Определение № 1277 от 16.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2552/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „А1 България“ ЕАД, [населено място] и „Хенди-тел“ ЕООД /н./, [населено място] срещу решение № 427 от 22.06.2022 г. по в. т. д. № 23/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав. „А1 България“ ЕАД обжалва въззивното решение в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 261389 от 11.10.2021 г. по т. д. № 1811/2018 г. на Софийски градски съд, ТО, VІІ-8 състав: 1. „А1 България” ЕАД е осъдено да заплати на „Хенди-тел” ЕООД /н./, на основание чл. 40, ал. 1 вр. ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 4 200 217 лв., представляваща еднократно обезщетение при прекратяване на сключения на 01.12.2005 г. между страните договор за търговско представителство в размер на годишното възнаграждение на търговския представител, ведно със законната лихва върху присъдената главница за периода от 31.08.2018 г. до окончателното й плащане, и сумата от 220 931, 98 лв., представляваща мораторна лихва върху присъдената главница за периода от 28.02.2018 г. до 31.08.2018 г.; 2. е отхвърлен предявеният от „А1 България” ЕАД срещу „Хенди-тел” ЕООД /н./ иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 14 168,74 лв., представляваща стойността на комисионите, които „А1 България” ЕАД е платило на „Хенди-тел” ЕООД за първоначална активация и бонусите за добро изпълнение за първоначално активирани карти на т. нар. “неизрядни абонати” по смисъла на сключения между страните договор от 05.12.2005 г. за периода от 01.11.2015 г. до 30.11.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 09.10.2018 г. до окончателното й плащане; 3. е отхвърлен предявеният от „А1 България” ЕАД срещу „Хенди-тел” ЕООД /н./ иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 199,26 лв., представляваща разликата на превишението в проценти и в левове на неплатените фактури за услуги, реализирани чрез „Хенди-тел” ЕООД, спрямо тези, реализирани чрез „А1 България” ЕАД, за периода от 09.10.2015 г. до 31.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 9.10.2018 г. до окончателното й изплащане; 4. е отхвърлен предявеният от „А1 България” ЕАД срещу „Хенди-тел” ЕООД /н./ иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 56 632 лв., представляваща стойността на субсидиите за крайни устройства на абонати с прекратени услуги, които са предоставени от „А1 България” ЕАД на „Хенди-тел” ЕООД на основание договора от 01.12.2005 г. за периода от 09.10.2015 г. до 29.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 9.10.2018 г. до окончателното й изплащане и 5. е отхвърлен предявеният от „А1 България” ЕАД срещу „Хенди-тел” ЕООД /н./ иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 000 лева, представляваща сбора от заплатените от „А1 България” ЕАД санкции по влезли в сила наказателни постановления №№ 53/04.04.2016 г., 30/04.04.2016 г. и 90/04.04.2016 г., издадени от Комисия за регулиране на съобщенията, ведно със законната лихва, считано от 09.10.2018 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се твърди, че атакуваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът моли обжалваното решение на Софийски апелативен съд да бъде отменено. В касационната жалба на „А1 България“ ЕАД е формулирано и искане на основание чл. 629, ал. 3 ГПК да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС. Касационният жалбоподател твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. „Хенди-тел“ ЕООД /н./ е подало касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на първоинстанционното решение предявените от „Хенди-тел” ЕООД /н./ срещу „А1 България” ЕАД искове са отхвърлени, както следва: искът с правно основание чл. 40, ал. 1 вр. ал. 2 ТЗ за заплащане на обезщетение при прекратяване на сключения на 01.12.2005 г. между страните договор за търговско представителство - за разликата над 4 200 217 лв. до пълния предявен размер от 6 545 000 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за периода от 28.02.2018 г. до 31.08.2018 г. за разликата над уважения размер от 220 931, 98 лв. до пълния предявен размер от 336 340, 27 лв. Касаторът поддържа, че въззивният акт в обжалваната от него част е неправилен поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като прави искане за отмяна на въззивното решение. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обосновано с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна, като изразява становище, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване и основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационните жалби и допълнението към касационната жалба на „А1 България“ ЕАД са подадени от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Неоснователно е възражението на „Хенди-тел“ ЕООД /н./, че допълнението към касационната жалба на „А1 България“ ЕАД е депозирано след изтичане на срока по чл. 283 ГПК, както и възражението на „А1 България“ ЕАД, че подадената от „Хенди-тел“ ЕООД /н./ касационна жалба срещу въззивния акт е просрочена. Преклузивният едномесечен срок за касационно обжалване по чл. 283 ГПК започва да тече от датата на връчване на въззивното решение. С оглед данните за надлежно връчване на въззивния акт на „А1 България“ ЕАД на 29.06.2022 г., а на „Хенди-тел“ ЕООД /н./ - на 8.07.2022 г. следва да се приеме, че допълнението към касационната жалба на първото дружество от 27.07.2022 г. и касационната жалба на второто от 8.08.2022 г. са подадени в срока за обжалване и следва да бъдат разгледани. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд с изключение на касационната жалба на „А1 България“ ЕАД в частта й насочена срещу въззивното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от „А1 България” ЕАД срещу „Хенди-тел” ЕООД /н./ иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 14 168,74 лв., представляваща стойността на комисионите, които „А1 България” ЕАД е платило на „Хенди-тел” ЕООД за първоначална активация и бонусите за добро изпълнение за първоначално активирани карти на т.нар. “неизрядни абонати” по смисъла на сключения между страните договор от 05.12.2005 г. за периода от 01.11.2015 г. до 30.11.2017 г., и иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 000 лева, представляваща сбора от заплатените от „А1 България” ЕАД санкции по влезли в сила наказателни постановления №№ 53/04.04.2016 г., 30/04.04.2016 г. и 90/04.04.2016 г., издадени от Комисия за регулиране на съобщенията, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 09.10.2018 г. до окончателното им изплащане, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК. За допустимостта на касационното обжалване процесуалният закон е въвел обективен критерий - цената на всеки един от предявените и разгледани във въззивното решение искове. В конкретния случай ответникът по първоначалните искове е предявил срещу ищеца по тези искове насрещни обективно съединени искове с правни основания чл. 79, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД. Наред с исковете за заплащане на сумата от 14 168, 74 лв. и на сумата от 9 000 лв. са предявени още два иска по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 199, 26 лв.- разликата на превишението в проценти и в левове на неплатените фактури за услуги, реализирани чрез „Хенди-тел” ЕООД, спрямо тези, реализирани чрез „А1 България” ЕАД, за периода от 09.10.2015 г. до 31.10.2015 г. и на сумата от 56 632 лв. - представляваща стойността на субсидиите за крайни устройства на абонати с прекратени услуги, които са предоставени от „А1 България” ЕАД на „Хенди-тел” ЕООД на основание процесния договор за периода 09.10.2015 г. до 29.10.2015 г. Независимо че се касае до твърдения за неизпълнение на един договор – търговска сделка, обстоятелствата, на които се позовава ищецът по насрещните искове са различни, като се претендират съответно заплащане на дължими суми по договора и на обезщетения за различни имуществени вреди. В този смисъл са налице отделни обективно съединени искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД, като по първия за заплащане на сумата от 14 168, 74 лв. и по иска с второто посочено правно основание за заплащане на сумата от 9 000 лв. претендираните суми са под минималния праг за касационно обжалване, предвиден в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК за търговски дела, поради което касационната жалба на „А1 България“ ЕАД срещу въззивното решение в частта по тези искове следва да се остави без разглеждане. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 01.12.2005 г. между „Мобилтел“ ЕАД /с настоящо наименование „А1 България“ ЕАД/ от една страна и „Хенди-тел“ ЕООД, в качеството му на партньор, от друга страна е сключен договор, по силата на който „Хенди-тел“ ЕООД се задължава да извършва от името и за сметка на “Мобилтел” ЕАД следните действия: 1/ да сключва договори за услуги и 2/ да приема заявки за услуги. Във въззивния акт са обсъдени множеството промени в уговорките на страните по договора на основание анекси, като е установено, че с анекс от 30.03.2015 г. страните са договорили продължаване срока на договора до 31.03.2018 г. В обжалваното решение е посочено, че с процесния договор за търговско представителство ответникът е възложил на ищеца да сключва от негово име и за негова сметка договори на вътрешния пазар, без да му е предоставил изключително право за това; отношенията по договора, изменян с анексите към него, са продължили близо 13 години, като ищецът е извършвал дейността си като търговски представител чрез изградената от него самостоятелна магазинна мрежа. Съдът е приел, че с писмо изх. № 2285/22.02.2018 г., за което не се спори, че е получено от ищеца, ответникът е направил едностранно изявление за разваляне на договора след изтичането на седем дни от получаването на писмото, т.е. считано от 02.03.2018 г. поради неизпълнение на задължението на ищеца по първоначалните искове в качеството му на търговски представител за постигане на договорените цели за 2017 г. и извършване на недобросъвестни действия от страна на търговския представител- наличието на голям брой активации/продължавания на срока на ползване, които са прекратени в кратък срок след извършването им при наличие на неплатени суми по договора за услуга, както и насърчаването на абонати да прекратят действащи договори за услуги с цел да сключат нов договор за същите услуги с ищеца. Съставът на Софийски апелативен съд е счел, че по делото е установено съществувалото правоотношение между страните по делото в качеството им на търговец и търговски представител, отправянето от ищеца по първоначалните искове към ответника в рамките на едногодишния срок по чл. 40, ал. 3, т. 1 ТЗ на покана за плащане на обезщетението по чл. 40, ал. 1 вр. ал. 2 ТЗ в размер на 6 788 460 лв., както и липсата на клаузи, ограничаващи правото на търговския представител да получи обезщетението. По спорния по делото въпрос дали са настъпили последиците на волеизявлението на търговеца за разваляне на договора, въззивният съд е приел, че не са били налице основанията, посочени от „А1 България“ ЕАД в отправеното до търговския представител писмо за разваляне на обвързващата ги сделка. Посочил е, че съгласно т. 1.2 от анекса от 30.03.2015 г. основание за разваляне на договора с едностранно писмено предизвестие в срок до края на тримесечието, следващо годината, за която се отнасят непостигнатите цели, е непостигане от страна на ищеца на заложените в т. 2.4 от анекс от 23.06.2014 г. цели, като според последната цитирана клауза изпълнение на общите цели за даден годишен период, което е по-малко от 60 % не отговаря на бизнес целите на ответника. Решаващият състав е споделил тълкуването на първоинстанционния съд, че под „година“ следва да се разбира изтичането на период от една година от сключването на анекса от 30.03.2015 г. или периода от 01.04. на съответната година до 31.03. на следващата година, а не календарна година. Поради това е заключил, че към датата на отправяне на предизвестието - 22.02.2018 г. не е била изтекла съответната година от действието на договора /от 01.04.2017 г. до 31.03.2018 г./, следователно не е настъпило началото на тримесечието, следващо годината на непостигнатите цели и за ответника по първоначалните искове не е било възникнало правото да развали договора. Извън това, е посочил, че не е налице и предпоставката за разваляне на договора за търговско представителство – непостигане на 60 % от заложените цели. Счел е, че релевантно за правото да се развали договора е общото неизпълнение на заложените в договора цели за период от една година, а не неизпълнението по дейности. Позовал се е на заключението на съдебно-икономическата експертиза, според което за 2017 г. процентът на изпълнение на годишните цели от страна на „Хенди-тел” ЕООД е средно 83,40% /по групи: 68,18 % - нови активации, 96,78% - подновяване на изтичащи договори и 72,93 % - услуги и планове с бранда „BOB“). В решението е формиран извод, че не са налице и „недобросъвестни“ действия от страна на търговския представител, съответно другото визирано от търговеца основание за разваляне на процесния договор. Като е съобразил дефиницията по договора за „недобросъвестно действие“, въззивният съд е счел за недоказано извършването на действия или бездействия от страна на търговския представител, които да са целели или довели до увреждане на „А1 България” ЕАД. Изтъкнато е, че всички извършени от ищеца активации и услуги по сключения договор са свързани с приходи и на „А1 България” ЕАД; не е установено получаване от партньора на възнаграждение по договора, което не би било дължимо, ако той действа с грижата на добър търговец, съобразно добросъвестната търговска практика и в интерес на търговеца. Изразено е становище, че получаването от ищеца на комисиони за т.н. „неизрядни абонати“, които впоследствие са подлежали на връщане, не може да бъде възприето като „недобросъвестно действие“, тъй като не може да бъде вменено във вина на търговския представител. Съставът на САС е посочил, че липсват доказателства ищецът по първоначалните искове да е насърчавал абонати да прекратят или да се откажат от договори с “Мобилтел” ЕАД. С оглед предвидените в договора различни комисиони за първоначална активация, за преподписване, за заместване на съществуващ договор с по-благоприятен за принципала от заместения договор, съдът е оценил тези хипотези като възможно и допустимо развитие на отношенията по договора. Анализирал е данните с източник свидетелските показания за стимулиране на служителите на търговския представител да сключват договори с „Мобилтел” ЕАД и е счел, че подобно поведение не е предвидено сред недобросъвестните действия по смисъла на договора, като не се установява да е договаряно с подставени лица. Въззивният съд е направил извод за осъществяване и на останалите елементи от фактическия състав, пораждащ спорното материално право по главния иск на „Хенди-тел“ ЕООД. Отчел е спецификата на осъществяваната търговска дейност, свързана както с многобройните абонати и многобройните предлагани услуги на абонатите, и е приел, че сключването на договори с абонати и сключването на договори за допълнителни услуги със съществуващи вече абонати са форми на увеличаване на дейността на принципала по договора за търговско представителство. Изтъкнал е следните релевантни установени по делото факти и обстоятелства: в периода 2013 – 2017 г. „Хенди-тел” ЕООД е сключило над 575 000 бр. договори с абонати за услугите на „Мобилтел“ ЕАД; според заключението на съдебно-икономическата експертиза осъществените от „Хенди-тел“ ЕООД активации за услуги, предлагани от ответника, са 349 440 бр. за периода 2015 г.- 2017 г.; при намаляване на броя на активните услуги с броя на неизрядните абонати към 09.10.2018 г. и към 02.03.2019 г. останалите активни абонати по постпейд услуга са общо 140 758, а останалите активни абонати на „BOB“ услуга са 35 658; за периода 02.03.2018 г. – 02.03.2019 г. процентът на прекратените услуги, които са били активирани в магазинната мрежа на „Хенди-тел” ЕООД е 25,77 % и следователно остават активни услуги в размер 74, 23 %. С оглед изложеното въззивният съд е намерил, че в периода на действие на договора ищецът в качеството му на търговски представител на ответника е създал клиентела и е допринесъл за увеличаване на обема на сключваните от търговеца сделки, вследствие на което са останали активни абонати и в периода след прекратяване на договорната връзка и към периода 02.03.2018 г. – 02.03.2019 г. Подчертал е, че намаляването на активните услуги, предоставени чрез ищеца в периода 02.03.2018 г.- 09.10.2018 г. се дължи преди всичко на обстоятелството, че сключваните договори за услуги са срочни и с кратък срок, както и на възможността на абонатите да избират нови по-удобни за тях абонаментни планове. По следващия спорен въпрос относно компонентите на възнаграждението на търговския представител, които следва да бъдат взети предвид при определянето на размера на процесното обезщетение съдът е посочил, че в чл. 16 от процесния договор страните са определили елементите на общата комисиона, която ответникът дължи на ищеца по договора, както следва: 1/ 16.1 комисиона за сключени от партньора договори за услуги през календарния месец - 16.1.1 - комисиона за първоначална активация на нова SIM карта; 16.1.2 - комисиона за количество първоначално активирани нови SIM карти; 16.1.3 - комисиона за дългосрочност; 16.1.4 – комисиона за реклама; 16.1.5 друг вид комисиони по приложение № 7, съгласно т. 17; 2/ комисиона за следните действия, извършени през съответния календарен месец от партньора по отношение на абонати – 16.2.1 - комисиона за продължаване на срока на действие на съществуващ договор между “Мобилтел” ЕАД и абонат и 16.2.2 - комисиона за заместване на съществуващ договор между “Мобилтел” ЕАД и абоната за предоставяна услуга. Констатирано е, че в договора е закрепено съгласие на страните в случай, че абонат, с който партньорът е сключил от името и за сметка на „Мобилтел“ ЕАД договор за услуги, се окаже неизряден, комисионите по т. 16 се преизчисляват по такъв начин, че техният размер да се определи, без да се вземат предвид всички SIM карти на неизрядните абонати, като ищецът се задължава да върне незабавно сумите, надвишаващи този размер (с изключение на комисионите по т. 16.1.2. и по т. 16.1.4.). Съдът е установил, че страните са уговорили преизчисляване на комисионите и в случай, че в срок от шест месеца, считано от активиране на дадена нова SIM карта по договор за услуги, сключен от партньора от името и за сметка на “Мобилтел” ЕАД, абонатът замени първоначалния абонаментен план с нов такъв с по-ниска месечната такса. Според решаващия състав на въззивния съд размерът на обезщетението по чл. 40 ТЗ следва да се определи като се вземат предвид комисионите за дейностите, извършени от ищеца в качеството му на търговски представител, които представляват същинска дейност на търговския представител и от които ответникът има икономическа полза, които включват: комисиони активации, преподписване на договори и „BOB“. Изложени са съображения, че комисионата, заплатена за събрани вземания на „Мобилтел“ ЕАД, не следва да бъде включена в общия размер на релевантното възнаграждение, тъй като събирането на вземанията на търговеца не представлява дейност, водеща до създаване на клиентела или до увеличаване на обема на сделките с нея, и от тази дейност търговецът принципал няма и не може да има продължаваща след прекратяването на договора облага. За основателно е намерено възражението на ответника, че от общата сума на комисионите за последните 5 години от договора следва да бъде изключена сумата за предплатени услуги – за продажбата на предплатени пакети „Прима“, доколкото с анекс от 15.02.2010 г. към договора на „Хенди-тел” ЕООД е предоставено правото да продава предплатени пакети и ваучери за презареждането им, наречени „стоки“ при изрична уговорка, че при продажбата на стоките дружеството няма да действа като търговски представител на “Мобилтел” ЕАД. След анализ на договорките на страните, съставът на Софийски апелативен съд е заключил, че при тези продажби ищецът действа от свое име и за своя сметка, след като е купил стоките от ответника, ползвайки отстъпка от цената им, поради което се касае до дистрибуторски характер на правоотношението в посочената му част, като не е налице договор с индивидуализиран потребител /абонат/. В решението е отречено комисионите за нови магазини, стимулиращи кампании, съвместни промоции да представляват същински комисиони по смисъла на чл. 36, ал. 1 ТЗ, тъй като не се явяват възнаграждение за сключени сделки. Като е приел, че договорът за търговско представителство е прекратен с изтичането на срока му на 31.03.2018 г., съдът е счел, че обезщетението при прекратяване следва да бъде изчислено на базата на възнагражденията за периода м. 03.2013 г. – м. 02.2018 г. включително, получени за същинската дейност на търговския представител - за активации, преподписване на договори и комисиони „BOB“. Намерил е, че от общия размер на платените комисиони при формирането на базата за изчисляване на обезщетението следва да бъдат извадени върнатите суми за т. н. „неизрядни абонати“ с оглед възпроизведените уговорки на договора за преизчисляването на дължимите комисиони в тези случаи. При съобразяване на заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът е формирал извод, че релевантното за определяне на спорното обезщетение средногодишно възнаграждение за посочения петгодишен срок възлиза на сумата от 4 200 217 лв., поради което предявеният главен иск с правно основание чл. 40, ал. 1 вр. ал. 2 ТЗ следва да бъде уважен за посочената сума, а акцесорният по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на дължимото обезщетение за периода 28.02.2018 г.- 31.08.2018 г. - за сумата от 220 931.98 лева. По насрещния иск по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 199, 26 лева, представляваща разликата на превишението в проценти и в левове на неплатените фактури за услуги, реализирани чрез „Хенди-тел” ЕООД, спрямо тези, реализирани чрез „А1 България” ЕАД за периода от 09.10.2015 г. до 31.10.2015 г. съдът е изтъкнал, че претенцията се основава на „качеството“ на абонатите на търговеца и на „качеството“ на абонатите, привлечени чрез „Хенди-тел” ЕООД, което се свързва с обстоятелствата, че последните не заплащат услугите и стават „неизрядни абонати“, поради което „А1 България” ЕАД заплаща комисиона, а на практика привлеченият клиент не носи полза на търговската дейност на принципала. Приел е, че не се установява в процесния период 09.10.2015 г.-31.10.2015 г. търговският представител да е извършил неправомерни действия и въобще каквито и да било действия, с които да способства за това абонатите на „А1 България” ЕАД да не заплащат ползваните от тях услуги, от които като пряка последица да са настъпили твърдяните вреди. По насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 56 632 лв., представляваща обезщетение за вреди под формата на пропусната полза в размер на стойността на субсидиите, платени от „А1 България” ЕАД на „Хенди-тел” ЕООД за крайни устройства на абонати с прекратени услуги за периода 09.10.2015 г. до 29.10.2015 г., съдът също е намерил, че претенцията се основава на поведението на абонатите на „А1 България” ЕАД, като „Хенди-тел” ЕООД не е допринесло за прекратяване на ползваните услуги. По касационната жалба на „А1 България“ ЕАД: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнението към него касаторът „А1 България“ ЕАД въвежда две групи въпроси- процесуалноправни и материалноправни. Поставените процесуалноправни въпроси са: „1. Длъжен ли е въззивният съд да приложи чл. 266, ал. 3 ГПК, при условие че той е констатирал, че първоинстанционният съд е извършил процесуално нарушение и за това нарушение са наведени оплаквания във въззивната жалба?; 2. В случай че въззивният съд е допуснал назначаването на експертиза, която не е била назначена от първоинстанционния съд, но след назначаването й страната е поискала към вещото лице да бъдат зададени допълнителни уточняващи въпроси, които са свързани с първоначално зададените на вещото лице и които са от значение за разкриване на обективната истина по делото, длъжен ли е бил въззивният съд да допусне допълнителните, уточняващи въпроси?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?; 4. /въпрос, формулиран в допълнението към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ С оглед нормите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът длъжен ли е при спор относно фактите в мотивите към решението да обоснове изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост?“. Поддържа се, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като процесуалните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Касаторът е формулирал следните материалноправни въпроси, за които твърди, че са значими за изхода на делото: „1. При определяне горната граница на обезщетението по чл. 40, ал. 2 вр. ал. 1 ТЗ в средногодишното възнаграждение включват ли се платени суми за услуги, които по съществото си не са предмет на договор за търговско представителство, но имат субсидиарен за него характер, като например: плащане на суми във връзка с преподписване (продължаване) на договорни отношения със съществуващи абонати, което преподписване не е довело нито до привличане на нови клиенти, нито до увеличаване обема на търговската дейност с вече съществуващи такива?; 2. Следва ли от чл. 40, ал. 2 вр. ал. 1 ТЗ, че от прихода за предходен период, на база на който се определя обезщетението, трябва да се изключат приходите от клиентска база, от която представляваният е спрял да черпи изгода след прекратяване на договора?; 3. Следва ли размерът на обезщетението да бъде намален със загубената клиентска база (приходи) в 1-годишен период след прекратяване на договора?; 4. При определяне горната граница на обезщетението по чл. 40, ал. 2 вр. ал. 1 ТЗ в средногодишното възнаграждение включват ли се платени суми за услуги, които по съществото си не са предмет на договора за търговско представителство, но имат субсидиарен за него характер, като например: субсидията, платена на Хенди за продадени от представителя крайни устройства (т. нар. „национална промоция)? При тази промоция устройствата се закупуват от Хенди от А1 на цени на едро, а абонатът може да закупи устройство при подписване на нов договор или продължаване на срока на вече сключен договор на цена, която е по-ниска от цената на устройството, когато последното се предлага без договор (свободно); 5. При определяне на обезщетението по чл. 40, ал. 2 вр. ал. 1 ТЗ преценяват ли се и влияят ли на неговия размер обстоятелствата, свързани с правоотношенията между страните, включително неправомерни действия и нарушения на договора от страна на търговския представител?; въпроси по допълнението към изложението на основанията за достъп до касация 6. Как следва да се тълкува терминът „годишно възнаграждение на търговския представител“ (изчислено на основата на средното възнаграждение за целия период на договора, но за не повече от последните 5 години) по смисъла на чл. 40, ал. 2 ТЗ, формиращ размера на обезщетението на търговския представител по същата разпоредба – 1/ като сборът от всички суми, заплатени от търговеца на търговския представител за всички сделки по чл. 36, ал. 1 ТЗ, извършени от търговския представител или 2/ като сборът от заплатените от търговеца на търговския представител възнаграждения за извършени от последния сделки по чл. 36, ал. 1 ТЗ, които обаче отговарят и на допълнителния кумулативен критерий по чл. 40, ал. 1 ТЗ – да носят облаги на търговеца, изразяващи се в увеличена клиентела на търговеца или значително увеличен обем от сделки с вече съществуващата клиентела на търговеца?; 7. При спор относно точния смисъл на договорните клаузи съдът длъжен ли е да извърши тълкуване на договора при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии – при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?; 8. Може ли съдът да тълкува договора, без да се съобрази с измененията му, направени с последващи допълнителни споразумения/анекси?; 9. Винаги ли процентното съотношение между изпълнена и неизпълнена част от договора следва да се има предвид при преценка дали кредиторът има право да иска разваляне на договора или следва да се вземе предвид естеството на договора и предмета му, като в определена ситуация, с оглед неговия предмет не може да бъде изпълнен и частичното му изпълнение се приравнява на пълно неизпълнение?; 10. Изключена ли е отговорността на длъжника за вреди от виновно неизпълнение на договора, когато неговото неизпълнение е създало реална възможност за настъпване на вредите на кредитора, без да ги причинява непосредствено?; 11. Дължи ли съдът при формиране на извод за причинна връзка между виновното неизпълнение и настъпилата вреда да прецени значението на установените по делото предхождащи по време фактори, които са допринесли или спомогнали за настъпването на вредоносния резултат, без да го причиняват пряко, и да ги съобрази при определяне на обезщетението?“. По отношение на материалноправните въпроси по т. 1 – т. 5 от изложението касаторът се позовава на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на СЕС - решения по дела С-381/98, С-465/04, С-315/14 и С-348/07. Въпросите по т. 1 - т. 6 поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като релевира доводи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Досежно въпросите по т. 7 - т. 9 се сочи, че съдът се е отклонил от практиката на ВКС, поради което е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а последните два въпроса – по т. 10 и т. 11 са въведени с доводи за значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалваното решение по касационната жалба на „А1 България“ ЕАД. Процесуалните въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението на касатора не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са съобразени с извършените от въззивника ответник по първоначалните искове процесуални действия и с произнасянето на въззивния съд по доказателствените му искания. Първият въпрос не е релевантен, тъй като в определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е извършил преценка за наличието на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК с оглед отказа на първоинстанционния съд да допусне допълнителни задачи на съдебно-икономическата експертиза и е уважил направеното от „А1 България“ ЕАД с въззивната жалба искане за допускане на такава експертиза относно броя на договорите, преподписани или продължени в обекти на търговския представител при по-изгодни за „А1 България“ ЕАД условия, съответно какъв е приходът от тях за дружеството, чието заключение е събрано във въззивното производство. Вторият процесуален въпрос на касатора „А1 България“ ЕАД е поставен в контекста на доводите му за незаконосъобразен отказ на въззивния съд да допусне допълнителни въпроси към вещото лице по допуснатата във въззивното производство експертиза, а именно въпроси относно полученото възнаграждение от ищеца по договора за преподписване/продължаване срока на договори в периода 2013-2017 г. от комисиони и бонуси за изпълнение цели и възнаграждението за преподписани договори при „по-висок абонамент“. За да отхвърли посоченото доказателствено искане, съставът на апелативния съд е счел, че същото е преклудирано и обстоятелствата, чието изясняване се цели с допълнителните задачи, не са включени в предмета на доказване чрез възражения на ответника по първоначалните искове. В този смисъл формулировката на въпроса по т. 2 и по-конкретно твърдението за допълнителни уточняващи въпроси към допуснатата експертиза не отразява действителните мотиви на въззивния съд за отхвърлянето на доказателственото искане. Извън това, касаторът не е обосновал и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото се позовава на неотносима практика на ВКС по приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК. Процесуалните въпроси по т. 3 и т. 4 от изложението на касатора могат да бъдат обобщени като процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства. Така обобщеният въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. Неоснователен е доводът на касатора, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по обобщения въпрос, поради което отсъства допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са посочените от касатора, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Процесуалните въпроси на касатора са въведени във връзка с твърдения за необсъждане от съда на доводите на страните и на събрания фактически и доказателствен материал относно наличието на предпоставките за развалянето на договора за търговско представителство от страна на „А1 България“ ЕАД. Преценката на въззивния съд за неосъществено разваляне на договора за търговско представителство поради неизпълнението му от търговския представител с волеизявление на търговеца, обективирано в писмо изх. № 2285/22.02.2018 г., е извършена след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на установените по делото факти в контекста на твърдяното от страните. Не съответства на мотивите на въззивния съд твърдението на касатора „А1 България“ ЕАД, че съдът е игнорирал показанията на свидетеля Л. Т. относно заложените в договора бизнес цели и отчитането им за календарната година. Въззивното решение обективира обсъждане на показанията на посочения свидетел, но е извършена преценка и на останалите доказателства по делото, като съдът е съобразил постигнатото и закрепено в договора общо съгласие на страните досежно основанията за разваляне на договора – неизпълнение на договорените годишни цели и недобросъвестни действия от страна на търговския представител. Тъй като са поставени във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, че в случая не са били налице основанията за упражняване на потестативното право на търговеца да развали процесния договор поради неизпълнението му от търговския представител, в тази част на изложението следва да бъдат разгледани и материалноправните въпроси, обозначени с т. 7 – 11. Въпросите по т. 7 и т. 8 са значими за изхода на конкретния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото във въззивното решение съдът при съобразяване на съществуващия между страните спор е тълкувал уговорките по договора и анексите към него. По отношение на въпросите не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решенията по чл. 290 ГПК, с които касаторът е аргументирал соченото основание, е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите, че прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля и че не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с установената практика на ВКС е анализирал спорните уговорки по анексите от 30.03.2015 г. и 23.06.2014 г. относно заложените от страните бизнес цели, чието неизпълнение поражда правото на ответника да развали договора, както и по въпросите за какъв период се отчита изпълнението и дали то касае достигането на уговорените проценти по отделни дейности или общо, като ги е разгледал във връзка с останалите уговорки и е отчел целта на договора. Тълкуването е извършено при съобразяване на изяснените в практиката на ВКС критерии на чл. 20 ЗЗД. Що се отнася до изводите, до които съдът е достигнал в резултат на тълкуването, то тяхната правилност не подлежи на проверка в производството по допускане на касационното обжалване. Въпросът по т. 9 от изложението на основанията за достъп до касация на „А1 България“ ЕАД не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Този материалноправен въпрос е свързан с извода на въззивния съд, че към датата на волеизявлението на ответника за разваляне на договора за търговско представителство не е било налице и второто основание за упражняване на преобразуващото право на „А 1 България“ ЕАД – „недобросъвестни действия“ от страна на ищеца. За да достигне до този извод, въззивният съд е изходил от дефиницията в процесния договор на „недобросъвестно действие“ и въз основа на преценка на събраните по делото доказателства е счел, че по делото не е доказано да е налице такова поведение, осъществено от търговския представител. Липсва заключение за релевантно за развалянето на договора неизпълнение от страна на търговския представител, съответно изследване каква част от задълженията по договора не са изпълнени и преценка дали неизпълнената част е незначителна с оглед интересите на кредитора. По тези съображения касационното обжалване по въпроса по т. 9 не може да бъде допуснато. Материалноправните въпроси по т. 1-6 от изложението на касатора „А1 България“ ЕАД не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Включените във формулировката на материалноправните въпроси твърдения, че преподписването на договори с абонати на принципала не е било предмет на договора за търговско представителство и не е довело нито до привличане на нови клиенти, нито до увеличаване обема на търговската дейност на принципала /въпроса по т. 1/, че е налице клиентска база, от която принципалът е спрял да черпи изгода след прекратяването на договора /въпросите по т. 2 и 3/, както и че в случая са били налице подлежащи на отчитане с оглед условията за пораждане на спорното право обстоятелства – неправомерни действия и нарушения на договора от страна на търговския представител /въпроса по т. 5/ са в пряко противоречие с приетото в мотивите на атакуваното решение и решаващите аргументи на въззивния съд. Формулировката на въпросите по т. 1 и т. 6 е израз на тезата на касатора, че преподписване на договори е дейност, която не е довела нито до привличане на нови клиенти, нито до увеличаване обема на търговската дейност с вече съществуващи такива, която не е възприета от съда, и насочва към оспорване на правилността на преценката на съда за наличието на предпоставките, пораждащи спорното право на еднократно обезщетение при прекратяване на договора за търговско представителство. Въпросът по т. 4 относно досежно субсидията, платена на „Хенди-тел“ ЕООД за продадени от представителя крайни устройства /т. нар. „национална промоция“/, не е бил обсъждан от съда във връзка с размера на обезщетението по чл. 40, ал. 2 вр. ал. 1 ТЗ, като следва да се отбележи, че съдът е приел за значими за размера на процесното обезщетение само платените на търговския представител комисиони за активации, преподписване на договори и комисиони „BOB“. Същевременно, не могат да се приемат за обосновани и въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по отношение на релевантните въпроси относно предпоставките за пораждане на правото на еднократно обезщетение при прекратяване на договор за търговско представителство и размера на обезщетението. Твърденията са за противоречие с актове на Съда на Европейския съюз по тълкуване на Директива на Съвета от 18 декември 1986 година относно координирането на правото на държавите-членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители (86/653/ЕИО) /Директива 86/653/, която е транспонирана във вътрешното право на Република България, както и за противоречие на разпоредбата на чл. 40, ал. 2 ТЗ на чл. 17 от Директивата. В последователната практика на СЕС, намерила израз в посочените от касатора актове – решения на СЕС по дела С-381/98, С-465/04, С-315/14 и С-348/07, както и в известните на състава решения на СЕС по дела С-338/14 и С-574/21, се приема, че тълкуването на член 17 от Директива 86/635 трябва да се извършва с оглед на преследваната от нея цел и с оглед на системата, която тя въвежда. Директивата има за цел да хармонизира правото на държавите членки, уреждащо правоотношенията между страните по договор за търговско представителство. Според съображения 2 и 3 от нея тя цели да защити търговските представители в отношенията им с техните принципали, да засили сигурността на търговските сделки и да улесни търговията със стоки между държавите членки, като сближи правните системи на последните в областта на търговското представителство. За тази цел тя въвежда, по-конкретно в членове 13 - 20 от нея, правила за сключването и прекратяването на договора за представителство. Що се отнася до прекратяването на договора, член 17 от Директивата задължава държавите членки да въведат механизъм за обезщетяване на търговския представител, като им предоставя възможност за избор между две системи: обезщетяване в съответствие с критериите, посочени в параграф 2 от този член, тоест системата на обезщетението за клиентела, или поправяне на вредите, съгласно критериите, определени в параграф 3 от него, тоест системата на обезщетението за вреди. Както е обобщено в решение на СЕС по дело С-338/14 според постоянната съдебна практика макар въведената с член 17 от Директивата система, по-специално с оглед закрилата на търговския представител след прекратяването на договора за представителство, да има императивен характер, тя не дава подробни указания, що се отнася до метода за изчисляване на обезщетението при прекратяване на договор. СЕС е приел, че в тази рамка държавите членки могат да упражнят своето право на преценка при избора на метод за изчисляване на подлежащите на изплащане обезщетение или вреди (в този смисъл решения по дела C-381/98, т. 21, C-465/04, т. 34 и 35 и C-348/07, т. 17 и 18). Подчертано е, че система на обезщетение за клиентела се състои от три фази. Първата от тези фази има за цел да определи ползите за принципала, произтичащи от търговията с клиентите, привлечени от търговския представител, съобразно критериите по член 17, параграф 2, буква „а“, първо тире. По-нататък, втората фаза е проверка по смисъла на второто тире от тази разпоредба дали размерът, определен въз основа на посочените критерии, е оправдан с оглед на всички конкретни обстоятелства по случая, и по-специално комисионата, изгубена от търговския представител. Накрая, в третата фаза размерът на обезщетението се привежда в съответствие с горната граница, предвидена в същия член 17, параграф 2, буква „б“, което се налага единствено ако размерът, резултат от двете предходни фази на изчисление, я надвишава. В акта на СЕС е посочено, че хармонизацията на условията за обезщетяване по член 17, параграф 2 от Директивата се отнася единствено за обезщетението за клиентела, като се предвиждат условията, при които се отпуска това обезщетение. Държавите членки могат да въведат по-голяма закрила на търговските представители посредством разширяване на приложното поле на Директивата или посредством по-широко използване на предоставената им с нея свобода на преценка (решение по дело C-184/12 на СЕС, т. 50). В същия смисъл е и постановеното по чл. 290 ГПК решение № 2 от 17.03.2021 г. по т. д. № 2364/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., което макар и даващо разрешение на въпрос относно обезщетението по чл. 41 ТЗ, се основава на даденото в практиката на СЕС тълкуване на чл. 17 от Директива 86/653. С постановеното на 23 март 2023 г. решение по дело С -574/21, т. 43 СЕС е изяснил, че член 17, параграф 2, буква „а“, първо тире от Директивата предвижда две кумулативни условия за пораждане на правото на обезщетение на търговския представител при прекратяване на договора за търговско представителство - от една страна, търговският представител трябва да е привлякъл нови клиенти за принципала или значително да е увеличил обема на търговията със съществуващи клиенти и от друга страна, принципалът трябва да продължава да извлича ползи от търговията с тези клиенти. Прието е, че предвиденото в член 17, параграф 2 от Директива 86/653 обезщетение очевидно се отнася за комисионата, която търговският представител би получил, ако договорът му за търговско представителство хипотетично продължаваше да действа, за сделки с привлечени от него за принципала нови клиенти или за значително увеличаване на обема на търговията със съществуващи клиенти. Подчертано е, че членове 17 - 19 от Директивата имат за цел да осигурят закрилата на търговския представител след прекратяването на договора за търговско представителство и че установеният за тази цел от директивата режим е императивен и всяко тълкуване на член 17, което би могло да се окаже в ущърб на търговския представител, е изключено (решение по дело C-645/16, т. 34 и 35). Даден е отговор, че член 17, параграф 2, буква „а“ от Директива 86/653 трябва да се тълкува в смисъл, че при определяне на обезщетението по член 17, параграф 2 от тази директива следва да се вземе предвид и комисионата, която търговският представител би получил, ако договорът му за търговско представителство хипотетично продължаваше да действа, за сключени след прекратяването на този договор сделки с нови клиенти, които е привлякъл за принципала преди това прекратяване, или с клиенти, с които значително е увеличил обема на търговията преди това прекратяване. При извършената от въззивния съд преценка за пораждане на правото на еднократно обезщетение при прекратяване на договора по чл. 40, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК, въззивният съд не се е отклонил от практиката на СЕС досежно предпоставките за пораждане на спорното право. Въз основа на установените по делото факти съдът е направил извод, че търговският представител е привлякъл нови клиенти за принципала и/или е увеличил обема от сделки със съществуващите клиенти на принципала, както и че търговецът ответник по иска продължава да извлича ползи от търговията с тези клиенти. Отчетени са особеностите на осъществяваната от принципала търговска дейност и спецификата на сключваните договори с абонати /многобройни абонати и услуги, срочност на договорите, честа промяна на абонаментните планове и услугите, съответно стимули за сключване на нови договори/. Мотивирано е разбиране, че преподписването на договори с абонати на принципала и сключването на договори за допълнителни услуги със съществуващи абонати са форми на увеличаване на обема от сделки на принципала, поради което се изпълняват условията по чл. 40, ал. 1 ТЗ, съответно на транспонираната разпоредба на чл. 17, параграф 2, б. „а“ от Директива 86/635. Съдът е счел, че намаляването на активните услуги в периода след прекратяване на договора за търговско представителство не обуславя извод за липса на продължаваща облага за търговеца, като е съобразил вече посочените особености на осъществяваната от принципала търговска дейност. Неоснователни са и доводите на касатора за отклонение от практиката на СЕС при произнасянето на съда относно размера на дължимото обезщетение. С оглед възпроизведеното тълкуване в актове на СЕС държавите членки могат да въведат по-голяма закрила на търговските представители посредством разширяване на приложното поле на Директивата или посредством по-широко използване на предоставената им с нея свобода на преценка, която що се касае до чл. 17, параграф 2 се отнася до метода на изчисляване на подлежащото на изплащане обезщетение, а не до условията за пораждане на правото на обезщетение при избор на системата за обезщетение за клиентела. Като израз на по-голямата защита на правата на търговския представител и на упражняване на свободата на преценката на националния законодател в рамките, установени в Директивата, следва да се разглежда правилото на чл. 40, ал. 2 ТЗ, че обезщетението при прекратяване на договора за търговско представителство е в размер на годишното възнаграждение на търговския представител, изчислено на основата на средното възнаграждение за целия период на договора, но за не повече от последните 5 години. Касае се до размер съответстващ на предвидената в чл. 17, параграф 2, б. „б“ горна граница на обезщетението. Трябва да се отбележи, че становището на решаващия състав, че при определяне размера на обезщетението следва да се съобразят само комисионите за активации, за преподписване на договори и комисиони „BOB“, е основана на изведените от конкретните уговорки на страните по договора и доказателствата по делото връзка на тези части от възнаграждението на търговския представител с дейността му в това качество и на заключението за изпълнение на вече обсъдените условия за присъждането на обезщетението по чл. 40, ал. 1 ТЗ, съответстващи на предвидените в Директивата. По изложените съображения за произнасяне от въззивния съд по поставените материалноправни въпроси по т. 1 – 6 от изложението в съответствие с практиката на СЕС, която има задължителен характер по силата на чл. 633 ГПК, са изключени въведените от касатора допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Касационното обжалване на въззивния акт не може да се допусне и по материалноправните въпроси по т. 10 и 11 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които касаторът отнася към произнасянето по насрещните искове. Въпросите не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили правната воля на решаващия състав на въззивния съд по насрещните искове. За да формира изводите си за неоснователност на исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени вреди от неизпълнение на задълженията на търговския представител по договора в размер на 20 199, 26 лв. и на 56 632 лв., въззивният съд е счел, че по делото не е установено търговският представител да е осъществил каквито и да е действия, с които да е допринесъл за незаплащането на ползваните услуги от страна на абонатите на мобилния оператор и за прекратяване на договорите на абонатите с оператора. Изложени са съображения, че договорът на страните не включва клауза делкредере /чл. 35 ТЗ/, като търговският представител не е поел задължение да отговаря лично за изпълнението на задълженията на привлечените от него клиенти и липсват данни за негово поведение, допринесло за прекратяването на услугите от привлечените от него абонати. Доколкото в решението липсва заключение за твърдяното виновно неизпълнение на договорните задължения от страна на търговския представител, съдът не е извършвал преценка дали на ищеца по насрещния иск са причинени имуществени вреди и дали същите представляват необходимо следствие от поведението на представителя. Наред с това, не може да се приеме за обосновано и въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по двата въпроса, доколкото по тълкуването и приложението на нормата на чл. 82 ЗЗД, регламентираща обема и границите на отговорността за вреди от виновно неизпълнение на договорни задължения, е създадена обилна практика на ВКС, включително задължителна такава - Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната от „А1 България“ ЕАД част. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз: По искането на основание чл. 629, ал. 3 ГПК да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС касаторът „А1 България“ ЕАД формулира следния въпрос: „Следва ли при определяне горната граница на обезщетението по чл. 17 от Директива 86/653/ЕИО на Съвета от 18 декември 1986 г. относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители в средногодишното възнаграждение да се включват платени суми за услуги, които по съществото си не са предмет на договора за търговско представителство, но имат субсидиарен за него характер, като например: плащане на суми във връзка с преподписване (продължаване) на договорни отношения със съществуващи абонати, което преподписване не е довело нито до привличане на нови клиенти, нито до увеличаване обема на търговската дейност с вече съществуващи такива, и субсидията, платена на „Хенди-тел“ ЕООД за продадени от представителя крайни устройства (т. нар. „национална промоция“, при която устройствата се закупуват от „Хенди-тел“ ЕООД от „А1 България“ ЕАД на цени на едро и абонатът може да закупи устройство при подписване на нов договор или продължаване на срока на вече сключен договор на цена, която е по-ниска от цената на устройството, когато последното се предлага без договор (свободно)?“ Съгласно разпоредбата на чл. 628 ГПК, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до СЕС, като чл. 629, ал. 3 ГПК предвижда, че съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на СЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. В случая не са налице предпоставките за отправяне на запитване до СЕС във връзка с тълкуване на разпоредба от правото на ЕС, приложението на която да е от значение за правилното решаване на спора по настоящото дело. Така както са въведени от касатора преюдициалните въпроси нямат за цел установяване на точното значение на разпоредбата на чл. 17 от Директива 86/653, а предполагат преценка на съдържанието на обвързващия страните договор за търговско представителство и на доказателствата по делото. Формулировката на преюдициалния въпрос, подобно на вече обсъдените въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК, е отражение на тезата на касатора, че преподписване на договори е дейност, която не е предмет на договора за търговско представителство и не е довела нито до привличане на нови клиенти, нито до увеличаване обема на търговската дейност с вече съществуващи такива, която не е възприета от съда, и насочва към оспорване на обусловената от фактическия и доказателствен материал преценка за наличието на предпоставките, пораждащи спорното право на еднократно обезщетение при прекратяване на договора за търговско представителство. В частта си досежно субсидията, платена на „Хенди-тел“ ЕООД за продадени от представителя крайни устройства /т. нар. „национална промоция“/, поставеният въпрос не е релевантен към предмета на делото. Извън това, изясняването на точния смисъл на разпоредбата на чл. 17, параграф 2, б. „а“ и „б“ от Директивата е вече осъществено от СЕС със задължителни за националния съд решения, за което бяха изложени съображения. По тези съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС следва да бъде оставено без уважение. По касационната жалба на „Хенди-тел“ ЕООД /н./: Касаторът „Хенди-тел“ ЕООД /н./ поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от него част. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя две групи процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В първата група са включени следните въпроси: „1.1. Може ли въззивният съд да се произнася по ненаведени във въззивната жалба доводи и основания за неправилност на първоинстанционното решение?; 1.2. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася извън рамките на въведеното във въззивната жалба и разполага ли с правомощие въззивният съд за преценка досежно правилността на обжалваното първоинстанционно решение изцяло без конкретно оплакване на жалбоподателя?; 1.3. Предметът на делото определя ли се от наведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения, които определят и предмета на доказване?; 1.4. Може ли съдът да разгледа факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали и какви са последиците от това и за задължението на съда да обсъди наведените доводи и възражения на страните?; 1.5. Допустимо ли е да се основава съдебното решение на факти, които не са въведени в процеса?; 1.6. Може ли въззивният съд да се произнася по доводи и съображения, които не са посочени във въззивната жалба?; 1.7. Въззивният съд ограничен ли е да се произнесе само по посочените във въззивната жалба оплаквания?; 1.7. Въззивният съд може ли служебно и по своя инициатива да разширява предмета на заявените в жалбата оплаквания?; 1.9. Следва ли въззивният съд да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?“ Твърди се, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставените въпроси, а именно от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл. 290 ГПК на ВКС, посочени в изложението. Към втората група процесуални въпроси, формулирани от касатора, се отнасят следните питания: „2.1. Следва ли съдът да прецени доказателствената сила на съдебната експертиза с оглед обосноваността й и независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, следва ли да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?; 2.2. Може ли съдът да не възприеме заключението на съдебната експертиза, без да се мотивира защо в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК?“ Сочи, че даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси противоречи на практиката на ВКС. По реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като значим за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото въвежда материалноправния въпрос „При определяне на еднократното обезщетение на търговския представител при прекратяване на договора по чл. 40 ТЗ, когато търговецът продължава да има облаги от клиентелата, създадена от дейността на търговския представител или последният значително е увеличил обема от сделки, сключвани с нея, следва ли и при какви условия от полученото годишно средно годишно възнаграждение на търговския представител за последните 5 години да се изваждат получени възнаграждения?“ Поставеният от касатора материалноправен въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е твърде общ и не отразява решаващите аргументи на въззивния съд, че размерът на претендираното обезщетение следва да се определи като се вземат предвид комисионите за дейностите, които са свързани със същинската дейност на „Хенди-тел“ ЕООД /н./ като търговски представител. За да изключи от релевантното годишно възнаграждение комисионите за събрани вземания от търговския представител и сумата за продажбата на предплатени пакети „Прима“, съдът е приел, че първите не водят до създаване на клиентела или до увеличаване на обема на сделките с нея, каквито са изискванията на чл. 40 ТЗ, а вторите са свързани с продажба, осъществявана от търговския представител в качеството на дистрибутор. Извършил е преценка, че предвидените в договора на страните комисиони за нови магазини, стимулиращи кампании и съвместни промоции не представляват възнаграждения по смисъла на чл. 36, ал. 1 ТЗ, тъй като не са свързани със сключвани сделки и не водят до увеличаване на дейността на представлявания търговец, както и на получаваните от него приходи. Правилността на направените изводи на въззивния съд не може да бъде предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Настоящият състав намира, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от „Хенди-тел“ ЕООД /н./ част, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 40, ал. 2 вр. ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по процесуалните въпроси от втората група, касаещи приложението на чл. 202 ГПК. Въпросите могат да бъдат обобщени като въпрос относно преценката на доказателствената сила на експертизата и задължението на съда да изложи мотиви независимо от това дали възприема или не експертното заключение. Въведени са в контекста на твърденията на касатора, че за да направи извод, че при определяне на размера на дължимото обезщетение при прекратяване на договора за търговско представителство от общия размер на платените комисиони следва да бъдат извадени върнатите суми за т. нар. „неизрядни абонати“, без обаче да съобрази заключението на съдебно-счетоводната експертиза /първоначалното заключение по задача 1.8. и обясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание при приемане на заключението му/, че съгласно договореностите между страните от сумите за комисиони, дължими на търговския представител, са приспаднати върнатите на принципала суми, отнасящи се до т. н. „неизрядни абонати“, и да изложи мотиви защо не възприема становището на експерта. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че следва да се допусне касационно обжалване по обобщения процесуален въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС. По останалите процесуални въпроси от изложението на касатора „Хенди-тел“ ЕООД /н./, които по същество представляват твърдения за допуснати нарушения на процесуалните правила от страна на въззивния съд, настоящата инстанция ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК. Поради това касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на първоинстанционното решение предявените от „Хенди-тел” ЕООД /н./ срещу „А1 България” ЕАД искове са отхвърлени, както следва: искът с правно основание чл. 40, ал. 1 вр. ал. 2 ТЗ за заплащане на обезщетение при прекратяване на сключения на 01.12.2005 г. между страните договор за търговско представителство - за разликата над 4 200 217 лв. до пълния предявен размер от 6 545 000 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за времето от 28.02.2018 г. до 31.08.2018 г. за разликата над уважения размер от 220 931, 98 лв. до пълния предявен размер от 336 340, 27 лв. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по процесуалния въпрос относно преценката на доказателствената сила на експертизата и задължението на съда да изложи мотиви независимо от това дали възприема или не експертното заключение. Съгласно разпоредбата на чл. 620, ал. 5 ТЗ по дело, което се води за попълване масата на несъстоятелността, държавна такса не се внася предварително, поради което настоящото дело следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без предварително внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба от „Хенди-тел“ ЕООД /н./. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение