес Солюшънс“ ЕООД. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1,т.1, т.2 и т. 3 и ал.2, пр.3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея „БГ Бизнес Солюшънс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет.5, чрез пълномощника му по делото адв. С. М., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

По делото е установено, че по силата на сключен трудов договор от 23.11.2015г. и допълнителни споразумения към него между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по което ищецът С. Й. Д. е заемал в ответното дружество „БГ Бизнес Солюшънс“ ЕООД длъжността “ръководител звено продажби и дистрибуция“. Със заповед Заповед №217 от 14.07.2017г. на управителите на „БГ Бизнес Солюшънс“ ЕООД трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ- налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ поради неявяване на работа в повече от два последователни дни- от 09.01.2017г. до 30.05.2017г.

С обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че ищецът е извършил нарушението на трудовата дисциплина, за което му е било наложено оспореното дисциплинарно наказание. За неоснователно е прието възражението на ищеца, че преди налагане на наказанието работодателят не е изпълнил задължението си по чл.193, ал.1 от КТ да му поиска обяснения. По това възражение съдът е посочил, че до ищеца на адреса му, посочен в трудовия договор: [населено място], [жк], вх.А, ет.5, ап.13, е било изпратено писмо-искане от 13.06.2017г. за даване на обяснения за нарушението, посочено в процесната заповед за уволнение, като писмото е върнато с отбелязване на обратната разписка, че е останало непотърсено /л.55 от делото на СРС/. Доколкото от твърденията на ищеца се установява, че той не е живеел на посочения от него и известен на работодателя му адрес, тъй като е работил в чужбина /Турция/, то съдът е приел, че обясненията му не са били изслушани по негова вина, поради което следва да намери приложение разпоредбата на чл.193,ал.3 от КТ. Според съда установеният с показанията на св.Т. Ч. факт на проведен между управителя на ответното дружество и ищеца разговор през октомври 2016г., при който ищецът е уведомил управителя, че иска да напусне, както и относно молбата за напускане по взаимно съгласие от м. януари 2017г., която ищецът е искал да подаде, но е била връщана от управителя, също не може да обоснове извод за незаконност на уволнението. След като от ищеца не е доказан фактът, че е подал съгласно изискването на чл.335,ал.1 от КТ писмена молба за прекратяване на трудовото му правоотношение с ответника, което е можел да стори чрез съответната служба на ответника /деловодство, регистратура/ или чрез писмо с обратна разписка, то не е настъпило целеното от него прекратяване на последното, поради което за ищеца е съществувало задължението за явяване на работа и престиране на труд по трудовия договор с ответника. За неоснователни са приети и доводите на ищеца за незаконност на уволнението му поради допуснато нарушение на разпоредбата на чл.194,ал.1 от КТ. Съдът е посочил, че действително за неявяването на ищеца на работа за част от процесния период от време, посочен в уволнителната заповед, а именно- 09.01.2017г.- 15.02.2017г., 2- месечният срок по чл.194,ал.1 от КТ за налагане на дисциплинарно наказание е изтекъл към датата на издаването й- 14.07.2017г., тъй като работодателят е знаел за тези нарушения към датата 15.02.2017г., когато от законните представители на ответното дружество, разполагащи с дисциплинарнонаказваща власт по смисъла на чл.192,ал.1 от КТ, е била издадена Заповед №167 от 15.02.2017г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание уволнение за неявяване на работа в два последователни дни в периода 09.01.2017г. - 15.02.2017г. Тази заповед не е породила правно действие, тъй като не е била връчена на ищеца. Доколкото обаче в конкретния случай нарушението по чл.190,ал.1,т.2 от КТ- неявяване на работа в два последователни дни, е продължило и след 15.02.2017г. при условията на продължавано нарушение /с всеки нови два последователни дни неявяване на работа от ищеца е реализирано ново нарушение, попадащо в приложното поле на чл.190,ал.1,т.2 от КТ/ и за тези нарушения дисциплинарнонаказващият орган е узнал на 30.05.2017г. чрез докладната записка, изходяща от прекия ръководител на ищеца /л.32 от делото на СРС/, то съдът е приел, че дисциплинарното наказание за нарушението, извършено след 15.02.2017т., наложено с връчване на процесната заповед на 14.07.2017г., е в рамките на законоустановения 2-месечен срок по чл.194,ал.1 от КТ. По така изложените съображения предявеният от ищеца иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ е отхвърлен като неоснователен.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като излага доводи че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1. Когато за установено нарушение срокът по чл.194, ал.1 от КТ е изтекъл, допустимо ли е да се присъедини към последващо нарушение, което е същото по вид?

2. Допустимо ли е да се използват документи, част от дисциплинарна преписка, по която не е наложено наказание, при налагане на дисциплинарно наказание за следващ период?

3. Налице ли е налагане на повторно наказание за едно и също дисциплинарно нарушение /неявяване на работа за два последователни дни/, при издадена заповед за дисциплинарно наказание, която не е връчена на работника/ служителя, ако периодът на нарушението бъде присъединен към последваща заповед за дисциплинарно наказание?

4. Въззивният съд правилно ли е установил смисълът на „продължавано нарушение“- „с всеки нови два последователни дни неявяване на работа от ищеца е реализирано ново нарушение, попадащо в приложното поле на чл.190,ал.1,т.2 от КТ“ ?

По искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК не е формулиран конкретен въпрос, като се твърди противоречие на направения от въззивния съд извод за приложение на разпоредбата на чл.193, ал.3 от КТ с Решение №126 от 24.06.2016г. на ВКС по гр.д.№5917/2015г., четвърто г.о.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Формулираните от касатора в изложението четири въпроса, с които обосновава основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Първите три въпроса са свързани с констатираното от съда обстоятелство, че за част от периода на нарушението, през който касаторът не се е явявал на работа, посочен в процесната заповед за уволнение, а именно- 09.01.2017г.-15.02.2017г., е изтекъл срокът по чл.194, ал.1 от КТ за налагане на дисциплинарно наказание. Те нямат обуславящо значение за изхода на спора, тъй като в обжалваното решение въззивният съд е приел, че въпреки изтичането на срока по чл.194, ал.1 от КТ за нарушението, извършено през този период, то през останалата част от периода, а именно- 16.02.2017г.-30.05.2017г., касаторът също не се е явявал на работа, с което е осъществил състава на дисциплинарното нарушение по чл.190, ал.1, т.2 от КТ и е дал основание за налагане на дисциплинарно наказание уволнение. Съдът не е обосновавал законността на уволнението с нарушението, извършено в периода, за който е изтекъл срокът по чл.194, ал.1 от КТ, а с това, извършено в периода, за който този срок не е изтекъл. Четвъртият въпрос от изложението по начина, по който е формулиран, се отнася до правилността на изводите на съда в обжалваното решение и съгласно приетото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г. не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По отношение на така формулирания въпрос не е налице и специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая в изложението касаторът не е обосновал значението ва въпроса във връзка с отделните хипотези, формиращи основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК- не е посочил наличието на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване или нуждаеща се от промяна или осъвременяване, нито непълни, неясни или противоречиви правни норми. Според настоящия състав на съда разпоредбата на чл.190, ал.1, т.2 от КТ е ясна и не поражда затруднения при приложението й.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, отнасящо се до изводите на съда, че касаторът по своя вина не е дал обяснения за нарушенията, за които му е било наложено наказанието. По този въпрос липсва противоречие между обжалваното решение и цитираното от касатора Решение №126 от 24.06.2016г. на ВКС по гр.д.№5917/2015г., четвърто г.о., което се отнася до различен казус. По приложението на разпоредбата на чл.193, ал.3 от КТ е налице формирана последователна практика на ВКС / Решение № 226 от 22.05.2012г. по гр.д. № 917/2011г., IV г.о.; Решение № 307/24.06.2011 г. по гр.д. № 2116/2018 г., III г.о.; Решение № 10 от 30.01.2014 г. по гр. д. № 3911/2013 г., IV г. о.; Решение № 29 от 03.05.2022 г. по гр. д. № 1971/2021 г., III г.о., и др./, в която се приема, че обясненията не са дадени по вина на работника в случаите, когато работодателят е поставен в невъзможност да поиска обяснения от работника, в т.ч.- когато работникът не може да бъде намерен на адреса, който е съобщил на работодателя си; не се е явил, за да получи препоръчаната пратка, съдържаща искане за даване на обяснения, или по какъвто и да е начин е осуетил възможността изявлението на работодателя с искане за обяснения да достигне до него. Обжалваното въззивно решение съотвества на така формираната практика.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид горното въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната страна по касационната жалба направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 830 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,