Определение № 1775 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2186/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. Д., чрез адвокат Г. Г., срещу въззивно решение № 159/13.02.2023 г. по в.гр.д. № 2539/2022 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3085/14.10.2022 г. по гр.д. № 16467/2021 г. на Варненски районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от В. Д. против Националната здравноосигурителна каса иск по чл. 213 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 25 925 лв. - обезщетение за незаконно недопускане до работа на длъжността “контрольор“ в отдел “Договаряне и контрол на болничната помощ“ при РЗОК - Варна през периода от 01.12.2017 г. до 12.01.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 12.01.2021 г. до окончателното изплащане. Иска се отмяна на въззивното решение поради допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните (обобщени и уточнени, съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК) правни въпроси: 1) за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства, като изложи собствени решаващи мотиви по предмета на спора; 2) за приложението от въззивния съд на разпоредбата по чл. 272 ГПК; 3) какъв правен ефект имат волеизявленията на работодателя и служителя, обективирани в повече от един писмен документ, за предлагане и приемане да се заеме определена длъжност по трудово правоотношение; 4) счита ли се спазено изискването за писмена форма на трудовия договор, когато насрещните волеизявления на страните се съдържат в различни документи и обективират ли същите постигнато между работодателя и служителя съгласие за сключване на трудовия договор, както и правнорелевантния момент на възникване на трудовото правоотношение. Касаторът сочи практика на ВКС, в противоречие с която счита, че е постановено въззивното решение. Ответната страна по жалбата - НЗОК, чрез юрисконсулти Й. Й. и П. С., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувало служебно правоотношение за длъжността „началник сектор“ на сектор „Договаряне и последващ контрол“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ в РЗОК – Варна. С писмо - уведомление от 14.11.2017 г. ищецът е уведомен от работодателя, че във връзка с оптимизиране и подобряване на контролната дейност, считано от 01.12.2017 г. са утвърдени нови структурни промени и длъжностно разписание, като заеманата от Д. длъжност „началник сектор Договаряне и последващ контрол“ се трансформира в длъжност „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ по трудово правоотношение. В писмото е отправена покана към ищеца да заеме длъжността „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“, като е посочено, че ако е съгласен в 3-дневен срок следва да подаде писмено заявление по образец заедно с указаните към него приложения. С писмено изявление от 17.11.2017 г. Д. е изразил съгласие да заеме предложената му длъжност “контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“. Въззивният съд е посочил, че в заявлението си ищецът предложил едновременно със сключването на трудовия договор, органът по назначението да прекрати служебното му правоотношение за длъжността „началник сектор“ поради несъвместимост, произтичаща от възникналото трудово правоотношение. Видно от приложената заповед № 9/17.11.2017 г., служебното правоотношение с Д. е прекратено, считано от 01.12.2017 г., на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗА – „поради съкращаване на длъжността“. Нарочен трудов договор за длъжността „контрольор“ страните не са подписали. Ищецът се явил да изпълнява новата длъжност на 01.12.2017 г. и в следващите дни, но не бил допуснат до работа. Съдът е приел, че главният спорен въпрос по делото е дали между страните е възникнало трудово правоотношение, след като липсва подписан общ акт - трудов договор (чл. 62, ал. 1 КТ) и спазено ли е изискването за писмена форма на трудовия договор, когато волеизявленията на насрещните страни са обективирани в съставени за това повече от един различни документа и по същество обективират ли същите постигнато съгласие между работодател и служител. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивната инстанция е приела, че от разменените между страните писмени насрещни волеизявления не може да се обоснове категоричен и безпротиворечив правен извод за възникнало трудово правоотношение на основание трудов договор, респ. за постигнато съгласие между работодател и служител за заемане на трансформираната длъжност „контрольор“ от 17.11.2017 г. Посочено е, че съгласно чл. 14 ЗЗД всеки договор се смята за сключен в момента, в който приемането достигне до предложителя. Когато се касае за договор, за който законът изисква определена форма за действителност (като трудовия договор, за който съгласно чл. 62, ал. 1 от КТ се изисква писмена форма), сключването на договора настъпва в момента, когато се спази тази форма - когато се състави и подпише договор в съответната форма. По делото не се твърди и не се установява страните да са съставили и подписали трудов договор, нито да е съставен друг документ, съдържащ двете насрещни волеизявления, който да е подписан от страните. В писмената молба за приемане на предложената работа от страна на Д. е поставено условие за едновременно сключване на трудов договор и прекратяване на служебното правоотношение, поради несъвместимост, произтичаща от възникването на трудово правоотношение. Не се установява работодателят да е приел това условие и приемането да е удостоверено в писмена форма – чрез заповед, акт или с друго наименование документ за назначение, който отразява насрещно съвпадащо волеизявление за приемане на служителя на съответната длъжност. В заключение е направен извод, че за процесния период между служителя и работодателя не е имало създадена трудовоправна връзка, липсва възникнало в изискуемата форма трудово правоотношение, което обуславя и неоснователност на иска за присъждане на обезщетение по чл. 213 КТ. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че релевантни за допускането на касационния контрол са изведените (и обобщени) трети и четвърти правни въпроси, касаещи възможността да е налице сключен трудов договор, когато насрещните волеизявления на работодател и служител не са обективирани в един общ документ, а се съдържат в отделни документи по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗЗД – писмено предложение и писмено приемане. Касационното обжалване се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за противоречие на обжалваното решение с посочената от касатора практика на ВКС – решение № 467/31.01.2014 г. по гр.д. № 2392/2013 г., IV г.о. и решение № 92/16.06.2020 г. по гр.д. № 421/2020 г., IV г.о., на ВКС. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение