Определение № 2709 от 03.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5080/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Фармакрос Медикъл“ АД, [населено място], чрез адв. Б. П., срещу решение № 4521/17.08.2023г. по в.гр.д. № 13626/22г. по описа на СГС, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част, е осъдено дружеството да плати на К. Е. Х., гръцки гражданин, на основание чл.128, ал.2 КТ, общо сумата 80 444,15 лева – нетно трудово възнаграждение за периода януари 2019г. – февруари 2020г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба и на основание чл. 245, ал.2 КТ, общо сумата 19 941, 05 лева – лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения за периода от първо число на месеца, за който се дължи възнаграждението, до 13.01.2022г. Касаторът иска отмяна на въззивното решение, сочейки всички основания на чл. 281, т.3 ГПК. В контекста на оплакването, че въззивният съд, в неправилно приложение правилата за разпределение на доказателствената тежест, е приел за установено, че ищецът е полагал труд, съответно - му се следва трудово възнаграждение за исковия период, касаторът поставя следните въпроси в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК: 1/ „Дължи ли се трудово възнаграждение при действащ трудов договор, ако служителят не предоставя труда си точно и в пълен обем, включително ако не се явява на работното си място?“ 2/ „Длъжен ли е служителят да проведе главно и пълно доказване за това, че е изпълнявал точно трудовите си задължения, включително, че се е явявал на работното си място в определеното в трудовия договор работно време?“ Въпросите се поставят в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди разрешаването им от въззивния съд да е в противоречие с представените от касатора решения на ВКС. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност, обосновавайки я с необоснованост на изводите на съда, че ищецът, чието работно място по трудовия договор е в [населено място], е престирал труда си в Гърция. Насрещната страна по жалбата – ищецът К. Е. Х., чрез адв. А. Н., възразява срещу наличието на основанията за допускане на касационно обжалване и оспорва касационната жалба. Съдът намира за допустима касационната жалба, а по искането за допускане на касационно обжалване, съобрази следното: След всестранно и задълбочено обсъждане на събраните по делото доказателства, процесуалното поведение на ответника (с отговора на исковата молба изрично е посочил, че на ищеца са изплатени суми във връзка с трудовото правоотношение, извън заплатите, за периода от 13.12.2016г. до 25.11.2019г.) и извънпроцесуалното му такова (за целия исков период ответникът е начислявал по ведомостите за заплати като дължими на ищеца процесните суми на основание трудово възнаграждение, а с основание „за разходи“ за този период е платил на ищеца 10 195,67 лв., за които не са издавани първични счетоводни документи), въззивният съд, след като изрично е изяснил, че ищецът носи тежестта да докаже, че е изпълнявал трудовите си задължения добросъвестно, като е престирал труд по валидно трудово правоотношение, е приел, че за процесния период ищецът е престирал работна сила за ответника по сключения между тях договор, поради което и възнаграждение за същото му се дължи в размерите, уговорени с договора и установени от заключението по счетоводната експертиза, а ответникът е изпаднал в забава на плащането на тези суми и дължи обезщетение за същата. Този решаващ извод съдът е извел след изясняване на понятията място на работа и работно място, според дефинициите в КТ и съдебната практика и отчитайки няколко обстоятелства, категорично установени от доказателствата по делото: 1/ спецификата на работа на ищеца предвид длъжността му – „изпълнителен директор“, която предполага, че изпълнението й не е свързано с непрекъснато или преимуществено присъствие в офиса на дружеството; 2/ нито длъжностната характеристика, нито трудовият договор сочат работно място на ищеца – в трудовия договор е посочено място на работа ( а не работно място) в [населено място], а в длъжностната характеристика се сочи, че работата се извършва в „офис“ т.е. условията, при които се извършва работата, а именно - офисна обстановка; 3/ не е имало забележки към ищеца в хода на действието на трудовия договор по отношение на изпълнение на задълженията му по него. Така приетото е позволило на въззивния съд да заключи, че нито работното място, нито мястото на работа на ищеца е било ограничено до офиса на дружеството в [населено място], а посещението на последния ежедневно и постоянно не е било необходимо условие за добросъвестно изпълнение на работата на ищеца при ответника. Изтъквайки, че отсъствието на ищеца от офиса в [населено място] не е равнозначно на неизпълнение на задълженията му по трудовия договор, въззивният съд е приел, че ищецът е престирал работната си сила в изпълнение на договора с ответника, поради което начисленото от работодателя трудово възнаграждение му се дължи. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. И двата поставени от касатора въпроса не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като нямат отношение към крайните изводи на въззивния съд, доколкото последният изрично е приел, че офисът на дружеството в [населено място] не е работно място на ищеца. По тази причина е отрекъл връзката между посещенията на ищеца в офиса в [населено място] с изпълнението на трудовите му задължения на изпълнителен директор на дружеството. Заключението на съда, че ищецът е престирал работната си сила по сключения договор, се базира на характеристиките на длъжността на ищеца и на преценката на поведението на ответника (липсата на забележки относно изпълнението на задълженията на ищеца; начисляване на трудово възнаграждение за целия исков период; изплащане на сума „за разходи“, осъществени в процесния период), а не на констатации за мястото, където това е станало. Точното и пълно изпълнение на трудовите задължения на ищеца за периода януари 2019-февруари 2020г. не е било предмет на спора - с отговора на исковата молба ответникът е възразил единствено, че ищецът е нарушил трудовата дисциплина, като е отсъствал от работното си място до началото на януари 2019г. ( т.е. извън исковия период). Отделно, качеството на изпълнение на трудовите задължения на ищеца е ирелевантно за настоящия спор, който е по чл. 128, ал.2 КТ, а не във връзка с ангажиране дисциплинарната отговорност на служителя. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Изтъкнатият от касатора порок на обжалваното решение – необоснованост на фактическите изводи относно мястото, където ищецът е престирал работната си сила - изисква такъв анализ и е установим при проверка основателността на касационната жалба, а не по реда на чл. 288 ГПК. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховният касационен съд