Определение № 860 от 11.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1885/2018 г.

С определение № 368 от 01.11.2018 г. по настоящето дело е спряно производството до постановяване на решение по конституционно дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България. Решението е постановено на 06.11.2018 г., отпаднали са пречките за спиране на производството, постановено с цитираното определение, поради което същото следва да бъде възобновено и ВКС /Върховен касационен съд/ да се произнесе по допускане на касационните жалби на страните. С определение № 253 от 12.06.2018 г. по ч. гр. дело № 1884/2018 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 1885/2018 г. и ч. гр. дело № 1884/2018 г. на ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение, като делото се разглежда под номер 1885/2018 година. Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби - № 1672/06.02.2018 г. на [фирма], [населено място], представляван от управителя С. Б. И. и № 2390/20.02.2018 г. на В. Т. И. и П. С. И., двете жалби по регистъра на Окръжен съд – [населено място] против решение № 14 от 13.01.2018 г. по гр. дело № 828/2017 г. на ПОС /Плевенски окръжен съд/. По касационна жалба № 1672/06.02.2018 г. на [фирма], [населено място]: Касационната жалба има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която съдът е потвърдил решение № 96 от 26.06.2017 г. по гр. дело № 217/2016 г. на КРС /Кнежански районен съд/ в частта, с която първоинстанционният съд е уважил исковете на В. Т. И. и П. С. И. против касатора за по 100000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите от 16.10.2014 г. до окончателното им изплащане, като е присъдил разноски и държавна такса. Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване. За да постанови посочения правен резултат ПОС, след като анализира фактите по делото стига до заключението, че по делото е доказана трудова злополука, настъпила на 16.10.2014 г. около 6 часа на пътя – [населено място] – [населено място], в местността „П.“, на 3 км. преди [населено място]. Съдът констатира, че при изпълнение на възложена от ответника по исковете работа, а именно разтоварване на посевен материал от влекач с прикачено към него ремарке, вследствие преобръщане на самосвалното ремарке, загуба на напречна устойчивост спрямо рамата на превозното средство е бил затиснат намиращият се наблизо С. И., който е починал, поради механична асфикция от притискане на гръдния кош и корема, довела до остра сърдено – съдова недостатъчност. ПОС излага съображения за доказаност на фактическия състав на чл. 405а, ал. 2 КТ, респективно за наличие на трудовото правоотношение между страните и за приемане по реда на чл. 60, ал. 1 от КСО злополуката за трудова с разпореждане № 66 от 23.01.2015 г. Развити са съображения за неоснователност на възражението, предявено от ответника по исковете по чл. 201, ал. 2 КТ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „1. Следва ли да се ангажира отговорност на ответника-работодател по реда на чл. 200 от КТ в случай, че между пострадалия и ответника не е сключен писмен трудов договор?“; „2. Достатъчно ли е признаването на злополуката за трудова от компетентния орган, респ. обявяването на правоотношението като трудово по смисъла на чл. 405А от КТ като основание за настъпване на задължение за обезвреда, въпреки липсата на сключен писмен трудов договор между пострадалия и ответника-работодател?“; „3. Следва ли да се приеме, че е налице влязло в законна сила Постановление по чл. 405А от КТ, което да породи желаните последици на стабилен административен акт, при наличието на висящо съдебно оспорване относно законосъобразността му, и как в този случай се прилага чл. 302 от ГПК?“; „4. Кои са релевантните факти, обуславящи размера на допринасянето на настъпване на вредите в резултат на допусната груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ и следва ли да има съответствие между степента на съпричиняване и действителния принос на пострадалия?“; „5. При определяне степента на съпричиняване вследствие на допусната груба небрежност необходимо ли е да се съобразят като утежняващи отговорността обстоятелства характера на трудовите функции, изпълнявани от пострадалия, и характера на извършваната от него работа, когато тази работа е източник на повишена опасност от увреждане?“; „6. Има ли при трудова злополука съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност, когато контролните органи са констатирали нарушение по чл. 33 от ЗЗБУТ?“ И съставлява ли груба небрежност поведението на работника- пострадал при трудова злополука, изразяващо в липса на елементарно внимание и старание и пренебрегване на основни технологични правила и правила на безопасност, неполагане на грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка?“; „7. Представлява ли вината в гражданското право субективно отношение на дееца към деянието и неговите последици /както в наказателното право/, или следва да се приеме, че е налице вина чрез неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица /напр. добрия стопанин, добрия работник и др./ с оглед естественото на дейността и условията за извършването й?“; „8. Длъжен ли е работодателя да провежда инструктаж на лица, които не са негови работници и нямат сключен трудов договор, а граждански такъв?“; „9. Налице ли е нарушение на оценъчната дейност на съда, когато съдът формално кредитира експертното заключение и свидетелски показания, но отказва да ги обсъди взаимосвързано с останалите доказателства по делото, и без да е преценил обосноваността на експертизата и достоверността на показанията?“; „10. Налице ли е нарушение на оценъчната дейност на съда, когато приетата и неоспорена експертиза се цени изолирано от доказателствата по делото и не й се дава вяра, макар че липсват доказателства, които да оборят заключението на вещото лице?“; „11. Мотивирал ли е въззивния съд решението си в съответствие с изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК, когато не е дал и обосновал своята оценка на доказателствата и не е обсъдил всички релевантни обстоятелства по делото и възраженията на страните? Възможността за препращане към мотивите на първата инстанция освобождава ли въззивния съд от задължението да постанови собствени мотиви?“; „12. Какъв е водещият критерий за справедливост при присъждане на обезщетение по чл. 200 от КТ във връзка с чл. 52 от ЗЗД, кои са компонентите му – съставлява ли коефициент, ако да от каква величина, или обратно – определена базова сума / в какъв размер/, която просто се сумира с оглед наведените и доказани неимуществени вреди?“; „13. Как се определя размер на обезщетението и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т. 2 от ПП № 4/1968 г. на ВС на Република България?“; „14. При определяне степента на принос на работника при деликта дали са приложими общите правила на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, или следва да бъде приложена засилената имуществено-правна защита по чл. 201, ал. 2 КТ?“. По въпросите – от № 4 до № 14 не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Въпросите от № 4 до № 7 са формулирани с оглед становища на касатора. С тях се третират обстоятелства, имащи значение при мотиви на съда, констатиращи основателност на възражението по чл. 201, ал. 2 КТ и съдържащи съображения за размера на съпричиненият вредоносен резултат. Въззивната инстанция е приела неоснователност на възражението по чл. 201, ал. 2 КТ, поради което не е обсъждала визираните във въпросите хипотези. Въпрос № 6 е формулиран, предвид становище на касатора за изпълнение на работата от починалия работник в нарушение на технологични правила, каквито мотиви в решението не са приети, а въпрос № 7 е общо теоретичен. Въпрос № 8 изхожда от становище на ответника по исковете за липсата на сключен трудов договор, т.е. не е обвързан от правни разрешения на второинстанционния съд. Въпроси, които не произтичат от решаващи мотиви на въззивния съд не пораждат общи основания, като липсата на последните има за последица недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Въпросите от № 9 до № 11 също така не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол, тъй като засягат несъгласието на страната с приетите от ПОС изводи за съпричиняването на увреждането, а не обективират липсата на обсъждане на доказателствата и експертизата, по които са формирани мотиви, отразяващи фактическите и правни констатации на решаващия състав. Затова приложената практика на ВКС не обосновава становището на жалбоподателя за противоречиви правни разрешения. Липсата на общи основания има за последица недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Липсва и мотивирано основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което отсъства предпоставка за допускане на касационен контрол и по този фактически състав. Останалите въпроси – от № 12 до № 14 не са релевантни. Тяхното правно значение се преценява не въз основа на връзката им с поддържаните от ответника по претенциите становища, а предвид критерия за връзка с решаващ мотив на окръжния съд. В случая по нито един от тях няма мотиви. Поради това липсва и възможност за съпоставяне с цитираната практика, т.е. въпросите нямат значение за селектиране на жалбата и обуславят неоснователност на искането за допускане разглеждане на жалбата. Липсва и мотивирано основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което отсъства предпоставка за допускане на касационен контрол и по този фактически състав. В заключение следва да се приеме, че по посочените въпроси не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи още по горните въпроси и липсата на мотивиране на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, при 2 и 3 ГПК. По чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не се констатират при служебно упражнения контрол данни за вероятна нищожност на акта, предвид постановяване на решението от компетентния съд, в пределите на неговата правораздавателна власт, при спазване на изискванията за законен състав, форма на съдебния акт, подписването му от съдиите, участвали при разглеждане на спора и разбираемост и ясност на мотиви и диспозитив. По чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не се констатират при служебно упражнения контрол данни за вероятна процесуална недопустимост на акта, предвид установените от настоящата инстанция данни за наличие на право на иск и надлежното му упражняване, както и за наличие на право на жалба и надлежното й упражняване. Не е обосновано и приложно поле на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като основанието не е мотивирано от страната. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му. Първите три въпроса – от № 1 до № 3 са релевантни, тъй като съдът се е произнесъл по тях. По същите въпроси дадените във въззивното решение правни разрешения са в отклонение от практиката на ВКС /цитираните от касатора актове по граждански дела - № 671/2009 г., № 3766/2013 г., № 1894/ 2009 г., № 622/2011 г. на състави на ІV г.о./. Съдът приема наличие на трудовото правоотношение между ответника по исковете и С. И. и квалифицира злополуката като трудова, въпреки липсата на влязло в сила постановление по чл. 405а, ал. 2 КТ, обстоятелство констатирано в мотивите на обжалваното решение. В практиката, на която се позовава касатора е обосновано разбирането, че отговорността по чл. 200 КТ предполага установяване на трудова злополука, настъпила в резултат на изпълнение на работа по трудово правоотношение. Затова по тези въпроси следва да се допусне касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По касационна жалба № 2390/20.02.2018 г. на В. Т. И. и П. С. И.: Касационната жалба има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която съдът е потвърдил решение № 96 от 26.06.2017 г. по гр. дело № 217/2016 г. на КРС в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил исковете на касаторите против ответника по касация за разликата между 100000 лв. и 120000 лв., обезщетение за неимуществени вреди за всеки ищец, ведно със законната лихва върху сумите от 16.10.2014 г. до окончателното им изплащане. Съдът след като анализира показанията на свидетелите Н. С. и И. Д. за преживените от ищците страдания във връзка със загубата на синът им, излага мотив за неоснователност на оплакването относно необезщетяване на неимуществените вреди в пълен обем. Същият мотив е формиран въз основа на кратки съображения, обективиращи констатации, че справедливостта не е абстрактно понятие, свързана е с преценка на обективно съществуващи факти. Последните не са разгледани, а лаконично е отбелязано, че в тази насока е ППВС № 4/1968 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос със следното съдържание: „Справедливи ли са присъдените по касираното въззивно съдебно решение обезщетения за трудова злополука, в размер от по 100 000 лева за всяко едно от увредените лица и способни ли са такива да възмездят изцяло причинените на ищците по исковете неимуществени вреди?“. Същият е релевантен, тъй като окръжният съд се е произнесъл по приложението на обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, без да мотивира преценката си за наличието на обективно съществуващи обстоятелства в конкретния случай, които трябва да се имат предвид, съгласно разрешенията обосновани в ППВС № 4/1968 г. при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Затова се налага извод, че приетите от съда мотиви съдържат разрешения, които са в отклонение от разрешенията, обосновани в цитираното ППВС. При тези обстоятелства настоящата инстанция приема, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Не е аргументирано основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От развитите в изложението доводи се установява, че жалбоподателите разбират очевидната неправилност като нарушение на материалния закон, което се изразява в занижен размер на присъденото обезщетение. Становището си свързват със съображения за неправилна преценка от решаващия състав на свидетелските показания, което е оплакване за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, неотносимо към производството по чл. 288 ГПК. Затова настоящият състав на ВКС намира, с оглед разгледаната и разбирана от него дефинитивност на същото основание, посочена по предходната жалба и относима и към настоящата, че касаторите нямат аргументирано изложение за наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, респективно следва да се приеме, че същото основание не е налице и по него не трябва да се допусне касационно обжалване. С оглед на горните съображения настоящата инстанция намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по двете жалби в обжалваните части, както и по конкретно посочените по – горе правни въпроси. При разглеждане на делото по същество касационният съд следва да се произнесе и по посочената частна жалба. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение