Определение № 60671 от 19.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1785/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Г. Ц. Ц. срещу решение № 260028/18.02.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 592/2020 г. на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 518/10.11.2020 г. по гр. дело № 1383/2020 г. на Дупнишкия районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Община Дупница, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за отмяна, като незаконосъобразно, на уволнението на касатора-ищец, извършено със заповед № РД-04-669/06.07.2020 г. на кмета на ответната община; за възстановяване на жалбоподателя на заеманата преди уволнението длъжност „общ работник – ловец“ при ответната община; и за осъждане на последната да заплати на ищеца сумата 1 415.82 лв., претендирана като обезщетение за времето, през което е останал без работа – за периода 07.07.2020 г. - 02.09.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.09.2020 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на касатора са възложени разноските по делото. Касационната жалба на ищеца Г. Ц. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя Ц., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) представлява ли реално спиране на работата на отделно звено при обявен „престой“, когато в периода на обявения престой звеното извършва част от основните си трудови дейности, а друга част не извършва, като полаганият труд за осъществяване на извършваните дейности е от трети лица, вместо от лицата, които изпълняват тези трудови задължения и не са ги изпълнявали поради обявения престой; и 2) законосъобразно ли е прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ на работещ по трудов договор, при положение, че трудовите задължения на лицето, на което е прекратено трудовото правоотношение, съгласно длъжностната му характеристика и вътрешните правила за работа на съответното звено, следва да се изпълняват в две отделни звена, като за едното е обявен престой, а за другото не, и през времето на обявения престой лицето не е допускано на работа в нито едно от звената. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 39/20.01.2006 г. по гр. дело № 1805/2003 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория въпрос касаторът не сочи никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а свързва този въпрос с наведеното от него основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, респ. – с доводите си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответната Община Дупница в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел следното: С процесната заповед № РД-04-669/06.07.2020 г. ищецът е уволнен на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – спиране на работата за повече от 15 работни дни, а именно – за периода 12.06.2020 г. - 03.07.2020 г. Работодателят е издал и заповед от 11.06.2020 г., с която е наредил спиране на работата и излизане в престой на служителите при Общинския приют за безстопанствени кучета (ОПБК), сред които е и ищецът, заемал там процесната длъжност „общ работник – ловец“. Спорен по делото е въпросът, дали през процесния период 12.06.2020 г. - 03.07.2020 г. реално е имало спиране на работата в ОПБК, като в тази връзка въззивният съд е посочил, че чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ изисква да е налице обективно преустановяване на дейността на предприятието като цяло или на отделно негово звено. Съдът е приел за установено по делото, че към 10.06.2020 г. в приюта е имало 17 кучета, към 24.06.2020 г. те са били 13 на брой, кастрирани и чакащи осиновяване или връщане по местата на залавяне, а към 07.07.2020 г. вече не е имало никакви кучета. По отношение на наличните кучета са били извършени съответните манипулации и те са били хранени от ветеринарния лекар при ветеринарната амбулаторния към приюта, който служител е организирал и осиновяването на 11 кучета. През почивните дни кучетата са били хранени от пазачите. Клетките на животните са били почиствани от друг служител на длъжност „общ работник“, който е и върнал едно от кучетата на мястото на залавянето му. Съгласно длъжностната характеристика за заеманата от касатора-ищец процесна длъжност „общ работник – ловец“ с място на работа ОПБК, освен други задължения, трудовите му функции са включвали и подпомагане работата на ветеринарния техник (хигиенист), а при негово отсъствие го замества изцяло, като извършва ежедневна дезинфекция на помещенията, специализираното транспортно средство и почистване на клетките на кучетата; грижи се ежедневно за храната и зареждане с вода на клетките. Преценявайки пълния обем от дейности, осъществявани от ОПБК съгласно вътрешните му правила, и наличните данни за извършваните такива в периода от 12.06.2020 г. до 03.07.2020 г., въззивният съд е приел, че в процесния период работата на приюта е била спряна. В тази връзка е посочено, че същинската дейност на приюта е била преустановена – не са били залавяни нови животни, респ. не са били приемани такива, не са давани за осиновяване, не са били приемани домашни кучета от техни собственици, не са били издирвани собственици на регистрирани такива, не са събирани умрели кучета и т.н. Съдът е изтъкнал, че преценката за това дали дейността е била спряна не може да е изолирана и да не държи сметка за естеството на същата. С оглед на това е приел, че фактът, че към момента на спиране на експлоатацията на обекта в него е имало налични кучета, които са подлежали на съответните манипулации и процедури, е обусловил потребност да се извършат някои довършителни мероприятия, но те съставляват една несъществена част от цялостната дейност на приюта – това, че животните са били хранени и поени, а клетките им – почиствани – мероприятия, осъществявани и при функциониращ приют, не очертава извод, че обектът е продължил да работи, тъй като това са дейности, които не характеризират и категорично не изчерпват естеството на работата. Въззивният съд е споделил и тезата на първата инстанция, че основната част от мероприятията, осъществявани през процесния период по отношение на наличните животни, всъщност е била дейност в компетенциите на друго звено – ветеринарната амбулатория. В заключение окръжният съд е приел за доказан по делото факта, че дейността на ОПБК реално и фактически е била преустановена. Изтъкнато е и че не може да се поставя въпрос за злоупотреба с право от страна на работодателя, тъй като извършваните в процесния период дейности са били остатъчни, довършителни, несъщински. С оглед на това, съдът е намерил уволнението на ищеца за законосъобразно. Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, първият формулиран от страна на касатора материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, е обуславащ правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на правния спор по делото, респ. – съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, но поради непрецизната му формулировка следва да бъде уточнен (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), както следва: налице ли е реално спиране на работата на отделно звено в предприятието, когато през периода на обявен от работодателя „престой“ звеното извършва част от дейността си, а друга част не извършва, като за осъществяването на извършваната дейност труд се полага от други служители, вместо от служителите, които следва да изпълняват тези трудови задължения, но не са ги изпълнявали поради обявения престой. Налице е и наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие както с посочената от жалбоподателя, така и със служебно известната на настоящия съдебен състав практика на ВКС, а именно: В посоченото от касатора решение № 39/20.01.2006 г. по гр. дело № 1805/2003 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието, че за да е законосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, не е достатъчно работодателят да е обявил престой и работникът или служителят да бездейства. Необходимо е това бездействие да е резултат от реално спиране на работата, престоят следва да е реален, т.е. работникът да не изпълнява трудовите си функции вследствие спирането на работата, като работодателят трябва да докаже по несъмнен начин това обстоятелство. В решение № 51/03.06.2019 г. по гр. дело № 1798/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието, че фактическият състав, съдържащ се в разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ предпоставя обективно спиране на работата за повече от 15 работни дни – временно преустановяване на дейността на предприятието или на отделно негово звено, продължило повече от 15 работни дни, което е обусловило престой на работниците или служителите, т.е. състоянието на престой е следствие от спирането на работата в предприятието. Когато въпросната работа се е осъществявала през цялото време, макар и от друго звено, фактическият състав на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ не е осъществен. В решение № 92/14.04.2016 г. по гр. дело № 4515/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието следното: Спирането на работата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ означава пълното преустановяване дейността в съответния цех, поделение или друго обособено звено на предприятието, при пълно преустановяване на извършваната дейност за съответния период на предприятието, поради вътрешно организационни, технически, икономически и пр. причини. Без правно значение е дали работникът е бил задължен да ползва платен или неплатен отпуск по време на спиране на работата, дали поради престоя му е възложено да изпълнява временно друга работа или е получавал обезщетение за престой, както и дали е могъл или не да полага труд по други причини, каквато е временната нетрудоспособност. Единственото основание за прекратяване на трудовото правоотношение с работника по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ е пълното преустановяване на дейността за определен период, поради което при уволнение на това основание не е предвидено и задължение за подбор по чл. 329 от КТ, нито закрила по чл. 333 от КТ. Изводите на окръжния съд в обжалваното въззивно решение са в противоречие с тази практика на ВКС. Няма основание касационното обжалване да се допуска по втория формулиран от жалбоподателя материалноправен въпрос, тъй като същият не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение и е без значение за изхода на правния спор по делото, респ. – този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е налице и сочената от касатора очевидна неправилност на въззивното решение, поради което не е налице и хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, а именно: налице ли е реално спиране на работата на отделно звено в предприятието, когато през периода на обявен от работодателя „престой“ звеното извършва част от дейността си, а друга част не извършва, като за осъществяването на извършваната дейност труд се полага от други служители, вместо от служителите, които следва да изпълняват тези трудови задължения, но не са ги изпълнявали поради обявения престой. Жалбоподателят-ищец не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение