Определение № 1974 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 220/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение №262956 от 15.09.2022 г. по гр.д. №3018/2021 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение № 20237930 от 28.10.2020 г. по гр.дело № 20472/2020 год. на Софийския районен съд и са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.128, т.2 КТ за заплащане на сумата 13714,26 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.01.2020 г. до 10.03.2020 г. включително, заедно със законната лихва от 29.05.2020 г., до окончателното и изплащане и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 260,02 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, за периода от 01.03.2020 г. до 28.05.2020 г. включително, като неоснователни Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало и съществувало валидно трудово правоотношение по силата на сключен трудов договор № 326/14.05.2019 г. С него „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД, [населено място], като работодател е възложил на К. Г. Г., като служител, да изпълнява длъжността „ръководител проект“, с място на работа: обект „реконструкция на канализационна мрежа- [населено място], У.“, срещу заплащане на основно трудово възнаграждение в размер на 6000 лв., считано от 15.05.2019 г. Безспорно е също така обстоятелството, че със заповед № 333/10.03.2020 г., издадена от управителя на ответното дружество е прекратено трудовото правоотношение с ищеца К. Г. Г., считано от 11.03.2020 г. Спорно е по делото обстоятелството, дължи ли се на ищеца претендираното от него трудово възнаграждение за исковия период от 01.01.2020 г. до 11.03.2020 г. включително, както и дали ищецът е полагал реално труд при ответника за същия период. В отговора на исковата молба е направено изрично възражение от страна на ответника, че с разпоредбата на чл.128, т.1 КТ е предвидено задължение за работодателя да начислява и плаща възнаграждение за извършена работа от работника/ служителя, но такова се дължи само за действително престиран труд. В тежест на ищеца съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК е да ангажира доказателства за установяване на положителния релевантен факт, а именно, че е полагал труд на заеманата от него длъжност през исковия период при ответника. По делото не са ангажирани категорични доказателства от страна на ищеца в тази насока. От писмените доказателства не би могло да се установи по несъмнен начин обстоятелството, че е налице реалното престиране на труд и изпълнение на трудовата функция. Не е доказан фактът, че ищецът е полагал труд при ответника за периода, за който претендира заплащане на трудово възнаграждение. От друга страна, начисляването на трудово възнаграждение на ищеца по представените фишове за работни заплати действително е факт, който е индиция за дължимостта на трудовото възнаграждение, тъй като същото се извършва в изпълнение на основно задължение на работодателя по чл.128, т.1 КТ. В процесния случай обаче, при съвкупна преценка от съда на този факт с останалите доказателства по делото, следва да се направи обоснован извод, че макар и начислено, трудовото възнаграждение на ищеца не се дължи поради това, че работата не е извършена от него. Само на това основание осъдителните искови претенции на ищеца са неоснователни. Недоволен от решението е жалбоподателят К. Г. Г., [населено място], който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по различни правни въпроси, един от които е - длъжен ли е въззивният съд при непълнота и грешно разпределена доказателствена тежест в доклада да даде указания на страните да посочат относими към предмета на делото доказателства, които не са събрани от първоинстанционния съд. Твърди се наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ТР №1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС. Освен това се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД, [населено място], оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. Касационното обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по повдигнатия въпрос. Той е обусловил изхода на спора и обжалването трябва да бъде допуснато за проверка съответствието на разрешението в обжалваното решение с посочената от касатора практика на ВКС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.