Определение № 1026 от 07.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3016/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 85 576/12.12.2022 година, подадена от Т. В. С., срещу решение № 2973/27.10.2022 година на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 12 010/2021 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 2 0161 035/21.07.2021 година на Софийския районен съд, 2-ро гражданско отделение, 163-ти състав, постановено по гр. д. № 4173/2021 година, с което са отхвърлени предявените от Т. В. С. срещу „Хидроинжект“ ЕООД [населено място] с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяна като такова на уволнението на С. от длъжността „склададжия“, извършено със заповед със заповед № С-109/24.11.2020 година на управителя на „Хидроинжект“ ЕООД [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ, като същият бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а дружеството бъде осъдено да му заплати сумата от 6438.40 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради на незаконното уволнение за периода от 25.11.2020 година до25.05.2020 година, заедно със законната лихва, считано от датата на предявяването на иска 25.01.2021 година до окончателното плащане. В подадената от Т. В. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него срещу „Хидроинжект“ ЕООД [населено място] искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба „Хидроинжект“ ЕООД [населено място] е подал отговор с вх. № 64 496/07.07.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2973/27.10.2022 година на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 12 010/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Т. В. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 11.11.2022 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 85 576/12.12.2022 година, като 11.12.2022 година е неприсъствен ден. Поради това и съгласно чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е посочил, че по делото било установено, че по силата на трудов договор № 395/30.12.2019 година между Т. В. С. и „Хидроинжект“ ЕООД [населено място] било съществувало трудово правоотношение, трансформирало се в безсрочно след изтичане на уговорения 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя. Съгласно приетата длъжностна характеристика, връчена на С. при сключване на договора, като изискване за трудов опит за заемане на длъжността било предвидено „над 6 месеца практика“. От приетия и неоспорен протокол от решение на едноличния собственик на капитала на „Хидроинжект“ ЕООД [населено място] (каквато била организационната форма на дружеството към този момент) се установявало, че във връзка с необходимостта от постигане на по-високи резултати в дейността на дружеството и повишаване качеството на работата, на 20.11.2020 година работодателят взел решение за промяна на длъжностите характеристики на работниците и служителите в звено „Склад“ към отдел „Механизация и автотранспорт“ и отдел „Строителство“, като за длъжността „управител на склад“ било предвидено изискване за над 5 години трудов стаж на същата позиция, а за длъжността „склададжия“-над 3 години трудов стаж на същата позиция. Изготвена била нова длъжностна характеристика, утвърдена на 23.11.2020 година, в която било посочено това изискване. Новата длъжностна характеристика била връчена на Т. В. С. при отказ на 25.11.2020 година. На същата дата му била връчена и заповед № С-109/24.11.2020 година на управителя на дружеството, с която трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, тъй като Т. В. С. не отговарял на новото изискване за длъжността-предходен опит над 3 години на същата позиция. Разпоредено било изплащане на обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220, ал. 1 КТ. Видно от приетите и неоспорени трудов договор от 01.02.2021 година и справка за трудов стаж, след прекратяване на процесното трудово правоотношение работодателят бил назначил на длъжността „склададжия“ лице с трудов стаж над 10 години на длъжности „складов работник“ и „управител склад“. За доказване на твърдението си, че отговарял на новото изискване за заемане на длъжността, Т. В. С. бил представил копия от трудови договори, длъжностни характеристики и 4 броя трудови книжки, видно от които преди сключване на процесното трудово правоотношение същият бил работил при други работодатели на длъжности „киноразпоредител“, „сътрудник паркинг“, „шофьор“, „крупие“, „крупие жива игра“, „специалист продажби“, „ресторантски работник“, „сътрудник продажби“. От тях не се установявало преди 30.12.2019 година С. да бил работил на длъжност „склададжия“ или „работник склад“. По реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК в първоинстанционното производство било прието за безспорно обстоятелството, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния пълен отработен месец преди уволнението е в размер на 1557.64 лева. Приети по делото били и платежни фишове относно полученото от Т. В. С. при друг работодател в периода декември 2020 година– февруари 2021 година трудово възнаграждение. Съгласно чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, работодателят можел да прекрати трудовия договор, като отправел писмено предизвестие до работника или служителя при промяна на изискванията за изпълнение на длъжността, ако работникът или служителят не отговарял на тях. Както било разяснено с т. 2 от ТР № 4/01.02.2021 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГК на ВКС, в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ промяната се отнасяла конкретно до изискванията за образование и професионална квалификация, а в хипотезата по т. 11-за каквито и да са други професионални изисквания-трудов стаж, допълнителни нови знания и умения, но без да се променят изискванията за образование и професионална квалификация, т. е. всички останали изисквания, необходими за изпълнението на трудовата функция. По иска за признаване на уволнението за незаконно ищецът трябвало да посочи всички факти, които опорочавали, отлагали или погасявали оспорваното потестативно право на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение. Съдът не можел да основе решението си по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ на факти, които опорочавали, отлагали или погасявали оспорваното потестативно право, но не били посочени от ищеца в исковата молба. В случая Т. В. С. бил оспорил процесното уволнение при твърдения, че не било осъществено приложеното от работодателя основание за уволнение, тъй като отговарял на новото изискване, доколкото функциите му по длъжностна характеристика се припокривали с тези, изпълнявани от него по предходни трудови правоотношения, както и твърдял да е налице злоупотреба с право от страна на работодателя. Макар общо формулирано, от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба-че работодателят през октомври 2020 година бил поискал да прекратят трудовото правоотношение по взаимно съгласие, че през ноември 2020 година по повод ползван отпуск по болест Т. В. С. бил уведомен, че ще бъде уволнен дисциплинарно, а на 25.11.2020 година работодателят „измислил“ основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, можело да се изведе, че Т. В. С. твърди, че промяната в изискването за трудов стаж за заемане на длъжността била извършена от работодателя единствено с цел да го уволни на това основание. Дискриминация не била твърдяна, поради което въззивният съд не следвало да се произнася в тази насока. Въззивният съд намирал, че по делото бил доказан фактическият състав на приложеното от работодателя основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ. Въз основа на взетото от работодателя на 20.11.2020 година решение, на 23.11.2020 година била утвърдена нова длъжностна характеристика за длъжността „склададжия“, като било въведено ново изискване за трудов опит-над 3 години трудов стаж на същата позиция, каквото изискване не било съществувало към момента на възникване на трудовото правоотношение между страните. Т. В. С. не отговарял на новоустановеното изискване-по делото не се установило същият да бил заемал същата или сходна длъжност преди сключване на процесния трудов договор. Във връзка с твърденията за злоупотреба с право от страна на работодателя в по-новата практика на ВКС по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ (и сходната хипотеза на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ) се приемало, че преценката на работодателя за промяна на изискванията за заемане на дадена длъжност била суверенна и била по целесъобразност. Работодателят имал право да променя с щатното разписание и с длъжностните характеристики изискванията за образование и квалификация, както и другите изисквания за заемане на определена длъжност и съдът не бил компетентен да се произнася какво образование, каква квалификация и други изисквания налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна, стига по този начин да не се нарушавала императивна правна норма или да се злоупотребявало с право, или да се установявал дискриминационен подход. Добросъвестността на страните по трудовото правоотношение, включително на работодателя, се предполагала на основание чл. 8, ал. 2 от КТ, поради което изцяло в тежест на Т. В. С. било да обори презумпцията. Съдът изследвал наличие на проявни форми на недобросъвестност от работодателя, когато такива факти, съответно възражения, били въведени от страните по надлежен ред и в преклузивните срокове по ГПК. В случаите, когато ищецът-работник или служител твърдял, че заповедта за уволнението му била незаконосъобразна поради твърдения за злоупотреба, трябвало да изложи конкретни факти и обстоятелства, от които можели да се направят подобни изводи, като носел тежестта и да ги докаже. За да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 от КТ съдът преценявал не доколко работодателят имал обективен интерес от промяна на изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които обосновавали твърдението на ищеца за злоупотреба с право. В случая Т. В. С. не бил доказал твърденията си в исковата молба, нито бил довел допуснатите му от въззивния съд при условията на чл. 266, ал. 3 от ГПК свидетели за установяване на тези твърдения. От събраните по делото доказателства не можело да се направи извод, че изменението в изискванията за заемане на длъжността било извършено от работодателя единствено с цел да прекрати трудовото правоотношение със С.. Подобен извод не следвал и от изложеното от „Хидроинжект“ ООД [населено място] в отговора на исковата молба, че въпреки проблемите в работата на С., решил да не прекратява трудовото правоотношение в срока за изпитване. Противно на твърдяното във въззивната жалба, „Хидроинжект“ ООД [населено място] било посочило причините, мотивирали го да въведе изискването за стаж-необходимостта от постигане на по-високи резултати в дейността на дружеството и повишаване качеството на работата на работниците и служителите. Поради това въззивният съд намирал, че презумпцията, установена в чл. 8, ал. 2 от КТ не била оборена, а предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ бил неоснователен и подлежал на отхвърляне, съответно на отхвърляне подлежали и обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ. При извършената служебна проверка на обжалваното решение съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС не установява обстоятелства, от които да бъде направен извод за вероятна нищожност или недопустимост на същото, което да бъде основание за допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. В. С. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това приложима ли е разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, в случай, че не се е изисквал стаж за длъжността при сключване на трудовия договор и по време на изпълнение на трудовия договор работодателят определя стаж за заемане на същата длъжност от същия работник?; приложима ли е разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, в случай, че не се е изисквал стаж за длъжността при сключване на трудовия договор и по време на изпълнение на трудовия договор работодателят определя стаж за заемане на същата длъжност от същия работник и при обстоятелството, че е изтекъл трудов договор за изпитване на същия работник на същата длъжност, който не е прекратен и е трансформиран в такъв за неопределено време и при положение, че не са установени каквито и да са неспособности за несправяне и/или неизпълнение на трудовите функции от същия работник? и за това следва ли работодателят да се мотивира при увеличаване на стажа за заемана длъжност при положение, че при сключване на трудовия договор не се е изисквал стаж за същата длъжност, като във връзка с това следва ли работодателят да установи законосъобразността на прекратяването на трудовия договор в съдебното производство и носи ли доказателствената тежест за това и следва ли съдът да изследва и установи законосъобразността, съответно злоупотребата с право от работодателя в същата хипотеза?. Излагат се съображения, че тези въпроси са били разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената и цитирана в изложението практика на ВКС, поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. При постановяването му въззивният съд е съобразил установената във връзка с приложеното от работодателя основание за уволнение съдебна практика. За приложението на това основание-чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ е достатъчно да е налице промяна на изискванията за изпълнение на длъжността и работникът или служителят не отговаря на тях. Какви да са изискванията за изпълнение на съответната длъжност е въпрос на целесъобразност и на автономна преценка на работодателя като решението му за това не подлежи на съдебен контрол. На такъв не подлежи и решението за изменение на вече установените за изпълнение на длъжността изисквания. Съдът не може, освен в случаите когато се твърди дискриминация или злоупотреба с право, да извършва проверка за това дали установените от работодателя нови изисквания за изпълнение на длъжността са обективно необходими и дали изменението е трябвало да се извърши в определен момент и при наличието на определени предпоставки. Затова при съдебно оспорване на уволнението работодателят трябва да установи наличието на посочените в чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ. При такова оспорване на уволнението обективната необходимост от извършване на изменението подлежи на проверка в случаите на наведено от работника или служителя твърдение за злоупотреба с право от страна на работодателя. В този случай е приложима установената в чл. 8, ал. 2 от КТ, която е оборима като доказателствената тежест за това се носи от лицето, което твърди недобросъвестност. При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е действал в съответствие с посоченото, като е приел че са налице предпоставките за уволнението на Т. В. С. на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, а разглеждайки твърденията на същия за злоупотреба с право от страна на работодателя ги е приел за недоказани. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. В. С. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Т. В. С. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2973/27.10.2022 година на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 12 010/2021 година, по подадената срещу него от Т. В. С., касационна жалба с вх. № 85 576/12.12.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение