Определение № 1116 от 03.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2200/2014 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. Р. И., срещу въззивно решение от 15.08.2013 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 12172/2012 г. Оплакванията са за неправилност на въззивното решение, като след указания по чл. 285, ал. 1 ГПК, касационните доводи са: несъобразяване с трайната съдебна практика по чл. 226 КТ, което прави въззивното решение неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Насрещната страна О.. „С. – 2000”, чрез адв. Н. П. К. от АК – С. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, евентуално, че жалбата е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, приподписана е от адв. И. Х. от АК София, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: И. Р. И. е предявил против О. „С. – 2000” обективно кумулативно съединени искове за заплащане на обезщетение за причинени вреди – пропуснати ползи от несвоевременно предаване на оформена трудова книжка, на удостоверение за прослужено време и пенсиониране и писмено уведомление до Б. за прекратено трудово правоотношение; отказ на работодателят да издаде разрешение за работа, изразяващо се в т.нар. картотекиране. Всички претенции са отхвърлени. Искът по чл. 226, ал. 2 КТ е отхвърлен, защото въззивният съдът е приел, че работодателят не е задържал трудовата книжка на И., доколкото последният не я предал при постъпване на работа или по-късно, съответно липсва неправомерност в действията на футболния клуб за неоформяне на трудовата книжка при прекратяване на трудовия договор с Илиев. Относно издаването на удостоверения образец УП. и УП. във въззивното решение е посочено, че те се издават в случай, че трудовата книжка е загубена, с оглед удостоверяване на съответния трудов и осигурителен стаж при пенсиониране, а хипотезата не е такава. По иска за заплащане на обезщетение поради отказ на работодателя да картотекира И., въззивната инстанция е приела, ФК „С. 2000” не е имал подобно задължение; задължението е за спортния клуб, членуващ в спортната федерация, на който спортистът е предоставил състезателните си права, а това по твърдения и на самия ищец, включително в исковата му молба, не е ответникът, а ФК „С. 1913”. Посочено е още, че задължението за картотекиране не произтича от прекратяване на трудовото правоотношение и не удостоверява факти, които са свързани с прекратеното трудово правоотношение, поради което е неприложима хипотезата на чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ. В изложението към касационната жалба, след изрични указания по чл. 285, ал. 1 ГПК, касаторът е формирал следните правни въпроси, които според него са основание за допускане на касационно обжалване: Необходима ли е покана до работодателя да предаде трудовата книжка при прекратяване на трудово правоотношение; уведомлението на работника до работодателя счита ли се за редовно връчено при положение, че е получено от ответника; следва ли, при прекратяване на трудово правоотношение, работникът да направи изрично искане до работодателя да попълни трудовата му книжка съгласно чл. 349 КТ с оглед искането от работника за издаване на Удостоверение по образец УП. Въпросите биха могли да имат отношение само към исковете за обезщетение за вреди от непопълване и невръщане на трудова книжка, след прекратяване на трудовото правоотношение, не и по иска за обезщетение за вреди, причинени от ответника поради некартотекирането на И.. Тези въпроси са без значение за постановения резултат от съда, тъй като въззивната инстанция не се е произнасяла по тях. Съображенията за отхвърляне на исковете са съвсем други - бездействието на работодателя не е неоснователно; отговорността му не може да бъде ангажирана, защото трудовата книжка на ищеца никога не е била в държане на работодателя; И. е следвало сам да я занесе за попълване на работодателя и да поиска оформянето й. Изложеното е достатъчно основание, за да не бъде допуснато до касационно обжалване въззивното решение. Независимо от това, за пълнота на изложението, следва да се посочи, че касаторът се е позовал и на съдебни актове, които нямат отношение, както към поставените от него правни въпроси, така и към правните съображения на въззивния съд да отхвърли исковете в обжалваното решение. Касаторът е представил ТР 4-2006-ОСГТК ВКС, постановено по т.д. № 4/2005 г., в което, във връзка с исковете по чл. 226 КТ, са посочени различните фактически състави, уредени в правната норма; надлежните страни по исковете; редът, по който се разглеждат споровете. Приложени са още и съдебни актове по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК: Решение № 335/2003 на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 3118/2001 г. е постановено по реда на ГПК от 1951 г., отм. и в него е изяснено, че имуществените вреди от незаконно задържане на трудовата книжка са презумирани от самия закон, те са в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовото правоотношение, до предаване на трудовата книжка. Тези въпроси – за вида и размера на вредите и кой ги доказва, изобщо не са обсъждани от въззивната инстанция по настоящия казус, защото е прието, че не е налице противоправно бездействие от страна на работодателя, така че, той не може изобщо да отговаря за вреди, дори и такива да са настъпили за ответника. Касаторът е приложил още и неприсъствено решение, постановено по чл. 226, ал. 2 КТ от СРС по гр.д. № 27150/2012 г., обявено в открито съдебно заседание на 05.10.2012 г. Неприсъственото решение съдържа само диспозитив, не и мотиви, така, че няма как да служи като доказателство за противоречиво разрешаване на правните въпроси, поставени от касатора в изложението му, както и на правните съображения, поради които е постановен крайният резултат в обжалваното решение. Само по себе си обстоятелството, че футболен клуб е осъден да заплати на свой играч обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ, не сочи на противоречива съдебна практика. В обжалваното решение съдът не е отказал да приложи правната норма в отношенията между футболен клуб и негов бивш играч, а се е произнесъл с оглед твърденията и възраженията на страните, установените обстоятелства, след преценка на събраните по това дело доказателства. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът