Определение № 62 от 10.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 658/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/ срещу решение №196/29.12.2020г. по в.т.д.№462/2020г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, в частта, с която е потвърдено решение № 31/17.07.2020г. по т.д. №99/2019г. на Търговищки окръжен съд, X състав, в частта, с която НЗОК е осъдена да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – Попово“ ЕООД сумата от 22 744 лв., дължима по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки №250181/19.05.2017г. и представляваща стойността на извършената и незаплатена поради надвишаване на лимита медицинска дейност по клинични пътеки за месец февруари 2017г., месец март 2017г. и месец май 2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 23.12.2019г. до окончателното плащане на задължението. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че в негова тежест е възникнало задължение за плащане на претендираната от лечебното заведение сума. В тази връзка излага съображения за неправилно тълкуване и приложение на нормите на Закона за здравното осигуряване и Закона за бюджета на НЗОК, както и на сключения индивидуален договор. Поддържа още, че изводите на съда относно фактическата обстановка не кореспондират с доказателствения материал по делото. Твърди, че НЗОК не е поемала задължението да заплати неотчетена и недоговорена от лечебното заведение дейност над стойностите, определени в Приложение №2 към сключения между страните договор. Излага съображения за противоречие на представената от лечебното заведение правна конструкция с Решение № 2/22.02.2007г. по к.д.№12/2006г. на Конституционния съд на РБ. Поддържа наличието на изпълнение на задълженията по договора и заплащане на извършената, отчетена и потвърдена от възложителя дейност. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател обосновава приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, поради противоречие на правните изводи на въззивния съд с Решение № 2/22.02.2007г. по к.д. № 12/2006г. на Конституционния съд на РБ, относно съдържанието на разпоредбата на чл.35 от ЗЗО. При позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, сочи като обуславящи въпросите: 1/ Какво е значението на установените лимити за заплащане на извършени медицински дейности по отношение правата и задълженията на страните по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки във връзка и с правото на здравноосигурените лица за достъп до медицинска помощ?; 2/ Дължи ли се на изпълнителя на болнична медицинска помощ заплащане на отчетени от него дейности в случаите, когато стойността им е над нормативно и договорно определените стойности и надхвърля определената за съответното болнично заведение бюджетна рамка? Твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като липсва практика на ВКС и са разрешавани противоречиво от съдилищата. Излага съображения и за наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът „Многопрофилна болница за активно лечение – Попово“ ЕООД поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение в атакуваната част, въззивният съд е приел за безспорно, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения между тях на основание чл.59 от ЗЗО и в съответствие с Националния рамков договор за медицински дейности за 2017г. договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 250181/19.05.2017г. Във връзка със спорния въпрос относно заплащането на извършените от лечебното заведение надлимитни медицински дейности, решаващият състав е изтъкнал предвидената от законодателя процедура по корекция на предварителните месечно заложени обем и стойност на медицинските услуги, регламентирана в чл.16 и сл. от Правилата за условията и реда за прилагане на ЗБНЗОК за 2017г. Въз основа на заключението на комплексната съдебно – медицинска и икономическа експертиза, е приел, че претендираните за заплащане надлимитни дейности представляват в по – голямата си част оказана спешна медицинска помощ. Изтъкнал е още, че регламентираната в чл.16 и сл. от Правилата за 2017г. процедура по допълнително закупуване на медицински дейности над утвърдените месечни лимити по Приложение №2 към договорите с НЗОК, както и тази по чл.39, ал.2 от договора изрично освобождават изпълнителя на БМП да посочва причините за допускане на надлимитна спешна диагностика и лечение/хоспитализация на пациенти. Изложил е съображения, че договорът с НЗОК, като средство за реализация на конкретен, зачетен от правния ред, значим обществен интерес – конституционно закрепеното право на достъпна медицинска помощ при спазване на принципа за равенство и правото на избор на изпълнител, вменява на държавата задължението чрез специализирания публичен орган – НЗОК да носи отговорност за паричното обезпечаване на удовлетворения интерес. Отбелязал е, че обстоятелството, че планираният финансов ресурс не е достатъчен, не изключва дължимостта на плащането. С оглед на тези съображения, въззивният съд е заключил, че нормативно утвърденото финансово отношение определя НЗОК като единствен платец на цената на оказана медицинска помощ от основния здравен пакет. В тази връзка е приел за неоснователно позоваването на подзаконова нормативна уредба /методики, правила и решения на НС на НЗОК/ и на договорни клаузи, въвеждащи т.нар. лимити, с цел изключването на отговорността на НЗОК, като е изложил съображения, че задължението на НЗОК да покрие плащането на изпълнителя възниква от изпълнената престация в полза на осигурено лице, чиято зачетена от правния ред нужда от медицинска помощ е удовлетворена. Счел е за неоснователно и позоваването на основанията за отказ от заплащане на оказаната надлимитна медицинска дейност, визирани в чл.351, ал.12, т.8 вр. чл.355 от НРД за МД за 2017г., като е изтъкнал, че НЗОК може да поставя само прогнозни граници на брой медицински услуги, но не и да ги фиксира, поради факта на спецификата на правоотношението – заболеваемост и наличие на човешки фактор, неконтролируем чрез абсолютна правна намеса. Въззивният съд е приел за неоснователно и позоваването от НЗОК на отсъствието на третата предпоставка за заплащане на процесната медицинска дейност – потвърждаване от РЗОК, като е изтъкнал, че отказът е мотивиран единствено с надлимитния характер на медицинската дейност. Като е приел, че искането за заплащане на надлимитната дейност, придружено с надлежна спецификация на надлимитните случаи, подадено в системата на НЗОК, обективира имплицитно искане за корекция на определените месечни стойности и се квалифицира като искане по чл.16, ал.2 от Правилата, апелативният съд е изтъкнал липсата на предприети от НЗОК действия по анализ на описаните надлимитни случаи, независимо че същите са с преобладаващ спешен характер, както и липсата на релевирани конкретни възражения за нецелесъобразно и търпящо отлагане хоспитализиране по спецификациите. Също – е отбелязал, че възложителят е длъжен да инициира процедура по чл.16 от Правилата и да постанови отказ за заплащане само при обективна невъзможност за това, изтъквайки липсата на твърдения в този смисъл. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Не е налице първото поддържано основание за допускане на касационно обжалване - противоречие на въззивното решение с решение на Конституционния съд на РБ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът е повторил оплакванията от касационната жалба за противоречие на обжалваното решение с Решение № 2/22.02.2007г. по к.д. №12/2006г. на Конституционния съд на РБ, но не е посочил конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, по отношение на който е осъществено твърдяното противоречие. Съгласно задължителните указания на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, липсата на посочен от касатора правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 от ГПК е самостоятелно и достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Допълнителен аргумент за недопускане на касационното обжалване е и недоказването на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, доколкото мотивите на обжалваното решение не съдържат изводи, влизащи в противоречие с цитираното решение на Конституционния съд на РБ, чийто предмет е конституционосъобразността на разпоредби от Закона за бюджета на НЗОК за 2007г. То не съдържа произнасяне по конституционосъобразността на приложим към настоящия спор нормативен акт. По отношение на въпросите, поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, същите са относими към предмета на спора, тъй като касаят задължението на НЗОК да заплаща извършени от болничните заведения надлимитни дейности, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По въпроса дали съществува задължение на НЗОК да заплаща извършени надлимитни дейности и дали са действителни уговорките в индивидуалните договори между НЗОК и изпълнителите на болнична медицинска помощ, с които плащането от НЗОК се ограничава до определени стойности, е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 169/16.02.2021г. по т.д. №1916/2019г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че уговорената в сключения между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на стойностите на Приложение №2, не е нищожна на основание чл.26, ал.1, т.1 от ЗЗД. Тази клауза не противоречи на императивни разпоредби на ЗЗО и съответства на чл.4, ал.1, т.2 от Закона за бюджета на НЗОК и Националния рамков договор. Тя обаче няма за последица отказ от плащане на медицинска дейност и вложени медицински изделия, стига те да са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. В случай че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 от ЗЗО при превишение на месечния лимит. Уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово – отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение №2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми в ЗЗО. Наличието на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, изключва наличието на селективното основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Неоснователни са и доводите на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите на акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 от ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая изброените по – горе пороци не са налице. Отделно, доводите и аргументите на касатора, с които обосновава очевидната неправилност на въззивното решение, са относими единствено към касационното основание по чл.281, т.3 от ГПК. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд