Определение № 50834 от 14.11.2022 г. на ВКС по д. № 2147/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. Д. срещу въззивното решение на Окръжен съд Стара Загора по гр.д. №1677/21 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторката срещу „Катя 56 СТЗ” ЕООД – гр. Казанлък искове по чл.344, ал.1,т.1 и 3 КТ и чл.74, ал.4 КТ, и по допускане на обжалването. С исковете по чл.344, ал.1 КТ е оспорена законността на уволнението на ищцата от длъжност „продавач консултант”, извършено на осн. чл.325, ал.1,т.1 КТ, със заповед от 8.09.20 г. на управителя на ответното дружество, връчена на ищцата на 30.09.20 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени от въззивния съд два материалноправни и един процесуален въпрос от предмета на делото. Материалноправните въпроси: Следва ли да е налице изрично писмено предложение от работодателя за прекратяване на тр. правоотношение по взаимно съгласие и изрично писмено изявление на работника за приемане на предложението в седемдневен срок от получаването му, за да е изпълнен фактическият състав на чл.325, ал.1,т.1 КТ ? и Връчването на заповедта за прекратяване на тр. правоотношение по взаимно съгласие на работника може ли да санира липсата на изрично предложение от работодателя и / или изричното съгласие на работника, за да се приеме, че е изпълнен фактическият състав на чл.325, ал.1,т.1 КТ?– според касаторката са решени в противоречие с р. по гр.д. №1109/09 г. на ВКС, четвърто г.о. Процесуалноправният въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи на въззивника, посочени във въззивната жалба и по всички относими доказателства? – според касаторката е решен в противоречие с р. по т.д. №811/12 г. на второ т.о. на ВКС. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че ищцата като въззивник не е навела оплаквания и не е представила доказателства, от които да се извежда фактически и правен извод за незаконност на уволнението й на осн. чл.325, ал.1,т.1 КТ – заповедта за уволнение й е връчена в ден, в който не е ползвала отпуск поради временна нетрудоспособност. Поради неоснователност на иска по чл.344, ал.1,т.1 КТ неоснователен е и обусловеният иск по чл.344, ал.1,т.3 КТ. По иска с пр. осн. чл.74, ал.4 КТ ищцата не е установила с всички възможни доказателствени средства/ писмени и гласни/ недействителността на клаузата от трудовия договор за четиричасов работен ден при действително уговорени според твърденията й с работодателя 12 часови смени в два последователни дни, следвани от два последователни дни почивка. Затова и този иск е отхвърлен като неоснователен. ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по исковете с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 и 3 КТ по поставените два материалноправни въпроса, поради твърдяното от касаторката противоречие на въззивното решение с цитираната по-горе практика на ВКС. Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по иска с пр. осн. чл.74, ал.4 КТ, поради липсата на поставен ясен и точен правен въпрос от предмета на този иск като общо основание за допускане на обжалването и необосноваването на специфичните допълнителни основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК – ТР №1/19.02.10 ОСГТК. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.