Определение № 3893 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1848/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. П. А., чрез пълномощник В. В. М. от АК-Перник срещу въззивно решение № 1567/16.12.2022 г. по в.гр.д. № 3786/2021 г. на Софийски апелативен съд, касаеща отхвърлената част на иска му за претендирано обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. С въззивното решение частично е отменено и частично е потвърдено решение № 263929/15.06.2021 г. по гр.д. № 8041/2019 г. на Софийски градски съд и като краен резултат „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЗЕАД е осъдено да заплати на А. Й. Б. сумата 10 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП от 12.11.2018 г., като искът на А., в разликата над 10 000 лв. до предявения размер от 200 000 лв. е отхвърлен. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В същата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Претендира се отмяната на въззивното решение в обжалваната му част и присъждане на обезщетения в пълния му предявен размер, претендират се разноски по делото. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Може ли съдът да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, или следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се?; 2. Длъжен ли е съдът при обсъждане на противоречиви експертни заключения, такива, съдържащи отговори с вероятност или с недостатъчно категорични отговори, да съобрази кои от отговорите за факти и причинно- следствени връзки между тях изискват специални знания, в частност медицински, като ги отграничи от своята преценка на база опитните правила и логиката, с оглед доказателствения материал?; 3. Дали за възприемането или изключването на определена вероятност от значение е конкретното, свързано с установен по делото факт обяснение, а не абстрактно - теоретичното възприемане на вероятността?; 4. Когато вещите лица посочват релевантна за отговорността причина като „най-вероятна“ от това следва ли пряко извод за липса на пълно и главно доказване?; 5. Трябва ли да се игнорират или да се съобразят другите, извън предмета на медицинското заключение или на основание констатации в него, посочени от експертите и установени по делото, съпоставими по вероятност причини с всички приети доказателства, включително свидетелски показания?; и 6. При противоречиви констатации на вещите лица в единични или комплексни експертизи, по еднакви въпроси и въз основа на едни и същи доказателства, изискващи специални знания приети по делото, които заключения са оспорени от страните, може ли съдът да вземе становище по разногласието въз основа на предположения или следва по реда на чл. 161, изр. 2 ГПК служебно да назначи нова експертиза със същата задача?; По отношение на поставените въпроси, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 77/30.05.2017 г. по гр.д. № 2956/2016 г. на ВКС, IV г.о. По останалите въпроси се сочи противоречие с: решение № 508/18.06.2010 г. по гр.д. № 1411/2009 г. на ВКС, III г.о.; решение № 43/04.09.2017 г. по гр.д. № 3143/2016 г. на ВКС, III г.о.; решение № 264/12.02.2015 г. по гр.д. № 6457/2013 г. на ВКС, III г.о.; т. 19 от ТР № 1/2001 г. ОСГК; решение № 250/2012 г. по гр.д № 1504/2011 г. на ВКС, III г.о.; решение № 508/2010 г. по гр.д. № 1411/2009 г. на ВКС, III г.о.; решение № 236/2011 г. по гр.д. № 664/2010 г. на ВКС, I г.о.; решение № 65/2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г.o.; решение № 1318/2009 г. по гр. д № 5641/2007 г. на ВКС, II г.о.; решение № 107/02.07.2020 г. по гр.д. № 2461/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 220/07.10.2013 г. по гр.д. № 1428/2013 г. на ВКС, III г.о.; решение № 165/17.05.2010 г. по гр. д. № 4719/2008 г. на ВКС, I г.о.; решение № 172/04.07.2019 г. по гр. д. № 3960/2018 г. на ВКС, IV г.о. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК. Ответникът по жалбата „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЗЕАД гр.София е депозирал отговор в законоустановения срок, в който изразява становище за неоснователност на касационната жалбата. Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите касаещи естеството на ПТП от 18.12.2018 г. като реализирано застрахователно събитие, при което ищецът като водач на мотоциклет е пострадало лице - водач на товарен автомобил Сеат И. навлиза в кръстовище пръв, като не пропуска дясностоящият мотоциклет. Следствие на това мотоциклетът се удря с предна част върху преден десен калник на автомобила, завърта се в посока на часовата стрелка, като нанася щети по предна дясна врата на автомобила и пада на дясната си страна. Установено е че застрахователното събитие е настъпило през време на застрахователния договор, установена е виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка със следните травматичните увреждания на ищеца: контузия на гръдния кош, контузия на долната част на гърба и таза, контузия на лявата раменна става. Въззивният съд е посочил, че по делото са били изслушани и приети две еднолични съдебно-медицински експертизи и една тройна съдебно-медицинска експертиза, като в заключенията им е налице категоричност и липсват противоречия относно това, че ищецът е получил горепосочените травми в резултат на процесното ПТП. Позовавайки се на заключенията на съдебно-медицинските експертизи, в частта им касаеща посочените увреждания и събраните по делото гласни доказателства, и отчитайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди- характера на уврежданията, възрастта на пострадалия към датата на ПТП, продължителността и интензивността на претърпените от него болки и страдания, търпените неудобства, обществено-икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, индиция за икономическите условия, въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди, е в размер на 10000 лв. В резултат на това първоинстанционното решение е било отменено в частта, в която искът на А. е бил уважен в разликата над 10000 лв. до размера от 120 000 лв., и с въззивното решение искът е отхвърлен за размера над 10000 лв. Въззивният съд е приел, че са недоказани като последица от процесното ПТП, получени от ищеца: ЧМТ - контузия на мозъка; последиците от получена ЧМТ – посттравматична енцефалопатия със съответните й клинични прояви, измежду които световъртеж от централен произход, ЦОНС, епилепсия /с каквито ищецът бил диагностициран от ТЕЛК/, както и психичен синдром – органично тревожно разстройство; както и увредата в шийната област с радикулопатия. Въз основа на представените по делото писмени доказателства е установил, че ищецът е съобщил, че е претърпял ПТП и през 2014 г., когато също е бил преглеждан по спешност, като и че е претърпял преди двете ПТП-та злополука, при която получил удар по главата от кофа, пълна с пясък, вследствие на който има останало чуждо метално тяло в главата му извън черепа /останало неразчетено при първото образно изследване на главата от 13.11.2018 г./. От 2015 г. бил диагностициран с „Нарушение на вестибуларната функция, неуточнено“, а от 2016 г. със „Световъртеж от централен произход“ – каквато диагноза му била поставяна няколкократно до датата на ПТП. С Експертно решение № 3940 от 11.12.2019 г. на ТЕЛК, на ищеца била призната 50 % ТНР за срок от 3 години, с дата на инвалидизиране 24.09.2019 г., с водеща диагноза „Световъртеж от централен произход“, а като заболявания са признати „Състояние след ЧМТ, посттравматична енцефалопатия, централен отоневрологичен синдром, лека ст., постравматична Епи много редки, шийна остеохондроза, дискова херния С – 3 – С – 4“. С Експертно решение № 2313 от 08.08.2022 г. на ТЕЛК срокът на инвалидизиране е продължен до 01.08.2025 г. Според заключеното на съдебно-медицинската експертиза, изготвено от вещо лице неврохирург д-р Х. М., като неубедителни травми, резултат от ПТП били шийна дискова херния на ниво С-3 –С – 4, установена при КТ изследване на 13.11.2018г., и като много съмнителни черепно–мозъчна травма, неприета при първоначалния спешен преглед от травмотолог и хирург и впоследствие при болничен престой на ищеца за периода 16.11. – 20.11.2018 г., от каквато като следствие се явява постравматичната енцефалопатия с клинични изяви „Централен отоневрологичен синдром“ (ЦОНС), епилептична симптоматика, ЕЕГ промени, и тежкото усложнение постравматична епилепсия. По анамнестични данни, без припадъците да са наблюдавани от медицинско лице, след около 2 месеца на пострадалия е поставена диагноза „Състояние след мозъчна контузия. Постравматична енцефалопатия и постравматична епилепсия“. Вещото лице се е позовало на поставени преди ПТП – то диагнози „Нарушение на вестибуларната функция, неуточнено“, така и „Световъртеж от централен произход“, съответно от 2015 г. и от 2016 г., както и ЦОНС, поради което е приело, че те не са последици от това ПТП от 2018г., съответно от черепно-мозъчна травма. Според заключението на повторната съдебно-медицинската експертиза, изготвено от вещо лице невролог д-р Г. О. при процесното ПТП ищецът е получил ЧМТ – контузия на мозъка и като късна последица от ЧМТ – мозъчна контузия постравматична енцефалопатия с клинични прояви церебрастенен, психичен и отоневрологичен синдром; травма на гръбначно – мозъчни коренчета в шиен отдел с радиколупатия, установени след преглед от невролог и ЕМГ изследване, като редикуленият синдром е с хроничен характер и се проявява при физическо и психическо пренапрежение. Според вещото лице не можело да се установи с каква давност е контузионното огнище в мозъка, установено с КТ изследване на 13.11.2018 г., което може да е причина за постравматичната енцефалопатия. Процесното ПТП предизвикало тежък психически стрес за ищеца, поради което оплакванията от вестибуларния апарат, констатирани преди ПТП, зачестили, което евентуално можело да се свърже с евентуална ЧМТ – контузия на мозъка, като ищецът бил диагностициран и с психичен синдром – органично тревожно разстройство. Посочило е, че епилептичните пристъпи, регистрирани при спешни повиквания /представени фишове за спешна медицинска помощ/, не са наблюдавани от медицинско лице, но ЕЕГ изследването 2 месеца след ПТП /което не е продължило според стандарта, съгласно пояснението в съдебно заседание/ е патологично и резултатът от него е с възможна диагноза „Епилепсия“, за която една от възможните причини е мозъчна травма. Прието е от въззивния съд с оглед заключението на тройната съдебно медицинска експертиза /вещите лица по която са били изслушани и във въззивното производство/, назначена с оглед противоречията в заключенията на двете единични СМЕ, че след процесното ПТП, на 12.11.2018 г. ищецът е диагностициран с контузии на гръдния кош, раменния пояс, лявата мишница, долната част на гърба и таза, с отшумяващи болки от тях за около 20 – 30 дни. На 13.11.2018 г. на ищеца било проведено КТ изследване на главен мозък и шиен сегмент на гръбначния стълб поради оплаквания от главоболие, гадене, повръщане и световъртеж, при което в мозъка било описано постконтузионно огнище без кръвоизлив, а на по-късен етап той бил диагностициран с късни последици на травмена болест – травмена церебрастения и травмена енцефалопатия с епилептична симптоматика и психична симптоматика; при КТ изследването в областта на шията е установена дискова херния на ниво С – 3 – С – 4. При КТ изследвания на мозъка, второто от 13.01.2021 г., били установени исхемични промени в тъканта, израз на мозъчна контузия. Предвид другите инциденти при ищеца от удар с кофа по главата и друго ПТП от 2014г., както и данните, че е бил с поставена каска при процесното ПТП, според вещите лица не можело да се прецизира давността на установената мозъчна находка, като липсвала и медицинска документация за епилепсия при ищеца преди датата на процесното ПТП. Посочено е още, че не можело да се приеме категорично, че установената дискова херния е с травматичен произход. При изслушването на вещите лица е уточнено, че след катастрофата, при постъпването във ВМА, на 12.11.2018 г., на А. не е била поставена диагноза ЧМТ или поне мозъчна увреда. ЧМТ била диагностицирана на 13.11.2018 г., при извършено КТ изследване, при което е установено огнище в мозъка, отразено като „постконтузионно огнище“. Не бил установен кръвоизлив. Според вещите лица възможно било това постконтузионно огнище, несъпроводено с кръвоизлив, да е съществувало и преди това. Обикновено контузионните огнища се придружавали с мозъчен оток, а такъв оток при изследването не бил установен. Нямало данни за прясна увреда, и най-вероятно се касаело за старо контузионно огнище. Не можело да се каже определено, с каква давност е, но при ищеца имало данни за стари ЧМТ - падане на кофа върху главата му, и освен това се наблюдава чуждо метално тяло, разположено подкожно в близост до зоната, под която се намирало контузионно огнище. Според вещото лице д-р Н. /невролог/ било възможно епилептичните пристъпи при ищеца от 2019 г. да се свържат с процесното ПТП, тъй като новата травма, която преживял можела да действа като катализатор на старо огнище. Според това вещо лице при ПТП-то ищецът е ударил главата си. ПТП можело да е засилващ фактор и за вече проявени пристъпи на световъртежът от централен произход, за вече диагностициран ЦОНС от 2015 г. Вещото лице д-р Х. /съдебна медицина/ е възразил, че ищецът е бил в спешното отделение и при него няма констатирана ЧМТ- били са поставени други диагнози, но не и диагноза ЧМТ. Вещото лице д-р П. /образна диагностика/ е допълнил, че е малко вероятно констатираното на 13.11.2018 г. постконтузионно огнище да е от ПТП от предния ден, тъй като две години по-късно при контролен компютърен томографски преглед е била установена същата находка и нямало развитие в областта на огнището. Нямало данни за увреда на главата при ищеца и не можело да се определи с категоричност, че епилепсията, описана при него, е в причинно–следствена връзка с процесното ПТП. Ищецът съобщил, че през 2014 г. е преживял ПТП и преди това друга злополука с кофа, поради което д-р Х. е заявил, че посочено в заключението им е, че те като експерти не могат категорично да преценят връзката между предишните увреждания с травмата от процесното ПТП. Вещото лице д-р Н. е посочила, че контузията в раменната става би могла да се отрази в шийната област, но според вещото лице д-р П. категорично не можело да се твърди, че дисковите патологии в шийната област са с травматичен произход. Възможно било да са и с дегенеративен произход и нямало никакви основания да се приеме, че са чисто травматични. Посочил е, че ядрено-магнитният резонанс е единственият метод, който може да установи, дали има травматична или дегенеративна травма на шията, дали е актуална или със стара дата, но такъв ЯМР не бил направен след ПТП. С въззивното решение, съдът не е отрекъл наличието на установени при ищеца заболявания, диагностицирани от органите на медицинската експертиза /2 бр. решения на ТЕЛК/, но е приел за недоказана причинната връзка с процесното ПТП. Според въззивния състав, от доказателствата по делото не може да бъде направен категоричен и безспорен извод, че последица от процесното ПТП е ЧМТ - контузия на мозъка, както и последиците от нея, описани в решенията на ТЕЛК. Такъв извод не следвал от показанията на делинквента - разпитан като свидетел по делото /при липса на друг очевидец на ПТП-то/, който не бил заявявал, че пострадалият е губил съзнание. Тези показания са обсъдени и в контекста на установената по делото липса на проведеното на ищеца изследване на главата в деня на ПТП. Предположението направено от вещото лице Н., че падайки от мотора, ищецът е ударил и главата си /предпазена с каска/, при липса на данни с каква скорост са се движили участниците в ПТП-то, също не обосновавало извод за получена ЧМТ. Извод, че отразено като „постконтузионно“ огнище, не е причинено на 12.11.2018 г., можел да се направи от уточнението на вещото лице д-р П., че и две години по-късно това огнище, над чиято зона се намира чуждото тяло, е било описано по същия начин. Съдът се е позовал и на установеното по делото, че ищецът е имал оплаквания за нарушение на вестибуларната функция и световъртеж от централен произход години преди процесното ПТП. По отношение на постравматичната епилепсия, въззивния съд е посочил, че от една страна е недоказано причиняването на ЧМТ на ищеца при ПТП от 2018 г., а от друга според вещите лица ЧМТ е само една от възможните причини за възникването на епилепсия. При наличието на данни за предходни инциденти, станали с ищеца обстоятелството, че симптомите били установени два месеца след катастрофата /според събраните гласни доказателства и проведено ЕЕГ изследване/, не било достатъчно да се приеме наличие на причинна връзка с процесното ПТП, въпреки липсата на данни преди него ищецът да е бил лекуван от такова заболяване. Прието е за недоказано, че епилепсията е следствие от „наслагване“ на травми и ЧМТ получена при процесното ПТП е станала катализатор на старото огнище, или че епилепсията е провокирана от процесното ПТП без връзка с контузионното огнище, констатирано при ищеца. Липсвало пълно доказване и относно увреждането в шийната област, установена при ищеца един ден след ПТП, тъй като от КТ изследването не можело да се направи извод за травматично естество на увреждания на прешлените в тази област. Вероятността изказана от невролога д-р Н., основаваща се на получената травма на раменната става, това увреждане да е с травматичен произход, не била достатъчна да се приеме, че тази травма е последица от ПТП-то. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Въпроси първи и трети, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и за задължението му да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства, не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. По тези въпроси е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства /гласни, писмени, заключения на двете единични и една тройна СМЕ, както и дадените обяснения от вещите лица от състава на тройната СМЕ пред въззивната инстанция/ и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е достигнал до обоснован извод за вида и обема на причинените на ищеца вреди от процесното ПТП. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с направения от съда анализ на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Останалите въпроси поставени от касатора, се свеждат до процесуалноправния въпрос, свързан с преценката на експертните заключения, включително в случаите, когато становищата на вещите лица са противоречиви. Съгласно разпоредбата на чл. 195 ГПК, вещо лице се назначава когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. По аргумент от чл. 201 ГПК заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано. Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице. Според константната съдебна практика на ВКС, когато съдът отхвърля заключението на вещото лице или при наличието на противоречиви заключения кредитира едно от тях и отхвърля друго, е длъжен да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема това заключение / в т. см. решение № 58/13.02.2012 г. по гр.д. № 408/2010 г. на ВКС, I г.о./. Съдът формира изводите си съобразно приетите за установени обстоятелства, след като обсъди всички доказателства и поради това не следва да възприема някое от заключенията при противоречива преценка на вероятности, без да изгради свои изводи кои обстоятелства са доказани и кои не, и за връзка между фактите, съобразявайки кои от тях са предмет на специални, в случая медицински знания, съответно за кои взаимовръзки следва да приложи опитните правила и логиката. В решение № 107/02.07.2020 г. по гр.д. № 2461/2019 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че когато по делото са приети две категорични, но взаимно изключващи се експертни заключения относно основно, решаващо за изхода на делото, спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания, с оглед принципа за установяване на обективната истина съдът следва да положи максимални усилия, за да отстрани противоречието и изясни кое е вярното заключение, в т.ч. да допусне нова /повторна/ тричленна експертиза – чл. 203, изр. 2, във вр. с чл. 201 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 203 ГПК, при разногласие между вещите лица всяка група излага своите отделни мнения, а съдът когато не може да вземе становище по разногласието, изисква от същите вещи лица допълнителни изследвания или назначава други вещи лица. Разрешението дадено от въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС. Прилагайки разпоредбата на чл. 267 ал.2 ГПК, въззивния съд е изслушал вещите лица от състава на тройната съдебно-медицинска експертиза /такава по делото е била допусната от първоинстнционния съд, с оглед двете противоречащи си заключения на изслушаните единични СМЕ по отношение на част от вредите/, като с оглед обясненията им и въз основа на останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства, е взел становище по разногласието между тях, като е мотивирал преценката си относно това, кои от причинените на ищеца увреждания са в пряка причинна връзка с процесното ПТП, респ. за кои от тях не следва да бъде присъдено обезщетение поради липса на главно и пълно доказване, че са последица от същото ПТП. Поради това соченото основание на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК не се установява. Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Въпреки, че е направил искане за присъждане на разноски, ответника по жалбата не е представил доказателства за сторени такива пред настоящата инстанция, поради което разноски не се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г.о.